Еманюел Роблес
Зимна Венеция (11)

4.

Всяка сутрин Елен подготвя своите уроци за Марио, за господин Хьолтерхоф и за младия Сарди. Наистина само последният й създава главоболия. Това толкова бледо, толкова слабо момче никога не се усмихва, много е капризно, често го обхващат пристъпи на нетърпение, които сам потиска, като свежда очи с нацупен вид. Често се оплаква от уроците на Елен, които намира твърде неразбираеми за неговата подготовка. Вниманието му се разсейва почти така бързо, както и на Марио, сина на Адалджиза, който няма и десет години. Къщата, в която живее — обширна, богато украсена, — е населена с прислужници, които Елен вижда само отдалече, по коридорите, винаги само бегло, плъзгащи се, мълчаливо по блестящия паркет, като само понякога хвърлят към нея отегчен поглед. Само портиерът, един гигант с мустаци, разговаря кратко с нея, когато я въвежда, винаги придружен от едно куче, което ръмжи в полите на Елен и което той успокоява с потупване по гърба.

За да стигне до стаята, в която я приема Ренато Сарди, тя трябва да прекоси една съвсем мрачна зала, чиито прозорци са закрита с плътни зелени завеси, каквито още можем да видим в някои стари училища. Там, в слабо осветени стъклени шкафове, спят или мързеливо се движат дребни животни (Костенурки или гущери…), които Елен едва различава. Във всеки случай тя не може да спре пред тях. Предизвестен от портиера, Ренато Сарди любезно я очаква на входа на своя кабинет, облечен най-често с пуловер и джинси, които още повече подчертават мършавата му фигура. Това голобрадо момче, с коси, падащи върху раменете, има уморен поглед на старец и сякаш прозрачни ръце. Елен си мисли, че то сигурно е богато, но това не попречи на младия Сарди да спори за цената, предложена от Елен за уроците, и да закъснее дълго време с първото си плащане.

Тя беше излязла за втори път една сутрин с Ласнер, за да поскитат край Арсенала, където деца се биеха със снежни топки. Пред него бе весела, възторжена, с желание да се хареса, да очарова. Тя, която винаги бе толкова несигурна, толкова убедена, че завинаги ще си остане едно несъвършено същество, неспособно да се освободи от невзрачността си, откри сега у себе си едно искрящо сърце. Никога не бе мислила, че би могла да се почувствува толкова цялостна, в хармония със самата себе си. Когато сутринта, преди да замине за Милано, Ласнер се бе отбил при нея и я бе обхванал през раменете, в нея бе преминала тръпка. Тогава той я притисна към себе си и я целуна по устните, по клепките, с бавни и изгарящи целувки, които правеха гърдите й по-твърди. Тя обичаше тази нежност, този натиск върху нейната гръд, върху нейните бедра, милувката на тези опитни ръце. Тогава той й заговори с нисък глас, каза й, че ще се върне колкото може по-скоро, че има да урежда някои свои работи в Милано, но че няма да се бави повече нито секунда.

Декемврийските дъждове рисуваха по повърхността на каналите подвижни цветя. Витрините на магазините, с техните позлатени картонени звезди и гирлянди от мънички многоцветни електрически крушки, не бяха достатъчни, за да придадат на града празничен вид под това замръзнало небе.

Преди да пристигне у госпожа Поли, Елен мина през гишето „до поискване“, изпитвайки малко страх. С известно усилие на разума тя се опитваше да подчини волята си, да отстрани от съзнанието си мисълта за Андре, да избегне едно смътно чувство за страх. Дадоха й само едно писмо от майка й, което тя с облекчение прочете на улицата, подслонена под чадъра си. Майка й се учудваше на това заминаване за Венеция, трудно приемаше обясненията, които тя й бе дала: умора, претоварване, нужда от отдалечаване… Всичко това бяха дреболии. Измъчваше я мисълта как ще реагира Андре на нейното мълчание. А и какво да отговори на писма, които изобщо не бе чела. И така, да чака. Да чака и да се страхува. Нали имаше съвсем отскоро нещо ценно, което трябваше да пази?

Малко след това госпожа Поли я прие, седнала пред своето пиано сред облак от тютюнев дим. С дълга пура в уста, тя носеше широко кимоно, украсено с най-често срещаните японски мотиви: Фуджияма, врати на шинтоистки храмове, малки пагоди.

— Вие, разбира се, не обичате музиката.

— Не, госпожо, обичам я. Аз също свирех някога на пиано.

— Наистина ли? — каза госпожа Поли с презрителен тон. — Вашите родители са могли да ви осигурят пиано? Представях си ги със скромни възможности.

— В нашия град имаше малка Консерватория. Следването в нея беше безплатно.

Елен счете за безполезно да добави, че в годините на нейното юношество, за да отговори на интереса й към пианото, баща й бе взел под месечен наем един стар инструмент, с който тя трябваше де се раздели, защото майка й вдигаше врява за „шума“ и правеше на мъжа си скандални сцени. Този мъж, чиновник в железниците, беше голям кавгаджия, но в къщи се съгласяваше на всичко, само и само да има мир.

— Да, виждам, малко нещо сте научили — каза госпожа Поли. — Що се отнася до мен, аз се учех при Торели. — (Елен се въздържа да пита кой е този Торели.) Той умря. Да оставим това. Мен ме вълнуваше преди всичко пеенето. Можех да направя кариера. Учудва ли ви това? Да, можех да направя доста сносна кариера.

Тя седеше все така на своята табуретка, от всички страни, на която излизаше широкият й задник. Хвърли пурата си в една медна ваза и с движение, което предизвика звъна на всичките й гривни, освободи китките от безкрайните ръкави на кимоното. После се зае с арията на Керубино от „Сватбата на Фигаро“, полюлявайки се пред пианото, и гласът й изненада приятно Елен.

Накрая тя се обърна към Елен, която веднага започна най-искрено да я обсипва с похвали. Но госпожа Поли с едно движение я накара да млъкне:

— Запазете похвалите си, не ме е грижа за тях. Вие знаете това.

— Но много хубаво беше!

Изненадващо! Госпожа Поли беше готова да заплаче. Сълзи заблестяха в малките й очи, потънали в бледорозови тлъстини. След това тя стана, отстрани табуретката и с тежка и благородна стъпка, с гордо вдигната глава, сякаш излизаше от сцената, изпратена с овации, се отправи към дивана и се изтегна на него, веейки пред лицето си ветрилото с тореадора.

Елен още веднъж изказа удоволствието си, направи го с убедителни думи и този път госпожа Поли не я прекъсна, заета със запалването на цигара.

— Благодаря — каза тя хладно. — Аз пеех, преди много време, разбира се, в „Сан Карло“ в Неапол. Нямате представа как ме приемаше публиката! Да, разбира се, по-добре щях да направя да продължа да пея. Но се ожених за мъж, безчувствен към красивото… А ако ви призная, че даже не бях и влюбена? Не зная какво ме накара да се хвърля в тая авантюра.

Тя пое тихо арията на Керубино: „Само при думата любов моето сърце се вълнува“, спря и насочи заплашително цигарето си към Елен. Окото й бе станало като малък твърд и изострен кремък:

— Смешна съм, нали? Знам колко струват похвалите ви! Вие си мислите: „Тази побъркана старица!“ И имате право. Хайде, мълчете! Аз чета във вас като в отворена книга. А и нямам никаква нужда да чета каквото и да е у някой друг. Знам по-добре от всеки, че обърках живота си.