Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Venise en hiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Еманюел Роблес

Зимна Венеция

 

Френска, I издание

 

Рецензенти: Ася Къдрева, Райна Стефанова

Художник: Георги Трифонов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректори: Донка Симеонова, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9536622311/637-120-83

Издателски №1998

Формат 84×108/32

Печатни коли 1,00

Издателски коли 10,92

Условно издателски коли 9,95

Дадена за печат на 15.III.1984 г

Излязла от печат на 15.V.1984 г

 

Цена 1,17 лв.

 

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

История

  1. — Добавяне

3.

В същия час, когато Елен напразно се опитваше да се свърже с него, Ласнер се намираше у Фоко и Мария-Пия, в компанията на един друг художник, Моначели, брадат мъж с голям нос и груба кожа. Живееше в някакъв бивш заслон за моторни лодки, построен върху железобетонни подпори над един приток на По, и рисуваше само водни пейзажи, езера, блата, лагуни, мочурища, които внушаваха мисълта за странни светове. Жена му, Йохана, по произход от Триест, бе по-млада от него. Тази великолепна червенокоса жена с грамаден кок се ползуваше със славата, че го мами от години насам. Когато кръстосваше високо краката си, се виждаха красивите й мускулести бедра. Смееше се безпричинно и създаваше впечатлението за неутолима жажда за удоволствия.

Следобед въоръжено нападение на една банка в центъра на града, отговорността, за което бе поето от „Прима линеа“, бе причинило смъртта на една млада служителка, убита с куршум в челото по време на престрелката.

— Одобрявам нападенията на банките за финансиране каузата на народа — каза Моначели. — Намирам, че това е съвсем морално.

— Ако вече не се зачитат банките — обади се весело Йохана, — това е краят. Цялото ни общество се държи на тях.

— Наистина ли — попита Ласнер — за каузата на народа, както ти казваш, е необходим трупът на това младо момиче?

Ние сме в плен на алтернативата Исус или Спартак — каза Моначели. Двамата велики разпнати мъже. Сянката на техните два кръста тежи винаги върху нас. Но Спартак проповядваше разрушаването на Рим и на Сената, които той правилно смяташе за окончателно прогнили. Докато Исус препоръчваше на хората, които от векове получаваха ритници по задника, да подадат и дясната си страна след лявата. Трябва да знаем какво искаме!

Бедната Италия! — рече Мария-Пия с въздишка.

— В Маргера и в Местре — каза Ласнер — работниците от химическите заводи и от предачниците трябва, както ти казваш, да знаят какво искат. Те самите се борят за точно определени искания. Затова след трудни стачки имат вече по-добри условия срещу опасността от отравяния.

— Стачката не може да замени пушката — възрази Моначели.

В този момент пристигнаха други гости: Арналдо Бианко, индустриалец и любител на живописта, който купуваше картини на Фоко. Беше придружен от жена си, брюнетка с нежни очи и широки пръстеновидни златни обици на ушите. Станаха за представянето. Попитаха Бианко какво пие. „Сухо уиски.“ Държеше се съвсем свободно, лицето му беше тлъсто, избръснато до кръв, с екзема на бузата.

Йохана бе отвела Ласнер настрана.

— Говорите непрекъснато за Венеция. Кога се връщате там?

— Утре сутринта тръгвам за Бейрут.

— Каква идея! Но там се избиват помежду си, скъпи!

— Както и тук, както навсякъде — отвърна Ласнер.

— Жалко — рече Йохана, оправяйки косата си с истинска грация.

— Защо жалко?

— Защото заминавате, разбира се! — каза тя. — И то толкова далече. Предполагам, че имате нашия телефонен номер. Мона ще бъде щастлив да ви приеме, да ви покаже някои неща. Той не е винаги в къщи, но…

В момента Моначели се държеше съвсем угоднически и явно се стремеше да очарова новопристигналия.

— Такъв си е той — каза Йохана, смеейки се. — Слага Спартак в джоба си веднага щом види, че се появява някой богат колекционер.

Богатият колекционер, седнал с чаша в ръка, разкрачен, във фотьойл от индийска тръстика, гледаше с критично око платната, които Фоко поставяше на два метра от него върху един статив. Със свъсени вежди, той изказваше понякога одобрението си с леко изръмжаване. Редуваше се неизбежното голо тяло на Мария-Пия, както и натюрморти с риби и зеленчуци в жизнерадостни тонове.

— Накратко казано — продължи Йохана, — веднага щом се появи глад, война или земетресение, и вие се втурвате.

— Точно така — отвърна Ласнер. — Ние сме като мухи, които раните и кръвта привличат.

— И това харесва ли ви? Като ви гледа човек, не би помислил, че сте, да кажем, толкова жесток. При това имате красиви очи.

— Обърнете внимание, че ми се случва да си почивам от тези ужаси, като се посвещавам на теми, които са по…

— Трябва да дойдете да ни видите — каза тя бързо, с поверителен тон. — Живеем сред толкова приятна, толкова успокояваща природа. Ще ви се хареса. При хубаво време може да се прави любов и на тревата.

Тя се засмя, с ръка на гърдите, гледайки го предизвикателно. Върху червените й коси играеше отразената светлина на един малък прожектор.

— И така? Обещавате ли? Ще дойдете ли?

И без да дочака отговор, се обърна към мъжа си:

— Моне, нашият приятел Ласнер ще ни дойде на гости. Напролет, разбира се. Нали е много мил?

— Да, скъпа, разбира се!

За да си тръгне, Ласнер изтъкна като предлог, че трябва да си приготви багажа и материалите.

— Боже мой — възкликна Мария-Пия, — какъв притеснен човек си бил!

— Надявам се, че ще сте по-малко притеснен, когато дойдете у нас, нали? — каза Йохана. — И гледайте да не ви убият.

 

 

Той се озова на улицата, където фенерите накъсваха мрака. Понеже вече бе предал колата си в един гараж, реши да се върне в къщи пеша, вместо да вика такси. Тази разходка на свеж въздух беше подходяща след презатопления въздух в ателието. Още го забавляваше комедията, която му бе изиграла темпераментната Йохана. Редките коли, които се движеха в този час, разкриваха в сноповете светлина на фаровете си тежките постройки по булеварда с върхове, скрити в мрака. Когато навлезе в галерията, водеща към дома му, стори му се, че стъпките му по плочите продължаваха да отекват зад гърба му. Това чувство му се видя странно. Обърна се изведнъж, за да изненада евентуалния преследвач, но зърна само пустата галерия, сводовете и витрините, едва докосвани от далечни светлини. Той не се страхуваше или не искаше да смята за страх раздразнението си, че се чувствува преследван, без да вижда никакви непосредствени причини за това. Все пак се върна назад, измина около двеста метра, в един миг се сепна, но не откри нищо, освен собственото си отражение във витрината на някакъв магазин и се упрекна за своята нервност.

В момента, в който асансьорът го изкачи на площадката пред входната врата, той чу телефона да звъни, втурна се, изтича до апарата и взе слушалката, но твърде късно. Не му и мина през ума, че можеше да бъде Елен, убеден, че отново го търсят, за да го заплашват след неотдавнашното посещение в полицейското управление. Запали цигара, отвори прозореца и сякаш потъна в нощта, чийто студ хапеше лицето му, изпълнен с желание да отхвърли това жалко безпокойство, което го унижаваше. Отправи поглед към шосето, към мястото, където Скабия бе убит, до светлините, които регулираха движението и в нощната пустота напразно се сменяха. Цялата тази част от булеварда, с неговите тъмни фасади, дълбоки сводове и балкони, украсени с мускулести атланти, представляваше една обширна изоставена сцена, сякаш без актьори, но Ласнер остана с впечатлението, че те въпреки всичко се криеха някъде в мрака, че наблюдаваха отдалеч, с неподвижно, дебнещи лица.

 

 

На другия ден сутринта Адалджиза дойде да предупреди Елен, че вуйчо й Ризи се отбил, преди да отиде в банката. Съвсем рано се обадил Ласнер от Милано. Поръчал, Елен да го потърси преда десет часа.

— Днес ли заминава?

— Към обед.

— Какво да се прави, ние, жените, сме създадени, за да чакаме.

 

 

Пощата. Веднага й дадоха номера в Милано и тя се втурна към кабината. Настъпи странен момент. Ласнер беше там, тя чуваше неговото дишане, но той остана безмълвен, като че ли се пазеше от нещо, очакваше събеседникът му да заговори пръв.

— Аз съм, Елен!

Той веднага възкликна, каза й нежни думи.

— Снощи те търсих два пъти — каза му тя.

Той обясни, че бе закъснял у Фоко. Кратко посещение, но толкова разочароващо, колкото и безполезно. Най-после я чуваше. Да, той отиваше за десет дни с един колега, но в Бейрут щяха да се разделят. Другият се отправяше за Техеран.

— Ще ми пишеш ли? — попита тя, съзнаваща тъжната баналност на този въпрос.

Вълната от чувства, които бликаха у нея, толкова я смущаваше, че не можеше да се съвземе и да изрази най-същественото. Ласнер казваше, че ще й пише още щом пристигне, но че пощенските връзки между Бейрут и чужбина са още нередовни. Както и да е, той ще направи необходимото, за да се свърже с нея. Тя го слушаше и полагаше усилия да сдържа желанието си да заплаче, което стягаше гърлото й. Измъчваше я мисълта, че не бе казала нищо на Ласнер за Андре, че непрекъснато бе отлагала момента, в който да му разкрие това безсмислено положение, и че той, Ласнер, ще бъде далеч в един труден за нея момент.

 

 

— Скъпа, ще видиш, че десетте дни ще минат бързо — каза й Адалджиза.

Елен й се усмихна, кимна леко с глава и изтича да се затвори в стаята си. Хвърли поглед върху последните снимки, направени й от Ласнер, на които беше много радостна, освободена от свенливостта, преситена от удоволствие, белязана от магията на любовната страст.

Най-напред мислите й бяха заети изцяло с Ласнер, но после се насочиха към Андре, събудиха се съмненията й, съзнанието й се съсредоточи върху един сърцераздирателен спомен. Беше десетгодишна, когато, измъчвана от страха, който й вдъхваха нейните родители, след едно неуспешно класно упражнение бе решила да умре и се бе надвесила над шахтата на къщата, дълбока шест-седем метра, с намерението да се хвърли в нея. Нямаше да я намерят веднага, а дългите и може би мъчителни търсения щяха да накажат — като начало — тези, които не искаха да я обичат. Тази жажда за любов сега Ласнер утоляваше с живителната струя, която винаги й бе липсвала.

 

 

Тя не остана за урока у госпожа Поли. Когато дойде, Мадалена, пожълтяла, по-рязка от всеки друг път, й съобщи, че грипът на госпожата се влошил, че докторът забранил всякакви посещения. И като разпери ръце, сякаш Елен имаше намерение да влезе насила, тя добави със зла усмивка:

— Не се страхувайте, госпожице! Госпожата ви уверява, че въпреки това ще ви бъде платено. Спете спокойно!

— Това не е важно за мен — каза Елен. — Пожелайте й от мое име да оздравее в най-скоро време!

— За утре — посъветва я старата — ще направите по-добре, ако се обадите по телефона. Няма защо да си губите времето за нищо.

И с рязко движение й затвори вратата под носа.

 

 

На първо време Елен не знаеше какво да прави с тази свобода. Накрая реши да отиде у Марта. Марта трябваше да присъствува заедно с Карло на един прием у кмета. Тя бе по комбинезон в скаридено розов цвят и се подготвяше, като си бе сложила на лицето дебел слой крем, като гипс, а главата й бе покрита с ролки. Елен разбра, че никога няма да може да й се довери, да говори за Ласнер или за Андре на тази малко клоунска физиономия. На леглото бе просната роклята в тютюнев цвят, с яка с големи ревери, която Амалия току-що бе изгладила.

— Ще ми помогнеш — каза Марта. — Роклята има нужда от поправка в талията.

За да не развали маската, тя говореше, едва мърдайки устните си, с много смешно мърморене.

— Ето че си сама, малката ми! Ах, жените на репортерите са като жените на авиаторите или на моряците: Пенелопи.

 

 

От Марта тя се отправи за урока у Сарди. До някое време всичко протече без инциденти. Както обикновено, младежът я изпрати до входа, прекосявайки хола, където в полумрака се виждаха бавните движения на животните в шкафовете. Със своите люспи, ципести очи спазмодично пулсиране на гърлото те сякаш напомняха за живота в първите дни на земята.

— Моят баща ги донесе от Амазония и Филипините. По едно време той се беше пристрастил към тези чудовища и ги събираше. Днес вече не се интересува от тях. Има си съвсем други грижи.

И за да й покаже един по-интересен от другите екземпляри — нещо като мъничък дракон, с броня по тялото, с настръхнали по нея бодли, с удължена глава, покрита с фино излъскани люспи, — той я обхвана през кръста с малко боязливо и неуверено движение. Елен се освободи леко, като отклони ръката му, която вече я притискаше. Това леко отблъскване, изглежда, предизвика у момчето буйна дързост. Той изведнъж се опита да привлече Елен към себе си, да я задържи в ръцете си, като същевременно свря глава в шията й. Тя усети устните му, тяхното жадно впиване, огъна се, поведе борба, за да се освободи, да се изтръгне от прегръдката и в тази борба изтърва ръчната си чанта. Задъхано, съвсем бледо, с коси, паднали на челото, момчето я погледна със смесица от изненада и ненавист, после се наведе, взе чантата, подаде й я, без да каже дума, и я придружи до вратата. Елен бе възвърнала спокойствието си. Слагайки ръкавиците си и едва скривайки желанието си да се разсмее, тя му каза:

— Ако направите втори път подобно нещо, ще трябва да се лишите от моите уроци.

— Не — каза той. — Моля ви, елате пак.

Той се сбогува с Елен с леко движение на главата. Сега очите му бяха помръкнали, изглеждаше унижен. Същите електрически свещници осветяваха студеното и тържествено стълбище от оникс. Елен не се сърдеше на този млад глупак, по-скоро го съжаляваше. По-нататък щеше да помисли.

Долу, както обикновено, портиерът гигант я чакаше със своето куче. (За пръв път то изръмжа леко, като я видя.) Двамата я придружиха до вратата. Ключалката и секретът се превъртяха пред нея.

 

 

На другия ден тя почти бе забравила случката. Още беше по халат и приготвяше чая, когато Адалджиза й подаде едно писмо, току-що донесено от раздавача. Преди да се качи на самолета, Ласнер го бе написал и изпратил по пощата от летището.

— Доволна си, нали?

Адалджиза беше на седмото небе. И тя изживяваше тази красива и тъжна история, каквато е всяка раздяла между двама влюбени.

— Тази вечер ще вечеряш с нас. Ще бъдат и Палиеро и Ана-Мария. Нали няма да останеш сама?

Благодарение на това писмо Елен за цял ден се освободи от меланхолията на самотата и от малкия ад, който Андре подклаждаше в нея.

Малко преди обед тя телефонира у госпожа Поли. Острият и неприязнен глас на старата прислужница й отговори:

— А, вие ли сте? Госпожата не приема.

— Тогава ще се обадя утре.

— Както обичате.

И затвори телефона.

Привечер тя слезе за урока на Марио. Докато чакаха с Адалджиза завръщането на хлапето, пристигна един раздавач с телеграма. Беше за нея. Още с пристигането си в Бейрут Ласнер я беше изпратил. Пишеше, че пътувал без усложнения, че мислел много за нея и завършваше с две думи: sempre tuo, винаги твой. Сгъвайки грижливо телеграмата, Елен почувствува главата си бистра и свободна.

В това време Марио се върна, с котка в кошницата, след като се отбил при Палиеро, поради което беше и закъснял. Обясни, че иска Касиус да свикне с миризмата на плъхове и да стане войнствен за бъдещите ловни подвизи. Той бе малко разочарован от своя шампион, който, вместо да се разшета и да открива вече позициите на неприятеля, предпочитал да стои при камината и да се наслаждава блажено на топлината.

След урока Елен остана за вечерята. Адалджиза бе поканила тази вечер Палиеро и Ана-Мария, понеже тя бе ходила отново на медицински преглед и този път направо заминаваше в санаториум. Надяваха се с тази вечер да я отклонят поне за малко от мрачните й мисли. От Маргера се завърна и Леарко, мъжът на Адалджиза, все така масивен като щангист. Той каза, че с Ана-Мария ще заминат и други трима работници от един филиал на Инсакатори, където пълнеха чували с поливинилхлорид. Те също били сериозно натровени като Ана-Мария. Доколкото му било известно, поне една трета от настанените във въпросния санаториум били неизлечимо болни.

— Постарай се да си държиш езика — каза Адалджиза — Не говори така пред бедната жена. Тя не е още достатъчно силна духом.

— Това се вижда — отвърна Леарко.

Той запита Елен за новини от Ласнер. Дали е пристигнал успешно в Ливан? Браво! Какъв шанс! Той поне виждал, толкова страни! Тъй като Адалджиза му правеше знаци с поглед, той запита: „Какво пък? Човек не може вече и да говори!“

После започна да разказва: преди четири месеца Ласнер дошъл в Местре да посети една тъкачна фабрика — за нелегален репортаж. Измислили някакъв трик, за да действува тайно. Озовал се в помещение, където през целия ден текстилците работели във влага, при четиридесет и четири градуса. Когато пазачите го открили, унищожили филмите му, преди да го изгонят.

 

 

Малката игра между Адалджиза — загрижена за дискретността, и Леарко забавляваше Елен. Искаше и се Леарко да говори още за Ласнер, да разкрие пред нея образа му, но пристигнаха Палиеро и Ана-Мария, отвориха вратата и влязоха в стаята заедно със студа отвън. Когато — бледа и с пресилена усмивка — свали своя дъждобран, Ана-Мария остана по вълнена пола и пуловер, който прилепваше върху удивително отслабналия й плосък бюст. Тя отиде в стаята на Марио, за да целуне момчето, преди да е заспало, и Адалджиза използува момента, за да предупреди с нисък глас мъжете да внимават в приказките си.

— Невероятно! — прошепна Палиеро с тъга.

Елен разбра какво искаше да каже. Тази опасност дебнеща младата жена, която те чакаха сега съвсем близо до тях, докато тя нежно разговаряше с детето, напомняше за една несправедлива, възмутителна съдба.