Еманюел Роблес
Зимна Венеция (18)

1.

В първите дни на януари, както всяка година по това време, приливът наводни една част от града. Ласнер отрано бе приготвил своите материали и запозна Елен с проектите си. Тя поиска да го придружи. Никога не бе виждала подобно зрелище, а и излизанията с Ласнер, каквото и да бе времето, я очароваха.

В мъртвата светлина на тази зимна сутрин редките минувачи създаваха в далечината илюзията, че се плъзгат във въздуха, че плават над земята, носени от своите чадъри. Сякаш над цялата земя се стелеше тишина, тишина като след потоп.

На площад „Сан Марко“ Ласнер засне големите плочи и техните геометрични рисунки, които прозираха под повърхността на водата. Беше обул ботуши и за някои снимки не се съобразяваше с мостчетата. Елен го гледаше отдалеч как отива и се връща, как наблюдава замръзналите гълъби, подслонили се в кухините на фасадите, как търси най-подходящия ъгъл, за да улови базиликата и нейното отражение във водата. В момента, в който снимаше, излезе някакъв стар свещеник, спря се колебливо под голямото преддверие, намести шапката си, наведе се и после, като хвана смело расото си с две ръце, с крака до глезените във вода, се устреми към края на площада с бързата и ситна крачка на стара дама, преследвана от някой маниак. След това на Ласнер му се удаде да заснеме голяма галера с червени платна, потънала почти до горния край на борда, както и един голям товарен кораб, едва показал се от мъглите, който по силата на някаква оптическа измама сякаш се отклоняваше в напречна посока, право към носа на Спасението. И друг случай: зад Двореца на прокураторите колона от ученички в морскосини престилки вървяха една зад друга и откроявайки се ярко на фона на бледото небе, преминаха по моста, следвани от една учителка черна и мършава като затворен чадър. Накрая върху първите стъпала от стълбището на една църква той направи снимка на Елен, обградена от колони и статуи на светии, с нейното огледално отражение във водата.

За да свършат за тази сутрин и да се стоплят малко след, острия студ, те се отбиха в един бюфет и си поръчаха грог. В този приятен момент Елен се изкушаваше да разкрие най-сетне на Ласнер другата страна от живота си, едновременно толкова близка и толкова тежка за нея, но се отказа. За такива изповеди, помисли си тя, са по-подходящи тишината и усамотението на нощта. Но как би му заговорила за Андре? Как би му говорила за Ивон? Ще може ли поне да му опише чувството, че е излязла от едно блато, а сега се намира под водопад от бистра вода? От своя страна, Ласнер слушаше новините от един транзистор, поставен на тезгяха. Разказваха за убийството, поето от „Черния орден“, на един професор от Генуа. Убийците, трима младежи, бяха влезли в дома му, бяха го изчакали, скрити в един килер, и го бяха убили с револверни изстрели в присъствието на жена му и сина му.

Когато живееше в Париж, факти от този род й изглеждаха съвсем далечни, недействителни и извършени по причини, които тя не знаеше. Марта никога не й пишеше в писмата си за тях. Днес това безумие от насилие и кръв й изглеждаше дело на фанатични секти, които принасяха, както някога в Индия, жертви на някакво неумолимо божество.

— Значи това никога няма да свърши? — прошепна тя.

— Страхувам се, че няма — каза Ласнер. — Нашето общество е болно и както всяко болно тяло, това е добре известно, то отделя своите собствени отрови.

— И нищо ли не може да се направи?

— Да се променят хората. Но това е трудно.

Той се замисли, обхванал с ръце чашата си.

— В Никарагуа ми разказаха за убийството на един сандинист, съвсем младо момче. Най-много двадесетгодишно. Било на брега на едно езеро. Дърветата били пълни с птички. Понеже го тласкали към едно от тези дървета, то казало: „Вие можете да ме убиете, но не можете никога да попречите на птиците да пеят!“ Може би този разказ не е действителен, но за щастие ни остават поетите, които ни спасяват от отчаяние.

Когато се усмихваше, малките бръчки в ъглите на очите му се надипляха още повече, скулите му се издаваха и физиономията му ставаше по-младежка. Интересен беше начинът, по който й се доверяваше — разказваше спомени за своите пътувания, за приятелите си, за младостта си. Разкриваше се пред нея като книга, която се отваря страница по страница, но без продължение. А не правеше ли и тя същото? Предната вечер например случайно си бе спомнила черти на майка си: една нощ Елен бе дочула остра кавга между нея и мъжа й, който излезе, като тръшна вратата. От прозореца тя види как прекосява двора с гневна мъжка стъпка, как се спира пред оградата, стиснал с ръка една от железните пръчки, и изчезва бавно по пътеката. Предупреди майка си, която започна да реве: „Тоя дивак знае само да измисля разни неща, за да ми трови живота!“ Но „дивакът“ умря от сърдечна криза, погребаха го след два дни. И макар че винаги бе подчертавал принадлежността си към „Свободна мисъл“, жена му много държеше да му направи религиозно погребение и да украси гроба му със статуята на неутешим ангел. Няколко месеца по-късно тя си втълпи да ожени Елен за първия срещнат, за да се отърве от нея. Тогава Елен беше на седемнадесет години, а първият срещнат бе един съсед, който бе два пъти по-стар от нея и ужасно миришеше на диво животно. Предупредена от племенницата си, Марта пристигна веднага от Венеция и всичко се уреди.

При връщането им Палиеро предаде на Ласнер пощата, която току-що бяха донесли. Тя съдържаше една нова призовка от полицията в Милано и писмо от Ерколе Фиоре, който искаше да му поръча някакъв репортаж, без да дава повече уточнения за това. Интуицията подсказваше на Елен, че за нея завършваше един щастлив период.

Сутринта на тяхната раздяла Елен придружи Ласнер до площад „Рома“. В задната част на малкото корабче те останаха сами, притиснати един до друг и без да проронват нито дума, гледаха керемиденочервената вода. По двата бряга дворците, забулени в лека пара, изглеждаха построени не върху камък, а върху меко тесто, готово да се стопи, да се разтвори в околната сивота.

Вечерта, за да не остане сама, тя се самопокани у Марта и Карло и там според уговорката им я потърси по телефона Ласнер. Каза й, че полицията е задържала един заподозрян и за утре е предвидена очна ставка. От друга страна, Ерколе Фиоре му предлагаше да подготви репортаж от Ливан. Според Ласнер Ерколе Фиоре имаше някаква натрапчива идея, идиотска, както всички натрапчиви идеи, че третата световна война ще избухне от една „искра“ в Близкия Изток. След това, съвсем развълнувана, Елен го слушаше да й говори за самата нея.