Еманюел Роблес
Зимна Венеция (13)

6.

— Те ме разпитваха половин преди обед — говореше Ласнер. — Главният инспектор, Норо, при това приятел, упорито ме питаше дали не съм запомнил някаква подробност, която моят обектив не е успял да улови.

Намираха се у художника Фоко, заедно с Мария-Пия и няколко приятели, сред които и Ерколе Фиоре, слязъл от своя Олимп, с пура на устните, с поглед, често зареян по голите тела върху стените, всички вдъхновени от Мария-Пия, с нейната глава на Минерва, с красивите й гърди и малко тежък ханш.

Върху ниската масичка блестяха чаши, бутилки с алкохол. Ласнер често участвуваше в тези вечери, в тези безкрайни спорове под светлината на лампите, обвити в тютюнев дим.

В циганска рокля с бродирани волани, Мария-Пия твърдеше, че в този род фотографски документи има известно съучастничество между оператора и убиеца — като че ли първият е бил по-малко загрижен да даде помощ на жертвата, отколкото да заснеме една изключителна картина.

Ерколе Фиоре се развика:

— Но в неговия случай Ласнер не е имал възможност да се намеси!

— Зная — каза тя. — Говоря за впечатлението.

— Какво впечатление?

— Това, че репортерът се нарежда, казано без никаква игра на думи, на страната на убиеца, защото по свой начин той ще извлече облага от престъплението.

— Мисля — каза един от гостите, седнал на възглавница и изгубен в полумрака, — че нашата обожавана приятелка ви смята, господа журналисти, за лешояди.

— Това е безсмислица! И е несправедливо! — протестира Ерколе Фиоре с издадено напред лице.

— У нас, в Сантияго, в едно предградие — каза Фоко, — вечерта на военния преврат видях как ругаеха фотографа-журналист, който правеше снимки на един повален на земята човек, улучен с куршум в гърдите. Докато другите гледаха да го спасят, той невъзмутимо работеше със своя фотоапарат.

— Изпълнявал е дълга си — извика Фиоре нервиран. — Репортерът е свидетел! Още повече че неговите снимки представляват обвинителни документи!

— Знаете ли — намеси се човекът в полумрака, — публиката свиква с картините на ужаса. Когато Бейрут бе обхванат от пламъци, най-трагичните снимки бяха много по-малко ценени, отколкото снимките, публикувани на първите страници, на София Лорен например с нейните малки деца!

— В случая с Ласнер — каза Фиоре — успехът на неговите снимки…

Същият подигравателен глас го прекъсна:

— Този успех, както казвате, се дължи до голяма степен на някои вестници, които разпространяват легендата, че когато е бил убит, заместник-главният прокурор току-що бил придружил малката си дъщеря до училището. Тази подробност особено е развълнувала добрите сърца.

Намеси се и друг от гостите, също седнал в дъното. Той имаше дълго лице с дебели камилски устни.

— С едно дете на фона, снимката винаги ще спечели. Американският репортер, който бе успял да заснеме във Виетнам едно самотно плачещо бебе, изоставено на опустошена от бомбите гара, познаваше своя занаят.

— Нека се върнем отново на Скабия. Жена му иска да получи правосъдие, това е разбираемо — каза Ласнер.

— Казват, че се касае за афера от порядъка на милиарди. Скабия бил по следите на властни личности на петрола и финансите.

— Ако това е мотивът за убийството, а не чисто политическа причина — каза Мария-Пия, — следователите, каквато и да е тяхната добра воля, ще трябва рано или късно да махнат с ръка.

— Ще погребат делото, както погребаха и този нещастен прокурор — обади се човекът камила.

— Но за какви подробности те разпитваха ченгетата — каза Фоко на Ласнер.

— За мотоциклета например. На моите снимки двамата мъже са хванати до средата на тялото. Бяха много близо. Не се вижда моторът. Но аз си нямам понятие от тези железарии, освен че създават убийствен шум. А те ми показаха цял куп скици. Английски, японски модели… „Вижте добре тези гуми — ми препоръчваше един от инспекторите. — Не ви ли напомнят нещо. — Гуми? Защо не огледалото за обратно виждане. — А, да, и огледалото за обратно виждане! Вижте добре! Опитайте се да си спомните!“ Сигурно съм имал вид на мързелив ученик, който пропада на изпит.

— От какво значение е марката на мотоциклета? — каза Ерколе Фиоре. — А може и да са го откраднали!

Беше малко след полунощ, когато Ласнер се върна в къщи. (По навик беше оставил вратата само затворена.) Най-напред подреди апаратите, които не го напущаха, така да се каже, никога. Разбира се, той не обичаше ключалките, но държеше да опази това, което се намираше в ателието. То приличаше на килия. Все пак бе украсено с няколко увеличени снимки. Ласнер сне от стената и хвърли в едно чекмедже снимката на една бивша императрица, която го бе поканила в луксозния си апартамент в Майями и го бе помолила да скрие в ръкавица изгорената си ръка. И наистина, как да погалиш едно лице, една женска гръд с този смачканяк с цвета на изсъхнала кръв? Тази мисъл го отведе към Елен, към вълнението, което бе изпитал в ресторанта, когато тя така храбро бе целунала разядената му ръка. Той бе отгатнал в нея едно същество, което трябваше да се създаде или да се пресъздаде, да се извае, да се свърже повече с настоящето, с един непосредствен свят, с един съвсем действителен свят, който човек може да чуе, да почувствува, да докосне, да съгласува с поривите на собственото си сърце. В нейния поглед имаше нещо убито, което го трогваше. Той си спомни за тяхната прегръдка сутринта, когато се разделяха, за блясъка на нейните очи, за тази пламенност на цялото й младо тяло, притиснато до него.

Той всмукваше за последен път от цигарата си, преди да започне да се съблича и да отиде в банята, когато телефонът иззвъня. Сигурно беше Фоко. Или може би Фиоре. Часовникът на ръката му сочеше вече близо един часа. Някакъв задъхан глас, който не беше нито на Фоко, нито на Фиоре, каза много бързо: „Мръсник, ти ще съжаляваш!“ Въпреки че оттатък затвориха телефона, той задържа за момент слушалката, долепена до ухото си, като че ли очакваше да последва и друга заплаха, после я остави. В следващата секунда, така както си беше по жилетка, се втурна по стълбището — не взе асансьора — и премина под сводовете. Вляво нищо. Кафенето беше затворено. Беше ли затворено, когато се връщаше! Да, без никакво съмнение. Затварят към единадесет часа. Улицата бе пуста. В дъното й — кълба от мъгла. Студът замразяваше дъха му. Спомни си за една телефонна кабина. Изтича. Също празна. Помисли си: „Действувам като идиот“, без това да намали желанието му да удря, да извърши зло. Малко задъхан, той изгледа нощните фасади на сградите, сякаш противникът се криеше там. Отново установи, че е изгубил хладнокръвието си, че тези, които го бяха дебнали, знаеха всички хватки. Така те бяха узнали за посещението му в полицейското управление, не го бяха изпущали от погледа си в течение на часове, бяха дебнали завръщането му… Качи се в къщи, треперещ от студ. За да успокои нервите си, запали нова цигара. Помисли си, че преди него Скабия сигурно е изживял подобни преследвания и е опознал тази пълна самота на човек, преследван и измъчван от неизвестен противник. Как да дешифрира елементите на садизъм у всеки терорист? Той си спомни за едно съобщение — след кървав атентат на „Прима линеа“, ако не беше на „Въоръжените ядра“ — и за тона на истинска радост, на тържество, който личеше в текста.