Еманюел Роблес
Зимна Венеция (9)

2.

Когато беше с Ласнер, Елен откриваше, че не е осъдена винаги да се връща назад, да обръща поглед, да бяга. Тя още не знаеше какво точно място да заеме в тази свобода, но навлизаше в нея без рани, без да държи сметка за нейните граници. Енергията, която дремеше в нея, се събуждаше, настройваше я за бодрост, за новости, за срещи.

Една сутрин в пощата „до поискване“ я очакваха две писма. Видът на пликовете я развълнува. Макар и да бяха написани на машина, печатите на место подаването сочеха едно село в Оаз, където Андре имаше малко имение. Това, че бе открил адреса й, не я изненадваше. Тя винаги бе мислила, че рано или късно ще успее да направи това. И така той отново започваше да я преследва, без да държи сметка за трагедията на жена си, нито за нейното собствено желание да скъса. Но какво бе очаквала тя от един човек като него? Да приеме решението й, да се примири? За да ги прочете, се отправи, с чанта под мишница, държейки писмата с две ръце пред себе си, към стълбището в средата на хола. При това движение към нея пристъпиха двама младежи, и двамата облечени в якета от непромокаем плат и джинси, пристегнати в кръста с колани с големи медни токи.

— Лоши новини ли, красива синьорита? — запита иронично първият.

Раздразнена, Елен се отстрани. Да отиде ли чак до стълбището? Отказа се и поиска да се върне назад.

— Оставете ме — каза тя твърдо.

— Не преди да ви кажем, че сте много сексапилна — рече единият.

— Благодаря.

— Всички венецианки…

— Не съм венецианка. Оставете ме на мира.

Тя поиска да ги заобиколи. Другото момче, което носеше розов камък като обица на едното си ухо, се наведе към нея:

— Венецианка или не, елате да се любите с нас и няма да бъдете тъжна.

Беше трудно да се отгатне националността им по акцента. Но това не беше много важно. Важното бе да се освободи и да не става за смях. Внезапно първият, с неочаквано движение, удивително бързо, като удар с лапа на котка, изтръгна от ръцете й писмата и също така шеговито, както и приятелят му, й каза:

— Оставете го него. Обещайте, че ще се любите само с мен и ще ви ги върна.

— Иначе той ще ги скъса! — възкликна другият.

Зад едно от гишетата някакъв чиновник, заинтригуван, наблюдава тримата, чието поведение му се струва необичайно. Елен не го вижда, а и на двете момчета той не прави впечатление. Те двамата заедно нямат повече от четиридесет години. Този, който размахва писмата над главата си, се забавлява от объркването на Елен. Тя не знае какво да предприеме и внезапно, без много да разсъждава, се отправя към изхода.

— Имате ли някакви неприятности? — й казва на минаване чиновникът, изправен сега зад своето гише и готов, изглежда действително да й помогне.

— Не — отвръща Елен. — Благодаря.

Момчето, което държи писмата и върви след нея, продължава да се усмихва:

— Вземете ги — казва то. — Ако ви пише вашият любовник, завиждам му. В леглото вие сигурно сте чудесна!

— Хайде, вземете ги — повтаря другият с бодър тон, за да подчертае пред останалите хора, които започват да ги наблюдават, че се касае чисто и просто за шега.

Елен не чува нищо. Другият настоява:

— Prego, signorina, prego. Моля ви.

И насила й пъха писмата в ръката. При този допир Елен сякаш се наелектризирва. Тя се спира, разкъсва писмата хладнокръвно, гледа младежите и хвърля късчетата в лицата им. Те остават слисани. След това на език, който Елен не може да разпознае — датски или холандски — разменят няколко думи помежду си и после избухват в смях.

Тя е вече навън, върви бързо, убедена, че това раздразнение наистина не се дължи само на случилото се, че то вече е кипяло вътре в нея, породено от отвращението й към Андре.