Еманюел Роблес
Зимна Венеция (31)

6.

Андре се забави в Маргера много повече, отколкото предполагаше, и след връщането си във Венеция научи в хотела, че е пропуснал едно повикване по телефона от Лион. За всеки случай му бяха определили нов разговор в шест часа.

Отиде в бара, където Чатауей, седнал вече в компанията на млада руса жена, го покани да се присъедини към тях. Младата жена се казваше Анита. Тя сигурно бе на около тридесетина години и седеше с кръстосани на високата табуретка крака, а задникът й бе красиво закръглен върху седалката под тежестта на собственото й тегло. Тя пушеше и винаги когато изтърсваше пепелта от цигарата си в пепелника, гривните й с евтини украшения дрънчаха. Стори му се весела и приятна със сините си очи, прекалено сини за неговия вкус, с добре очертаните си устни, със същия коралово розов цвят, както и обиците й.

— Какво става с кораба?

Чатауей каза, че всичко преминало забележително. Съвсем. Персоналът на кораборемонтната работилница бил чудесен. Тези италианци имали удивителен усет към механиката. След пущането на яхтата във вода — без никакви истории — провели изпитания чак до Торчело. Сега яхтата била закотвена в канала, точно зад хотела.

— Така утре ще мога да натоваря направо багажа си. И — курс към Гърция.

Двамата разговаряха на английски. Младата жена, която не разбираше разговора им, продължаваше да пуши, с вирната във въздуха цигара и лакът, опрян на тезгяха. Понякога отпиваше съвсем малки глътки от своя вермут с котешка грациозност.

— Къде уловихте това момиче? — запита Андре.

— Тук беше.

— Италианка ли е?

— Не зная нищо. Струва ми се, словенка.

Анита сякаш отгатна, че говорят за нея, обърна лице към тях и прокара ръка по косата си с престорено безразличие.

— Идва ми на ум една идея — каза Чатауей, на когото алкохолът вече придаваше лукав вид.

— Кажете.

— Можем да поканим на вечеря нашата френска приятелка, как се казваше? Мис Елен, нали? Снощи тя не беше свободна и изглеждаше притеснена. Какво мислите за тази вечер?

Андре се усмихна. Това предложение го забавляваше. Елен в компания с тая глупачка! Представяше си я с нейния скромен, интелигентен вид до тази пачавра!

— Малко е късно може би. Чакам в шест часа важен телефонен разговор.

— Не е толкова късно, приятелю. Ще уредим малка нощна разходка за четиримата с моята яхта по тази историческа лагуна. Имам две затоплени кабини с всички удобства. От ресторанта ще вземем яденето. Колкото до напитките, на борда имам каквото трябва. Представяте ли си? С шампанското, със свещите?

— Представям си…

— А в полунощ ще слезем в Сан Микеле! Гробищата, мракът, стенанията на вятъра в кипарисите — ще бъде по Шекспировски! Нашите красиви приятелки непременно харесат това. Знае се, че жените обичат мрачните гледки!

— А ако лошото време ни попречи?

— Хайде, хайде! В този момент барометърът е добър, а водата е гладка като писта за хокей на лед. А колкото до плаването, имайте предвид, че съм пенсионер от Кралския флот. Хайде, решете се!

— Ще видя — каза Андре уклончиво.

Всъщност той знаеше, че проектът е неосъществим. Сега Чатауей се бе обърнал към Анита и разговаряше с нея на своя лош италиански език. Той сигурно й обясняваше своята великолепна идея, която очевидно силно го възбуждаше. Под светлината бръснатият му череп изглеждаше още по-розов, а по врата му се образуваха подутини като възглавнички.

Вътрешният телефон иззвъня зад бармана, който вдигна слушалката и направи знак на Андре:

— Господин Мере? В кабината, викат ви от Лион.

Когато се върна в бара, той намери Чатауей и приятелката му седнали сега на маса. Англичанинът продължаваше да разказва. Тя се усмихваше и от нейна страна това не бе само от учтивост. Явно той я забавляваше.

— Е, добре — запита Чатауей. — Решихте ли?

— Не можах да се свържа с нея по телефона. Трябва да отида у тях. Не е далече.

— Ще чакаме тук. Ако е съгласна, обадете ми се по телефона, за да почна приготовленията.

Андре взе пардесюто си от гардероба. Съзнаваше, че действува от чиста суета, само за да поддържа у англичанина илюзията, че Елен е все още негова, че поведението й от миналата вечер няма никакво значение. Самият той бе казал, че тя е малко изнервена. Глупава лъжа. Упрекваше се за това, но същевременно беше убеден, че единствено желанието да види отново Елен го бе подтикнало непреодолимо да я потърси в нощта. А нощта беше студена безмълвна. Англичанинът имаше право. Повърхността на лагуната оставаше съвсем гладка и върху нея преминаваха отражения, които едва потрепваха. По-нататък, закотвена пред един дворец на голям кол, боядисан спираловидно в бяло и червено, стоеше моторна лодка, която блестеше под светлината на една улична лампа и му напомняше за предложението на Чатауей, особено за намека за двете кабини. Представи си тялото на Елен, изтегнато върху тясната кушетка, пожела го с особен гняв, видя я разбунтувана, отблъскваща го и как той я смазва под тежестта си, обладавайки я насила, „… за да знае потомството, че то е твое…“. Той си спомни не без известна самоирония думите на папа Александър III при обявяване на господството на дожда над морето. Къде беше собствената му власт над Елен? И ако тя бе казала истината, ако не искаше да го мами, нейният фотограф щеше да се появи скоро. А може би вече бяха заедно. Той бе мислил през целия ден в Маргера за това с горчива тъга.

Андре прекоси Риалто сред редица от затворени будки. В сянката се очертаваха дворците, оградени от колони, не така внушителни, както през деня, а пред тях бяха наредени коловете за привързване на лодки, като за отбрана. Той бе недоволен от себе си. Въпреки решението си, не бе успял да се преструва докрай пред Елен. Но как да започне да се държи сантиментално, когато презираше това? И за какво да я моли? Жените наистина обичат да ги молят, обичат мъжът да им даде да разберат колко силна власт имат те над него. Съгласен бе с това, но същевременно признаваше неспособността си да изпълнява глупавата роля на лудо влюбен! Завиждаше на Чатауей, завиждаше на тези, които сменят жените една след друга. С Елен трябваше да разговаря, както тя очакваше, както сигурно правеше нейният фотограф — с голяма доза „сироп“. Трябваше да й каже, че не може без нея, което в известна степен беше вярно. Но как да й го каже? Как да го признае? Във всички случаи твърде лошо беше изиграл ролята си и се бе изложил. Или по-точно казано — беше загубил. Но той не се бе примирил напълно, най-силната брънка гордост у него отказваше да се примири. И като помисли, че в Париж имаше цяла върволица от жени, някои от които омъжени, които чакаха само един знак, за да му се отдадат! А той харесваше само това момиче! Да умреш от смях! Но съвсем не му беше до смях. Спомни си за Тереза, не без тръпчива досада, досада, че мисълта за Елен го преследваше и в леглото, опустошаваше го до такава степен, че предизвика и това безсмислено насилие.

Къщата на Елен се появи след завоя и той забави крачка, поемайки по малката уличка. Стъпките му отекваха по плочите, осветени в синьо от високо закачения фенер. Нито един прозорец на къщата не светеше, работилницата беше пуста. Наведен над прозорчето, той видя в мрака на мястото на камината една блещукаща точка, която сякаш го гледаше като голямо червено око.

Вратата към коридора беше оставена отворена. Може би тръгвайки си, дърводелецът бе забравил да заключи. Вероятно някакъв пазач (той не знаеше за Адалджиза) щеше да го направи. Затова трябваше да се пази, да не се остави да го изненадат.

Качи се до първия етаж.

Вратата на Елен също не бе заключена. Трябваше само да натисне дръжката. Тази разтворена къща, достъпна за всеки пристигнал, му подсказа изведнъж мисълта, че Елен сигурно бе наблизо, може би у съседите. Запали лампата. В първата стая увеличените снимки бяха поставени върху преградните стени, тапицирани с екзотични птици. Други бяха натрупани на дълга маса. Тук нямаше никакъв портрет на Елен. Всичко беше безинтересно. Единственото, което задържа малко вниманието му, беше големият букет цветя върху малката масичка. Пристъпи малко напред, после отново се спря и се ослуша. Нищо. Сякаш цялата сграда се намираше на дъното на морето. Проникна в следващата стая. Спалня, цялата украсена, цялата готова за любов. И тук цветя, перуники. Грижливо затворени, завесите създаваха спокойна атмосфера на интимност. Върху леглото бе прострян съвсем лек син пеньоар, долната част, на който бе нагъната така, че напомняше формите на жена върху свежите чаршафи с подаващи се от пеньоара крака. Раздразнен, той взе пеньоара, усети в ръката си мекия плат и го захвърли напосоки. Той полети към прозореца и падна. Завесите леко се раздвижиха, сякаш създадоха впечатлението, че зад тях има човек. Направи две крачки, стигна до тях, разтвори ги, видя Венеция, океана от покриви като неподвижни вълни, замръзнали сякаш внезапно, както вълните на северните морета. Светлини пронизваха здрача и всяка от тях говореше за същества, които едва ли изпитваха, едва ли можеха да изпитват желание като неговото желание да убива, някаква кръвна омраза.

Той пусна пердетата и реши, че трябва да заличи всякакви следи от своето нахълтване. Взе пеньоара, постави го отново на леглото, разстла го точно както го бе намерил. Едва излязъл от стаята, видя, че бе забравил да загаси и се върна с изопнати нерви. При пристигането си бе минал покрай снимките по стените, без да се спре и да ги разгледа, но сега видя само силни образи: американски полицаи — с каски и козирки, щитове и палки, — стрелящи по един булевард, замъглен от сълзотворен газ; партизани със сплескани носове на фона на настръхнали като саби листа на агаве; трупове на младежи, сгърчени върху стъпалата на една сграда, а на заден план — дребни кафяви войници в засада зад редица внушителни палми. Той се спря по-дълго пред снимката на мъж, гол до кръста, с ръце, вързани за едно дърво, с поглед, отправен не към дулата, а към обектива, с израз, който не издаваше нито безпокойство, нито страх. Нещо друго. Човек би помислил, че иска да избяга от телесната си обвивка, да се изтръгне от себе си само с поглед.

На улицата нощта докосна челото му като със студена ръка. Той ускори крачка, за да излезе от този квартал, да остави колкото се може по-скоро зад себе си огромната тежест от неприятни спомени.

Когато прекоси моста, часовникът сочеше повече от седем часа. По Канале Гранде се плъзгаше в посока към Сан Марко малко речно корабче, цялото осветено. Какво щеше да каже на Чатауей? Но боже мой! Какво значение имаше за него Чатауей. Все пак той реши да удържи на думата си и да му телефонира.

Отправи се към централната телефонна станция, даде на един телефонист номера на хотела, потърси бара и след това англичанина с нетърпение, което изгаряше гърдите му. Когато Чатауей се обади, той се опита да говори естествено, без да успее обаче да овладее напълно гласа си:

— Аз съм, Мере.

— А, скъпи Мере! Е? Какви са новините от вашата Елен? Приема ли? Идва ли на нашия малък празник?

Сигурно бе продължил да пие и сега говореше много бързо и разпалено.

— Елен не е в къщи и не зная къде да я намеря. Повярвайте ми, наистина съжалявам.

— Аз също съжалявам. Много съжалявам.

— Приятна вечер!

— Почакайте, Мере! Слушайте! Защо не… Андре вече беше излязъл от кабината.