Еманюел Роблес
Зимна Венеция (27)

2.

Госпожа Поли вече бе записала на магнетофон началото на своите мемоари.

— Пишете ли на машина? — запита тя Елен.

— Да. В Париж бях секретарка на дирекция.

— Секретарка? И сте спали с вашия шеф?

Елен протестира. Тя намираше госпожа Поли за твърде колоритна личност, но считаше някои от грубостите й за съвсем прекалени.

— Не казах нищо лошо, скъпа. Според моя мъж, експерт в това отношение, правото да се спи със секретарката съществува както за собственика на предприятие, така и за завеждащия канцелария, за главните редактори и така нататък. Не, не, не се ядосвайте, хайде да оставим този въпрос. Ако това е само приказка, браво! И така, ще можете ли да ми препишете тези неща?

— Разбира се — каза Елен, която в това намираше начин да компенсира загубата си от уроците при младия Сарди.

— Отлично. Ще ви платя по вашата тарифа. Сега идете да чуете първия запис. Говоря за моя произход и особено за баща ми, който беше твърде ловък в сделките. Той направи състояние по време на войната в Етиопия с доставки за войската. При фашизма текстилното му предприятие вече бе преуспяващо, но като доставяше одеяла и брезент за палатки на интендантските служби, той петорно увеличи печалбите си. Разбира се, трябваше да дава подкупи на политици и сановници на режима, но и при Републиката нещата не се промениха, а същото нещо е познато и при вас, във Франция. През 1935 година, когато нашите войски нахлуха в Етиопия без обявяване на война, бях вече достатъчно голяма, за да разбирам много неща, по-скоро вероломството на някои страни, вероломство, което вече предвещаваше събитията през 1937 година спрямо Републиканска Испания и през 1938 година спрямо нещастна Чехословакия. Но аз се отклонявам. Да се върнем към моето семейство. Живеехме на широка нога. И то под един грамаден портрет на Мусолини! Имахме прислуга достойна за принцове. Когато бях на двадесет години, моят бъдещ съпруг насочи мишата си муцуна към нашата къща. Той има удивително обоняние за парите. Скрийте банкнота от хиляда лири в някоя стая и той с вързани очи ще отиде право при нея, като пилчар при млада яребица. Аз много лошо ви предавам всички тези неща. По-добре е да ги чуете.

Тя пусна магнетофона и Елен с изненада чу, че разказва същите неща с много хубав, почти превзет глас, без никаква следа от сарказма, който влагаше преди малко.

— Искам след това да разкажа, че нямаше и година от нашия брак, когато изненадах мъжа си в един малък салон да прави любов с някаква камериерка върху канапе, тясно като дъска за гладене! Беше направо смешен с пилешките си крака и риза, развята като знаме!

С цигаре във въздуха, тя се размърда върху дивана с цялата си маса, разтърсвана от смях, който надипляше под брадата й трета възглавничка от тлъстина.

— Смея се, защото три дни след това аз му отмъстих с най-добрия му приятел. Наистина трябваше да му се пъхам в ръцете, защото този глупак, представяте ли си, имаше скрупули! Не зная дали ще спомена всичко това. Но все пак каква хубава картина на нравите! Нали? Да.

Това „да“ не бе отправено към Елен, а към Мадалена, която току-що бе почукала на вратата. Старата жена влезе, после застана колебливо:

— Е, добре, какво? — запита гневно госпожа Поли. — Хайде говорете!

Мадалена се наведе и й прошепна на ухото нещо, което Елен не дочу, но което я разтревожи, защото се отнасяше за някакъв мъж, който чакал долу в коридора. Докато шепнеше, Мадалена отправяше към нея къси погледи. Стори й се, че се задушава, когато госпожа Поли, с ръка на широката си гръд, й каза:

— Вас търсят. Един мъж иска да ви види. Някой си Мере.

— Но удобно ли е сега?

Госпожа Поли видя бледото й лице и каза на старата:

— Нека дойде!

— Госпожо! — простена Елен, чието сърце биеше до пръсване.

— Не се вълнувайте — каза госпожа Поли със сладникав глас. — С тази моя болест живея като отшелница. Всяко посещение за мен е добре дошло.

Елен чу мъжки стъпки по стълбището и вдигна глава, когато Андре се появи. Той отправи бърз поглед към нея и към стаята, която сигурно преценяваше като глупашки „женска“ с изобилието от възглавници и лампи, с колекциите от опалови и сулфидни украшения.

— Седнете, господин Мере — каза госпожа Поли, като му посочи един стол.

— Благодаря, госпожо. Идвам за минутка. Само да кажа една дума на госпожица Морел.

— Само една дума?

— Извинете за нахалството. Опитах се да се обадя по телефона, за да не ви безпокоя, но вашата прислужничка ми каза, че й е забранено да ви предава съобщения преди четири часа.

— Точно така е.

Госпожа Поли остави (сигурно нарочно) да се проточи доста дълго мълчание, без да престава да гледа съсредоточено посетителя. Елен си помисли, че поведението й вероятно целеше да смути Андре. Сега, след като се бе освободила от страха си, с внимание, от което черепът й пращеше, тя наблюдаваше сцената между двамата със смътното подозрение, че ще последва сблъскване между тях. Андре стоеше на своя стол с изправен гръб, с ръка върху коляното си, като че ли позираше за снимка пред селски фотограф, докато госпожа Поли, на дивана си, бе заела отново позата на мадам Рекамие.

— Вие пристигнахте във Венеция миналия четвъртък, нали?

— Да, госпожо — каза Андре, без да прикрива лекото си учудване, което го накара да я изгледа с широко отворени очи.

— Не ме питате как съм узнала?

— Предполагам, от госпожица Морел.

— Не.

Почти по детски госпожа Поли се наслаждаваше предварително на ефекта от думите си, а малката й уста се бе присвила в усмивка, в която тя умишлено влагаше злорадство.

— Този ден госпожица Морел дойде тук както обикновено за урока, но с лице, побеляло като варено пиле. Понеже лицето й стана същото, когато съобщиха за вас, направих си заключението, че ако същите причини…

— Госпожо — каза Андре със сурово достойнство, — може би вашите изводи са правилни, но аз не мога да ги понасям.

— Ще трябва да ги изтърпите — отвърна сладко госпожа Поли, веейки си с кърпичката.

Очевидно тя разиграваше поначало една подигравателна игра, която обезпокои Елен. Тя видя как лицето на Андре се вкаменява под въздействието на обхваналия го гняв и се уплаши, че както бе започнал, разговорът щеше да свърши зле. И ако завършеше зле, без съмнение тя щеше да понесе последствията.

— В такъв случай защо държахте да ви приема? — запита госпожа Поли, след като с наслада смукна от своето цигаре. — Спешно ли е?

— Тъкмо спешно е подходящата дума.

— С риск да постъпите неуместно?

— Да.

— Госпожица Морел завършва работата си тук в шестнадесет часа.

Тя му показваше вратата.

Андре се изправи толкова нервно, че столът зад него едва не се преобърна. Бузите му бяха така зачервени, сякаш някой му бе ударил плесница. Елен почувствува, че е обиден повече от търпимото, засегнат дълбоко в честолюбието си и в същото време слисан от поведението на госпожа Пола, чиито мотиви не можеше да схване. Бе опънал ръцете си по дължината на тялото. Лявата му ръка, стиснала меката шапка, трепереше едва видимо, но това треперене се предаваше върху плат на пардесюто. Елен отново бе обхваната от страх. Тя знаеше, че Андре е способен на насилие. Съзнаваше ли това госпожа Поли? На нея, изглежда, й харесваше да го предизвиква, да го тласка към крайност, сякаш пред себе си нямаше само Андре, а всички призраци на своя минал живот, всички като Андре, от които тя бе страдала. Да го унизи беше може би за нея средство да смекчи някои свои спомени. Гневният поглед на Андре бавно премина от госпожа Поли върху Елен, върна се към госпожа Поли, която с цигара в уста го наблюдаваше с остър поглед, с присвити очи, както би правила, ако наблюдаваше някакъв рядък екземпляр от животинското царство. Толкова дързост изплаши Елен.

— Госпожо — каза Андре сухо, — ще чакам госпожица Морел в моя хотел, когато свърши с вас.

— Тя ще бъде много неблагоразумна, ако дойде при вас — възрази госпожа Поли подигравателно. — Няма ли да ме попитате защо?

Андре, който вече правеше опити да се оттегли заднишком към вратата, се спря.

— Ако нейният приятел, защото тя има приятел, разбере, че любовницата му в негово отсъствие е ходила в хотела при един богат господин — важен, но доста възрастен, той ще си помисли може би нещо лошо. Вие нямате представа какви са днешните наши младежи, въпреки привидната им свобода в държането, когато става въпрос за жена. Искам да кажа — жена, на която те особено държат.

— Вашите бележки ме засягат, госпожо — отвърна студено Андре, — но госпожица Морел трябва да ми отговори, а не вие.

Елен разбра, че тази стрела бързо щеше да се насочи срещу нея.

— Така да бъде — каза госпожа Поли, започвайки като добро момиче. А след кратко мълчание добави: — Но понеже вие сте в моя дом и аз благоволих да ви приема, ще трябва да чуете и това…

Андре вдигна незабележимо рамене и отново отстъпи към вратата като човек, който е достатъчно изтощен и отказва да търпи повече.

— Само секунда, ако обичате!

Той се подчини. Този път на устните му се появи престорена усмивка на здравомислещ човек, който приема да изслуша за забавление бълнуванията на едно неуравновесено същество.

— Господин Мере, обстоятелството, че сте спали с една жена, не ви дава никакво право на собственост върху нея, сякаш сте купили на пазара една свиня или кобила. Аз много обичам госпожица Морел. Тя е нежна и чувствителна. И заслужава да бъде щастлива. Като имате предвид това и ако сте съгласен, можете да разговаряте и тук. Не ми благодарете, господине. Достатъчно ми беше удоволствието да ви гледам как си играете на сплашване.

С нахална усмивка тя замахна с ръка, в която държеше цигарето, като че пъдеше Андре от погледа си. Обиден, нахлупи шапката на главата си и излезе, без да каже дума. Окуражена от един знак на госпожа Поли, Елен го настигна в коридора.

Там тя видя един Андре с искрящи очи, с ноздри, разширени от гняв. Той отново бе снел шапката си и приглаждаше нервно косите си.

— Каква е тази тлъста проститутка? — изръмжа той. — От къде изникна?

Той не можеше да успокои вълнението си и отправяше наоколо погледи, изпълнени с отвращение (стаята бе чиста, елегантно мебелирана, с красиви фотьойли в стил Ампир), като че ли бе попаднал в някакъв мръсен вертеп. После въздъхна дълбоко, овладя се и каза с престорено съчувствен глас:

— Съжалявам те. Да, съжалявам те, че трябва да търпиш подобни хора, за да печелиш хляба си! И така ли ще продължаваш?

Дотук неговите думи не изискваха отговор. Той говореше преди всичко на себе си, за да излее силния си гняв. После каза:

— Защо не дойде снощи?

— Задържаха ме за едно полицейско разследване.

Той я изгледа подозрително, като че ли му разказваше небивалици.

— После ще ми обясниш. Сега трябва да тръгвам. Ще те чакам в пет часа в хотела.

— Не.

— Е, да — каза малко саркастично той. — Тази дебела пуйка ти повлия, нали?

— Нужно ли е наистина да се виждаме?

— Трябва да говорим, разбира се.

Тонът му беше твърд, без заплаха, но с оттенък на упрек.

— Имам урок до шест часа — отвърна тя. — Близо до „Санта Мария Формоза“. В този район има доста кафенета.

— Добре, знам едно.

Той уточни, че има предвид кафенето близо до „Фениче“, където снощи бе завършил вечерта с англичанина.

Тя искаше да се върне в салона при госпожа Поли, но Андре я задържа за ръката, както бе направил и при първата им среща.

— Ще дойдеш, нали?

— Да, разбира се.

Те се изгледаха за миг, после Елен се освободи с помощта на другата си ръка.