Еманюел Роблес
Зимна Венеция (2)

2.

На другия ден тя се събуди много рано, в обичайния час, като в Париж нейният „вътрешен часовник“ я изтръгваше от съня. В дълбочината на своето вцепенение тя осъзна очевидността на факта, че днес няма да ходи на работа, че е във Венеция и че разполага с всичкото си време. Реши да остане в леглото до заминаването на Карло, понеже и без това банята беше недостъпна за нея, докато той не напуснеше стаята си.

Тя отвори една книга, която бе взела предната вечер от библиотеката на вуйчо си, който колекционираше съчинения за историята на Венецианската република. Бе избрала мемоарите на последния дож, Людовико Манин, същия онзи, когото Бонапарт бе свалил от престола в 1797 година. През пролуките на прозореца се процеждаха светлинки и създаваха лека здрачина, но тя запали нощната лампа, за да може да чете. Съвсем близо, върху фотьойла, бяха нахвърлени дрехите й, нетърпеливо съблечени снощи. По съвсем непонятен път това безредие насочи мисълта й към образа на Ивон Мере, легнала също така върху някакво, легло в чужда стая. Тази мисъл беше толкова настойчива, че тя седна, като отхвърли покривките, с ръце скръстени върху гърдите, обхванала рамене с дланите си. Къщата беше смълчана. Амалия не беше започнала още да чисти. Тя остана дълго така, със затворени очи, заслушана в шума на собствената си кръв.

Веднага след излизането на Карло тя изтича и се затвори в банята, взе един душ и още със стичащи се водни капки, с коси, полепнали по главата й като каска, се огледа цяла в голямото огледало. Разгледа без самодоволство тялото си, дръзките си гърди, леко закръгления си корем, който следваше ритъма на дишането й, и си спомни за първата вечер с Андре, спомни си за момента, в който той я събличаше, без да престава да гали с устни шията и раменете й.

На връщане в стаята тя срещна Амалия, която й носеше закуската. Амалия постави подноса върху кръглата масичка, отвори капаците на прозорците, което Елен не бе направила, заета още от събуждането си с упорито разнищване на душевното си състояние.

Тя с усилие изяде една баничка и занесе сама почти недокоснатия поднос в кухнята. Амалия възкликна:

— Синьорина, вие нищо не сте яли!

— Благодаря, Амалия, това ми стига.

Амалия поклати опечалено глава, изказвайки неодобрението си, като добави: „Така се хваща туберкулоза.“ Тя вярваше в това и понеже Елен не отговори, разказа случая с едно младо момиче, нейна позната, която умряла, горкичката, жертва на своята липса на апетит.

Навън валеше. Марта току-що бе излязла да пазарува. Отново сама в стаята си, Елен си помисли, че е вече на двадесет и осем години, че бе мечтала за пътешествия, за открития и че до този ден едва бе изучила своята истинска същност, изненадана, че сега открива в нея толкова неясноти, непоследователност, всичко, което по неконтролирани криволичещи пътища я беше довело до това объркване. Искаше й се бързо да излезе, да се движи без посока.

— Така ли ще излезете? — запита я Амалия.

Тя облече мушамата си, сложи си една барета. Без предупреждението на Амалия нямаше да помисли за това, дотолкова на моменти бе откъсната от действителността.

Пое по улицата, после край един канал, чиято вода, удряна от дъжда, сякаш кипеше. Всичко беше пусто. Няколко малки кафенета бяха отворени, но доста магазини щяха да заработят едва с настъпването на курортния сезон. Тя стигна до площад „Сан Марко“, когато дъждът вече бе спрял. Цялото пространство й се стори странно стеснено от мъглата, която заличаваше катедралата, намаляваше обема й, превръщаше я в някаква сива повърхност с тъмни петна на местата на преддверията. Тя различаваше едва-едва върха на камбанарията, потънал в тази сивота, както и самите кубета. Почувствува се тясно свързана с тази самота, с този свят, лишен от човешко присъствие — само с един-два бегли силуета под аркадите на Прокуратурата, — изгубена сред декорите на един театър, изоставени, лишени от позлата, с отнесена от дъждове цветове. Преодолявайки преградата на Лидо, бризът носеше откъм открито море миризмата на трева, сякаш бе преминал над невидими ливади. Елен продължи чак до площада и до брега, където загърната в мушамата, дълго гледа под краката си как вълните се разбиваха в камъните. Помисли си, че Андре винаги бе лъгал и не можеше да различи дали чувството й идваше от студа, или от тази очевидна истина.

Андре Мере заемаше важен пост в голямо строително предприятие, което работеше и за държавата. Рекламната агенция, в която работеше Елен, я бе изпратила по служба при него. Още при първата им среща той й направи комплименти с малко пресилена непринуденост. Беше на около четиридесет години, с лице на здрав мъж и остър поглед под малко тежките клепки. Известна обиграност в думите и гъвкавост на усмивката му внушаваха чувството за хитро същество, способно да прикрива силата на своите амбиции и неудържимостта на желанията си. Това, което направи впечатление на Елен по време на разговора им, бе начинът, по който сменяше тона на студена учтивост с един ласкав, почти сладникав тон. Следобед той я потърси по телефона и я покани на вечеря, сякаш изобщо не се съмняваше, че ще приеме. Тя отказа под някакъв любезен предлог, но той настоя. Колебанието на Елен, изглежда, го дразнеше. Стигнаха до решението за някоя вечер през следващите седмици. Елен бе свикнала да не се доверява на тези властни натури, самодоволни от това, че подчиняват жените на своята воля или на своя каприз. Тя бе на петнадесет години, когато едно по-голямо момче идваше всяка вечер да я чака на излизане от колежа и важно я придружаваше, без никога да се съобразява с нейните възражения. Не обръщаше внимание нито на присмехулния му вид, нито на цинизма, с който я задиряше. По-късно научи, че този глупак се хвалел, че е спал с нея — и бе възмутена от това. През цялото си детство и юношество Елен бе живяла със страх да не изпадне в грешка. Още си спомняше как й се караха родителите, как я наказваха безсмислено. Бе нещастна, защото за нея си бяха създали една погрешна представа и твърде рано се бе затворила в себе си (между другото майка й я упрекваше, че е неискрена), така че подобни намерения и вдъхваха чувство на страх и съмнение. Но у нея оживяваше и желанието да се посвети някому, да бъде обичана, както и смътният страх, че нещо непознато ценно й се изплъзва в този живот.

Дълги месеци в Париж тя живя сама, настанена в един тъжен малък апартамент, с прозорец към вътрешния двор, зад болницата Вожирар. След няколко седмици нерешителност накрая изведнъж, без порив и без радост, отстъпи пред Андре Мере.

Тя прекоси площада, сред който статуята на Голдини лъщеше под ситния дъжд, и влезе в Централната поща. Според мерките, които бе взела, кореспонденцията й щеше да идва тук. Още не бе пристигнало нищо, беше много рано и тя го знаеше, както знаеше, че бе дошла тук под въздействието на едно повече или по-малко неясно изкушение. За миг остана по средата на голямата зала, пред преустроената шахта. Сградата беше бивш дворец, с лице към другата страна, към Канале Гранде. Беше разсеяна, но вниманието и се съсредоточаваше в един все по-определен център и тя се реши с тази внезапност, която бе обичайна за нея, да поиска на телефонното гише връзка с Париж. Младата чиновничка, на която даде номера, я изгледа право в очите и човек можеше да си помисли, че порицава постъпката й. Беше дребна, слаба, с изпъкнало чело, с някакво упорство на лицето. Елен устоя на погледа й, а после зачака малко по-далеч. Облегнат на съседното гише, един мъж с филцова шапка и много лъскава мушама я наблюдаваше настойчиво, без ни най-малко стеснение, както правят с чужденка, която може да бъде само лекодостъпна жена. Елен се стресна, когато чиновничката я извика:

— Париж, синьора!

И с ръка й посочи една кабина. Елен затвори вратата след себе си, вдигна слушалката и чу:

— Синьора, свързваме ви с вашия номер!

Сигнал, после един глас:

— Клиника дез-Орм. Слушам ви.

— Обаждам се за госпожа Мере. Ако обичате, може ли да ми кажете как е тя?

— Стая 108. Свързвам ви.

Не това искаше Елен. Тя се обърка, за малко не се отказа. Но заговори друг глас, слаб, немощен:

— Ало? Кой е?

Тъй като Елен, със свито от вълнение гърло, не казваше нищо, след кратко мълчание гласът поде:

— Но кого търсите?

Тогава Елен затвори телефона и бе толкова развълнувана, че забрави да излезе. Но един лъч пронизваше мрака на мислите й: Ивон Мере наистина бе спасена. Тя я бе чула. Тази жена бе жива. Наистина Андре й бе казал в кафенето на булевард „Сен Мишел“, че Ивон бе вън от опасност, че бе в ръцете на един талантлив лекар, но той толкова често я бе лъгал… През цялото време на тяхната връзка не бе ли я задушил със своите лъжи? Вълнението, което още не я напущаше, изсушаваше устните й. Мъжът с филцовата шапка си бе отишъл, огромната зала бе пуста и нейните три етажа разкриваха сводовете си като мрачни дупки. И тя изведнъж видя, че стои глупаво в кабината, като манекен на витрина.

Плати разговора и излезе на уличката с нервни стъпки, следвана от погледа на чиновничката. „Но кого търсите?“ Този глас бе оставил у нея едно продължително ехо, което все повече отслабваше, но не преставаше да я следва, докато вървеше, и продължаваше да трепти болезнено в ума й. Ситният дъжд бе престанал. Твърде слаба, светлината сякаш не проникваше до дъното на улицата, а сякаш бе уловена, задържана, разсеяна от фасадите на неравномерни петна. Елен си спомни, че с Андре тя никога не се бе чувствувала уверена, наистина свободна, както може да бъде човек с някой, когото наистина обича. С желанието да заглуши тази малка агония, която я обезсърчаваше, тя съзнателно навлезе в лабиринта от тесни улички, пресечени от канали — без светлинни отражения, населени само с котки, свити на кълбо под преддверията.