Еманюел Роблес
Зимна Венеция (6)

6.

Наистина никой не отговаряше на нейната обява и Елен започна да се отчайва, да се съмнява в намерението си. След кратък период на отдих бездействието отново бе благодатна почва за връщането на най-потискащи спомени.

Един следобед тя влезе в някаква черква не от набожност или с надежда за успокоение — бяха я възпитали в безверие и в нейните младежки години тайните на вярата почти не я бяха смущавали, — а за да избегне връхлитащата буря. Оказа се сама, седнала в здрача, на фона на цял храсталак от свещи, които образуваха нещо като ореол под една икона — мадоната, пременена с кожено наметало, широко разтворено долу, с блестящ венец на главата, с детско лице и поглед, отправен към небето, със захласнат и всъщност малко простодушен израз.

В това преддверие на храма, огласяно от шума на падащия по покрива дъжд, тя си спомни, че след приема в Агенцията Андре се бе показал по-настойчив пред нея, по-внимателен, но както обикновено, без никога да изрича и най-малък комплимент — този сантиментален „сироп“, от който той се отвращаваше. Макар и да се хвалеше, че добре познава жените, ако наистина имаше някакъв опит, той не бе разбра нищо от тяхната чувственост, може би от безразличие — тялото бе достатъчно за него — или по-вероятно от елементарна неспособност да проникне в тяхната психология. Охотно признаваше, че интелектуалките го отблъскват и казваше, че много повече предпочита момичетата от „растителния“ тип, сред които нареждаше и нея не без малко груба ирония.

После дойде онази ужасна вечер, така наситена с предзнаменования. Както обикновено, Андре бе дошъл да я вземе, но още при пристигането си й се видя мрачен, загрижен поради някаква голяма неприятност, която криеше от нея, но с която тя инстинктивно почувствува, че е свързана.

Малко след това, без да й даде никакво обяснение, изведнъж реши да си тръгне. Тя даже си спомни, че поиска да му помогне да облече пардесюто си, а той прояви известно нетърпение. После чу как той бясно пое с колата си пред сградата и се втурна към прозореца. Със свито сърце видя как задните светлини се отдалечаваха и изчезваха в мрака на булеварда.

В къщи Андре, изненадан от тишината на апартамента, извикал. Този ден прислужницата отсъствувала. В стаята нямало никого. После намерил банята отворена, а във ваната — Ивон с разрязани вени на китките, потънала до брадата в червена вода.

Следващите дни Елен преживя в дебнене на новини от клиниката в Отьой, където бяха откарали Ивон Мере. Всяка вечер тя оставяше лампата да свети, защото не можеше да стои в мрака, събуждана често от мъчителното безпокойство, което я задушаваше.

Още щом се увери, че жена му е вън от опасност, Андре изтича у Елен, но тя не му отвори. Със спуснато резе (защото той имаше ключове от апартамента й), тя стоеше свита в дъното на стаята и слушаше как той блъска вратата и звънеца. Малко след това по телефона я упрекна за поведението й, от което, както казваше, нищо не можел да разбере.

Тя се премести, настани се в един хотел на улица „Сен Пер“, но още на следния ден, без да разбере как го бе направил, той отново я откри.

В онзи студен ноемврийски следобед, след срещата им в кафенето на кея „Сен Мишел“, те вървяха покрай Сена. Андре разбираше нейното вълнение, намираше го основателно, но протестираше срещу това, което той наричаше „детинско държане“. Постъпката на неговата жена ли? Да, при една сцена той й казал направо за връзката си с Елен, както и това, че тази връзка била от две години насам! Ако за нея това било непоносимо, имало разрешение. В края на краищата съществува и развод. Така той я оставил сразена. После у Елен го обхванал страх.

Тя си спомни, че с поглед към върволицата шлепове, които плаваха срещу течението на Сена, бе разбрала размера на себелюбието и жестокостта му и това я възмути. От ниското небе се процеждаше светлина, която подсилваше очертанията, правеше по-релефни всички елементи на пейзажа, дърветата по стръмния склон, кулите на затвора. Спомни си също така, че тогава бе казала със спокоен, но твърд тон: „Ние не трябва повече да се виждаме“ и че най-напред слисан, а после засегнат, той бе реагирал толкова остро — стискайки ръката й в своята длан, — че минувачите се обръщаха към тях. Но той искаше обяснения, настояваше. Елен каза: „Тази жена те обича и аз не искам повече да й причиняваме страдание.“ Той отговори буйно: „Но аз не я обичам, не я обичам вече!“ Един мъж, който разхождаше кучето си, се спря и започна да ги наблюдава, сякаш беше готов да се намеси. Елен спокойно се освободи, даде на Андре да разбере, че мястото и времето не подхождаха за такъв сериозен разговор. Но тя решително поддържаше отказа си да продължава връзката, която бе довела до тази драма. Нощта вече се спущаше. Реката се разбиваше в подпорите на един мост. Те се разделиха, той все така буен, почти заплашителен, а тя смутена, но още по-решителна, защото вече бе взела билета си за Венеция.