Еманюел Роблес
Зимна Венеция (26)

1.

Бръмченето на електрическата прахосмукачка в коридора на етажа дразнеше Андре. Приключил със закуската, той по халат четеше вестник. Бяха му предали краткото съобщение на Елен. Очакваше я да се обади. Споменът за дългото и напразно чакане снощи в ресторанта, с лицемерната любезност на салонния управител („Господинът ще чака ли още?“) поддържаше тая сутрин желанието му да компенсира това унижение с някакво отмъщение, но какво? Той търсеше начина и съзнаваше ясно, че това търсене бе съпроводено от лека сексуална възбуда. Всъщност той мислеше само за физическо наказание. Нека да плаче, да се моли, цялото й тяло да тръпне от мъка! Повече от всякога мисълта за това тяло не го напущаше. Той си спомни, че през тези два месеца на раздяла — какъв пропуск в живота му! — една вечер по булеварда бе проследил някаква жена, която в гръб приличаше на Елен, поне по походката, формата на краката. Когато задмина непознатата, видя лице без никакво изящество, с тънки устни. По дяволите! Неуспехът предизвика гняв към самия него.

След ресторанта — накрая се бе примирил, че ще вечеря сам — той придружи в един бар близо до театър „Ла Фениче“ някакъв англичанин, който бе отседнал в същия хотел. Този англичанин се занимаваше със своята моторна яхта, закотвена в пристанището поради авария. Чак до полунощ, въодушевен от пълните чаши с уиски, той му разказваше истории за пристанища, за риболов, за урагани и отегчаваше Андре, чиито мисли бяха заети изцяло с Елен. Как наистина да заличи това нетърпимо чувство, че е изоставен от същество, което е смятал за по-низше от себе си? И което при това му липсва. Но имаше ли тук някакво противоречие? Този въпрос, както и други, свързани с Елен, по-остри под въздействието на алкохола, не даваха голяма възможност на англичанина да го заинтересува с неговите приключения. Въпреки всичко той бе благодарен на този тип с бръсната глава и виолетови бузи, че остана с него.

Бръмченето на прахосмукачката в коридора най-сетне спря. Навън духаше вятър и разтърсваше капаците на прозорците. Андре започна да проучва преписките. След десет часа трябваше да се обади по телефона на директора на филиала в Лион. Друг телефонен разговор имаше с Рубекс. В случай че Елен го потърсеше в момент, когато линията е заета, той бе дал допълнителни указания на телефонистката.

Към обед узна, че Елен не се беше обаждала. „Niente, signor“ — бе отговорила телефонистката с грачещия си глас.

Той излезе и се отправи към Канале Гранде.

Това, че Елен и тази сутрин не бе благоволила да му се обади, го дразнеше още повече, но то не накърняваше собствената му увереност в неговата власт над нея. У това момиче, поначало боязливо, бяха засилили склонността към сдържаност, към подчинение. Майка й упорито се бе постарала в тази насока, без това да й попречи да потърси удоволствие при друг мъж, освен съпруга си. Ивон беше по-интелигентна, но каква нужда имаше той от интелигентна жена? А и никога не бе обичал интелектуалките. При това какво общо имаше интелигентността с удоволствията в леглото? Ако в еротиката мозъкът наистина взимаше някакво участие, според него то се дължеше единствено на мъжа, докато всяка партньорка беше за Андре само един повече или по-малко послушен инструмент.

Той разпозна отдалеч къщата на Елен по стълба от ковано желязо, зазидан във фасадата, на която бе окачен фенер. Улицата бе пуста. През прозореца на мазето-работилница в приземния етаж той видя Палиеро, който енергично режеше нещо с бичкия на червеникавия фон на камината. Без да се колебае, Андре пристъпи в коридора, заизкачва се по стълбището. Почука на единствената врата на първия етаж. Никакъв отговор. Натисна дръжката на вратата. Напразно. Качи се на втория етаж. И там никой не се обади. Но вратата се отвори. Да влезе ли? За миг той остана пред тази стая, в която всички предмети изглеждаха разтворени в мрака. Наистина тежките завеси на прозорците бяха спуснати. Единственият шум, който достигаше до него, беше ритмичното стържене на бичкията, идващо от работилницата. Ако го изненадат тук, какво обяснение ще даде? Горното прозорче, което осветяваше стълбището, ограждаше гледка от покриви, една ажурна камбанария и камбаните й. Трябваше да си тръгва. Сигурно се бе разминал с Елен. Но тази стая го задържаше. Сега той различаваше някакви правилни петна по стените. Благоустройствени планове или географски карти? Долу дърводелецът не го бе видял на влизане. Нищо не помръдваше, откак бе застанал на този етаж. Даже бичкията бе замлъкнала. Навън се чу остър женски глас. И отново тишина. Той протегна ръка, потърси пипнешком ключа на лампата, запали. Увеличени снимки. Пристъпи две крачки напред. С изключение на една глава с каска на мотоциклетист, навсякъде Елен. Гола под душа, на един фотьойл. А вляво Елен в едър план. Не беше трудно да се разбере, че тази снимка е била направена веднага след любовна прегръдка! На лицето й личеше удоволствието, пълното отдаване, дълбокият възторг на плътта. Никога, никога той не бе видял този израз на почти болезнено щастие! Обзе го бяс да погуби всички картини. „Уличница“, прошепна той със смесица от завист и омраза. Тя не го бе лъгала. Спеше с друг. Сигурно оня ден е изглеждал смешен в очите й, като не искаше да й повярва. Всички тези снимки с тяхното поразително присъствие, с тяхното красноречиво присъствие му се струваха — до болка — като някакво отрицание на самия него. Той се приближи още повече, разгледа ги една по една и това тяло, което той познаваше, тези малки, но съвършени гърди, тези рамене, тези извивки на хълбоците сякаш бяха на някоя непозната жена, на някоя чужденка, духовно съвършена, с неподозирано богатство на чувствата! Значи друг е успял да изтръгне от дълбините на нейното същество тази интимна усмивка, лека като милувка с върха на устните, и тази пълнота на живота, за която той никога не бе се загрижил. Той се настройваше срещу тоя любовник, който бе предизвикал такова преобразяване, сякаш бе разстроил някакъв съвършен механизъм, на който Андре особено държеше. Да си възвърне Елен сега щеше да бъде много по-трудно! Но чувството, че е ограбен, ставаше у него толкова силно, колкото и чувството за накърнена гордост. Той трябваше да намери отново това момиче, да го подчини отново на своите желания. Цялата му воля се напрегна, сякаш се готвеше да убие, да забие къс стомана в жива плът. Удари с юмрук най-близката снимка, на която Елен беше гола на леглото, с полусгънати крака и с поглед към камерата, тоест към самия Андре, но с нежно съучастнически израз, който не бе предназначен за него.

Бързо и вече, без да стъпва предпазливо, той слезе по стълбището, мина през отворената врата на работилницата, но не обърна внимание на човека, който го гледаше слисан отвътре и който даже излезе на прага, за да го проследи с поглед чак до кръстопътя.

Къде да отиде? Къде да намери Елен? Нищо не бе уредил с нея, не можеше повече да продължава своя престой, тъй като бе зает със сделките си, със своите задължения. Това, че мъж като него, човек с обществено положение, бе тръгнал подир следите на една жена без никакъв престиж, която на всичко отгоре се беше обвързала с друг, го уязвяваше, разгаряше у него бяс за похищение, за насилие! Ревност ли беше това? Хайде, хайде! Това, че друг й се наслаждаваше, го засягаше дотолкова, доколкото този съперник щеше да се постарае да я задържи, да я отклони от него. Не, това не бе ревност, а нещо друго. И то по-дълбоко. То нямаше да съществува в истинския смисъл на думата, ако той не си внушаваше чувството на безспорно притежание на едно тяло, напълно подчинено на неговите прищевки. С ожесточение си спомни за един филм в някакъв сексмагазин в Амстердам, за едно момиче, завързано на поставка във формата на буквата X, с разперени ръце и крака, което удряха с бич. Филм, разбира се, само филм. И момичето играеше роля, преструваше се, че страда.

И така, той разполагаше само с три дни.

Андре се отправи към хотела, срещу студения вятър, който вълнуваше повърхността на каналите. Може би в негово отсъствие Елен го бе търсила? Бе предала нещо? Той ускори крачка.

Стенният часовник над голямото огледало в хола показваше дванадесет и четвърт. Той запита портиера. Откакто му бе станал посредник за Тереза — на добра цена, той се усмихваше по-фамилиарно на Андре, като че ли се надяваше и на друго „посредничество“. Не, каза той, никой не бе търсил господина. Андре даже не му благодари. Би му олекнало, ако можеше да удари хубав шамар на това идиотско лице.

— Ако някой се обади, нека ми съобщят — каза той. — Аз съм отсреща.

— Добре, господине.

От хола Андре отиде направо в ресторанта. Англичанинът го забеляза, извика го. Той прие поканата да седне на неговата маса, притеснен от това, че предната вечер не бе запомнил точно името му: нещо като Чатауей.

— Как е вятърът днес, господин Мере?

— Истинска буря, сър.

И наистина настроението му беше такова, че му идеше да изпотроши столовете, но другият помисли, че не е разбрал смисъла на израза:

— О! Само силен източен бриз, нищо повече.

В ресторанта имаше малко хора. В дъното една фреска, копирана от картина на Каналето, представяше басейна на Сан Марко, гледан от моста на Джюдека, с млада жена в розова рокля на преден план. Салонният управител, в черно облекло и с лорнет, дойде да вземе поръчката и си отиде с походка на бухал, който се връща в гнездото си.

Както и предната вечер, Чатауей започна да разказва разни истории на английски. Андре едва го слушаше, но наостри ухо за един разказ, в който ставаше въпрос за двама любовници, които се любили на малко корабче край бреговете на Балеарските острови. Мъжът на младата жена се добрал до параходчето с лодка, затворил ги в кабината и пробил корпуса под ватерлинията. Чатауей, който минавал с яхтата си оттам, забелязал, че платноходът бил неподвижен и някак странно наклонен на една страна. Той се насочил към него, пуснал двата си мотора с пълна скорост и освободил двамата влюбени, които намерил съвсем голи и полудели от ужас.

— Представяте ли си сцената, господин Мере? Това хубаво момиче как се хвърля ужасено към мен, с потрепващи красиви гърди, за да го спася? Бих могъл да го отведа и да оставя другия глупак да се оправя със спасителната лодка!

— Наистина трябвало е да го направите — каза Андре.

— Ха, ха! Шегувам се! Ценя твърде много жените, за да изиграя на тази или на която и да е друга подобен номер.

— Какво имате предвид, като казвате: ценя жените?

— Това, че ги смятам за по-добри от нас. Във всеки случай по-великодушни.

— Но тя е лъгала своя мъж! — каза Андре.

— За мен това не е достатъчна причина, за да злоупотребя с нея, като използувам обстоятелствата.

Андре се усмихна иронично. И този тип, чийто бръснат череп и набръчкано лице му придаваха вид на булдог, се правеше на рицар! Той погледна жената в розово на фреската, дългата й рокля, подобна на обърнато лале, главата, изправена върху нежна шия, която изящно се издигаше още от извивката на раменете.

Обслужваха ги бавно, сякаш персоналът в кухнята отсъствуваше или сякаш не се интересуваха от тях. Андре загуби търпение, наруга салонния управител, чиято походка стана още по-тромава, с примигващи под лорнета очи.

— Да, господине. Вие имате право…

Изведнаж на Андре му мина през ума, че в два часа Елен щеше да отиде на урок у госпожа Поли, на улица „Санта Катерина“. Ако искаше да я засрещне, трябваше веднага да тръгне.