Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Venise en hiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Еманюел Роблес

Зимна Венеция

 

Френска, I издание

 

Рецензенти: Ася Къдрева, Райна Стефанова

Художник: Георги Трифонов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректори: Донка Симеонова, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9536622311/637-120-83

Издателски №1998

Формат 84×108/32

Печатни коли 1,00

Издателски коли 10,92

Условно издателски коли 9,95

Дадена за печат на 15.III.1984 г

Излязла от печат на 15.V.1984 г

 

Цена 1,17 лв.

 

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

История

  1. — Добавяне

8.

— Имате ли познати в Падуа?

Изненадана от този първи въпрос, Елен поклати отрицателно глава. Най-сетне я бяха извикали и тя се намери сама, седнала срещу грамадния инспектор, който от време на време бършеше с кърпа челото и долната част на лицето си, лъснало от пот. Портиерът беше останал в библиотеката, а младият Сарди, изглежда, бе последвал родителите си в някаква друга стая.

— А в Милано?

— Също.

— А, вижте, тук във Венеция никой ли не ви е разпитвал за тази къща?

— Никой.

— Искам да кажа например за вътрешното разположение, за навиците на хората, които живеят в нея?

— Никога. А и аз самата не знам нищо за това разпределение и за тези навици.

— Сигурна ли сте в това?

— Сигурна съм.

— Помислете си малко.

Тази настойчивост я учуди.

— Господин Сарди ви е казвал, предполагам, че още с пристигането ми ме отвеждаха веднага при него. Говорила съм само с портиера.

— Добре.

Задъхвайки се, с потръпващи увиснали бузи, инспекторът стана, отвори вратата на библиотеката и извика портиера, който влезе със ситни предпазливи крачки, сякаш подът беше миниран.

Инспекторът го остави да стои прав, докато самият той с мъка зае отново мястото си зад бюрото, намествайки широкия си задник във фотьойла.

— Ти си посрещал много пъти госпожицата, нали? Задавала ли ти е въпроси?

— Не. Един път или два пъти сме говорили само за моето куче.

— И никога не си забелязал нищо необикновено!

— Не, господин инспектор.

Инспекторът, изглежда, започна да губи търпение и премлясна с дебелите си устни:

— И все пак преди малко ти разказа на инспектор Амброзио нещо интересно. Хайде, спомни си!

Тонът беше груб. С навъсено чело портиерът, пристъпи леко от единия крак на другия.

— А, да, господин инспектор. Една вечер някакъв мъж чакаше госпожицата на улицата. Аз го наблюдавах през шпионката. Един едър млад човек. Носеше канадка.

Растели, с издадени напред гърди, с ръце на бюрото, отправи големите си окосмени очи към Елен и я запита:

— Кое беше това лице, госпожице?

— Един приятел. Щях да вечерям с него.

— Можете ли да ми кажете името му?

Тя каза името на Ласнер. Това име не говореше нищо на инспектора, който продължи:

— Къде се намира сега в момента?

— В Ливан. Той е журналист — фотограф и работи за една агенция в Милано.

— Вие ми казахте, че нямате никакви близки в Милано.

Всичко ставаше много глупаво. Елен отговори с известно раздразнение.

— Той живее тук и аз само тук го виждам.

— Кога ще се върне?

— След три-четири дни.

— Името и адреса на тази агенция, моля ви.

Елен даде данните и добави името на Ерколе Фиоре.

— Ще проверим.

Това ли е всичко?

— От моя страна, да. Но господин Сарди също иска да говори с вас.

Той я отведе до вратата, показа й стаята от другата страна на площадката, където я чакаха, после се върна към портиера, мърморейки:

— Ти, глупак такъв…

Тя не чу по-нататък. Часовникът показваше повече от осем часа. Облегнат на перилата, инспекторът с пардесюто, все така на пост, й отправи отегчен поглед.

Елегантно мебелираната стая, в която Сарди я прие, беше цялата тапицирана в жълто. Един великолепен стенен часовник с позлатено махало отмерено отброяваше ударите си в дъното. Правейки й знак да седне, Сарди й каза:

— Дълго ви задържаха.

Пристигането на родителите му, изглежда, бе повишило настроението му, защото погледът му бе по-оживен.

— Съжалявам за вашия случай — каза Елен.

— Благодаря.

Той бе останал прав пред нея, малко объркан, все така бледен.

— Хората, които са се опитали да се промъкнат тук, са били много добре осведомени и полицията се съмнява в някакво съучастие отвътре. Портиерът привлече вниманието им към вас.

— Разбирам.

— Надявам се, че инспекторът е бил внимателен.

— За малкото, което имаше да ме пита, не би трябвало да злоупотребява и да ме кара да чакам толкова. Имах среща и я провалих.

Той поиска да проведе лично всеки разпит. Повярвайте, наистина ми е неприятно.

Изглежда, че наистина беше така, защото адамовата му ябълка подскачаше на пилешката му шия.

— Пристигнаха родителите ми — каза той след кратко мълчание. — Омръзна им да ме гледат как живея затворен в тази стара къща. А и на мен! Току-що говорихме с тях по този въпрос. Те повече от всякога се страхуват за мен след всичко, което стана днес.

Той вдигна главата си с хлътнали бузи:

— Знаете ли колко атентата е имало миналата година само в района на Венеция? Шейсет и пет! Разбира се, това е по-малко, отколкото в Рим, където те са били шест пъти повече за същия период. Или, отколкото в Милано, в Генуа… Във всеки случай нямам никакво желание да увеличавам числото им.

— Имате право — каза Елен, която вече отгатваше накъде бие той.

— Затова баща ми нека да ме изпрати в някоя страна, където няма да имам нужда от телохранители и сигнални уредби.

— И където ще можете също така да излизате, да се срещате с млади момичета…

Язвителният намек, който загатваше за опитите му с Елен, зачерви леко страните му.

— Забележете — каза той, — че бих предпочел да бъда ловец, отколкото дивеч.

— Какво искате да кажете?

— Мисля, че бих се чувствувал по-добре в някаква бойна група не заради идеологията, разберете ме добре, а заради…

Със стиснати устни той удари юмруците си един в друг. Желание да противоречи, да властвува. Още един, помисли си Елен, който може би изпитва удоволствие, ако накара, някоя жена да страда.

— Сериозно ли говорите? — каза тя.

— Но да. Имам бивши приятели, които се борят при фашистите или при другите.

Искате да кажете: които убиват хора или които взривяват бомби на обществени места?

— Приблизително нещо такова. Приблизително. Има и сътрудници… Това ви плаши, нали?

— Това ме отвращава!

Той изглеждаше доволен от вълнението й.

— Да, кръвта вдъхва страх. Това е човешко — каза той със замечтан вид, с уста, изкривена в лека гримаса.

Понеже тя бе станала, той се отправи към едно писалище и дръпна чекмеджето.

— Аз също злоупотребявам, като ви задържам. Но това е, защото ще се разделим.

— Вече разбрах.

— Държа да ви благодаря. Бяхте много внимателна с мен. Баща ми ме натовари да ви предам този чек. Това е точната сметка на вашите последни уроци.

— Благодаря.

— Той би могъл да увеличи сумата, но си е такъв: за него една лира си е една лира.

— Така е много добре — каза Елен.

 

 

Навън валеше. В далечината се трупаха нови облаци. В момента, в който Елен зави на ъгъла, една светкавица блесна в небето, премина по него с бързината на кобра. Малко вероятно бе Андре да я чака. Тя все пак щеше да телефонира. Изпитваше неприязън към дебелокожия полицай, на когото в крайна сметка се дължаха упреците, с които щяха да я обсипят. Тя си спомни как като малко дете, когато родителите й се караха, тичаше да се затвори в своята стая на тавана. Чакаше в мрака всичко да се успокои, светът да се върне към спокойствието, към мира, животът отново да стане поносим. Но кога наистина ще стане? Часовникът й показваше девет часа, а тя беше обещала на Марта, у която щеше да прекара нощите до завръщането на Ласнер, да се върне рано. Но най-напред Андре.

Студът полепваше по краката й, обущата й започваха да пропущат вода. Тя съжали, че не бе обула ботинките. Дъждът не беше силен, но все пак замъгляваше фасадите на къщите, осветени от жълта светлина. Най-сетне, на брега на Канале Гранде — едно отворено кафене. Топлината и димът я задушаваха, но под погледите на мъжете тя смело пристъпи към тезгяха.

В кабината нервно набра номера на хотела, трябваше да опита на два пъти. Господин Мере? Не бил в стаята си. Помоли да го потърсят в ресторанта или в хола. Същият безразличен глас й отговори, че „ще проверят“. Тя почака със слушалка на ухото, а в главата й отекваше някакво далечно океанско бучене, идващо от апарата, от което смущението й се засилваше. През стъклото виждаше посетителите сред гъстия тютюнев облак, сякаш изплували от някаква сива вода. Ще й повярва ли Андре? Може би тази история със Сарди ще му се стори невероятна. Защо не се бе възпротивила на своеволието на инспектора? Защо не беше настояла поне някой да отиде да се обади вместо нея по телефона! Слепоочията й биеха и тя напрегнато подготвяше отговорите си. Но същият глас се обади отново, каза й, че напразно са търсили господин Мере, и че, изглежда, той е излязъл. Щеше ли да остави някаква поръчка? Да, просто, че го е търсила госпожица Морел.

Тя си тръгна облекчена. Това бе само отлагане, но то й се стори благоприятно и часовете до утре се проточиха в съзнанието й като дълъг плаж.

 

 

У Марта я чакаше втора телеграма от Ласнер, донесена следобед от Адалджиза. Между другото Ласнер съобщаваше, че се готви да се връща.

— Ето че си щастлива! — каза Марта.

Тя наистина беше щастлива, но върху щастието й още, тегнеше сянката на Андре. На Марта и Карло бе разказала за тревогата у Сарди, като пропусна думите на момчето в края на разговора им. Дали това беше лоша шега, за да я слиса? Или истинско заслепяване от насилието? Или реакция срещу семейството? Но сега я занимаваха други неща.

Карло каза, че събраното от откупите служело за поддържане на „скривалищата“ и за закупуване на оръжие. От своя страна, Марта възрази с цялата невинност на сините си очи, че колкото и големи да са тези откупи, в края на краищата те са били измъкнати от хора, които имат възможност да ги платят. И добави: „Без да се смята и това, че човек никога не забогатява невинно.“ Тези разсъждения не се харесаха на мъжа й.

В стаята си Елен се съблече, подреди грижливо дрехите (бяха я научили на този ред) и с критично око се погледна в огледалото. Добре, коремът й бе все така плосък, а гърдите твърди. Тук, както и в Париж, тя всяка сутрин правеше двадесет минути гимнастика, закусваше с един плод и чаша чай, понякога с кисело мляко. Срещу нея блестеше картината с нейните загадъчни лица. Тя се обърна, облече пижамата си, препрочете телеграмата. Значи Ласнер скоро…