Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Venise en hiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Еманюел Роблес

Зимна Венеция

 

Френска, I издание

 

Рецензенти: Ася Къдрева, Райна Стефанова

Художник: Георги Трифонов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректори: Донка Симеонова, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9536622311/637-120-83

Издателски №1998

Формат 84×108/32

Печатни коли 1,00

Издателски коли 10,92

Условно издателски коли 9,95

Дадена за печат на 15.III.1984 г

Излязла от печат на 15.V.1984 г

 

Цена 1,17 лв.

 

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

История

  1. — Добавяне

10.

Госпожа Поли бе напълнила с угарки целия пепелник, когато Елен пристигна. (Ласнер я бе придружил чак до вратата и тя още чувствуваше в себе си цялата топлина на неговата прегръдка.) Докато Мадалена, старата прислужница, й помагаше да съблече мантото си, госпожа Поли я очакваше, излегната както обикновено на своя диван, с одеяло върху коленете и с дълго цигаре в ръка. После с царствен жест, при които отекна звънът на гривните й тя и посочи един фотьойл.

— Вие сияете, госпожице.

— Благодаря — каза Елен, вече започвала да прелиства една книга.

— Не се правете на глупава и оставете тази книга.

— Какво ви се е случило? Разказвайте бързо!

— На мен ли, госпожо?

— Хайде, хайде! От известно време ви наблюдавам. И вярвайте ми, аз имам набито око. Видът ви не ме лъже, тези кръгове под очите, с толкова красив виолетов цвят. Това ми е познато. Вие се любите. Толкова по-добре.

Значи това се вижда? — помисли си тя, смаяна и изненадана. Почти по същия начин Марта й бе казала: „Ето че си съвсем променена. Имаш щастлив вид. Радвам се.“ Някога тя правеше усилия да се прикрива колкото може, да си придаде безразличен вид. От време на време майка й и казваше: „Познавам те. Не се прави на светица.“ Андре също отгатваше понякога, че се преструва: „Какво криеш от мен?“ Тя криеше това, което нито майка й, нито Андре можеха да понасят: някое вълнение, някоя реакция, които биха разрушили представата, която те имаха за нея и която искаха да й натрапят.

— Не правете такава физиономия — продължи госпожа Поли. — Сигурно не смятате да играете пред мен комедията на невинна девственица, нали? Кой е той? Италианец? Те не са лоши любовници. Но има и по-добри: испанците и арабите например. Най-сетне… Но да не говорим повече за това, ако то ви притеснява. Ала между жени… Във всеки случай харесва ми, че вече не сте с онзи поглед на тъжно куче, който ми причиняваше болка.

Тя наблюдаваше Елен със своите полузатворени очи и огромното й лице, намазано с крем, блестеше като буца масло.

— Тези неща личат, госпожице… Вижте, когато бях съвсем млада, моите родители ме наблюдаваха. Особено баща ми. Той беше южняк, почиташе девойките, девствеността и всичко, свързано с нея. Казах ви, че обичам пеенето. Бяха ме записали в един хор от млади девойки. Пеехме „Красива нощ, о, нощ на любов“ и други подобни нежности. Това ме отегчаваше. И ето че се харесах на диригента, един мустакат красавец, женен и баща на четири деца. Той също ми харесваше и всичко беше весело. Добре, но една вечер, когато се върнах в къщи след първата ни среща, майка ми ми удари страшна плесница, преди даже да ме е запитала каквото и да е.

Тя се засмя, остави цигарето си и взе едно ковчеже, поставено на етажерката зад нея. Елен знаеше, че госпожа Поли щеше да прави какво ли не, та тя да й се довери.

— Вижте, госпожице, тези снимки. Те са от една друга епоха. Тогава бях в разцвета на младостта си. Боже, колко желаех да бъда щастлива! Вижте например тази…

Тя бе застанала на брега на морето, в бански костюм — поличка, а косите си бе прибрала под едно интересно боне, цялото колосано. Очарователен образ. Елен дълго го разглежда. И така това изящно тяло, тези толкова нежни гърди, това триъгълно лице с високи скули бяха чисто и просто на тази безформена жена, подута от тлъстини! Госпожа Поли се усмихна злобно:

— Виждате ли? — каза тя. — Вие си мислите: Каква промяна! Каква развалина! И имате право. Един от вашите поети е казал: „Ако ми вярвате, живейте…“ Вие го знаете естествено. Розите на живота преминават бързо. Да, да, бързо преминават…

Въздишка. После нова снимка. Този път е на фона на зелен листак, в дълга светла рокля, стегната в талията, с голи ръце. Късите й коси са като ресни върху челото. Застанала е малко вдървено, с уверен поглед. Приятелят й е в черна риза, с кожен колан и брич за езда. Гъстите му вежди и мустаци подчертават наперения му вид.

— Бъдещият ми мъж — каза госпожа Поли. — Вече си давах сметка, че не е откривател на Америка. Но да оставим това. Тогава бях още красива, вие виждате.

Следваше групова снимка.

— Тук — обясни тя — съм с Малапарте. Красив мъж, но невероятно гаден с жените! И капризен като кокотка. Аз съм вляво от него. Разпознахте ли ме? Да, косите ми бяха боядисани, тогава исках да приличам на Грета Гарбо.

Елен се загледа малко повече в тази снимка, на която, откри у младата госпожа Поли (на главата с малка шапка като камбанка) напрегнат, даже суров израз.

— Нали? Какво лице на постник? Защото вече бях загубила всичките си илюзии. Но да се върнем към вас. И така вие не искате нищо да ми доверите. Кажете ми само дали сте щастлива?

— Много щастлива — отвърна Елен.

— Всичко хубаво! Радвам се. Във всеки случай не можете да го отречете, то е явно. Вижте, хайде да сменим книгата. Там имам една малка еротична книга, подарък от стар приятел. Ще ми прочетете от нея няколко страници и това ще бъде, сякаш вие сте ми разказали за всичките си удоволствия.

 

 

Като напусна госпожа Поли, Елен се върна в къщи. Нямаше още пет часът, а денят вече бе помръкнал в хаотичен здрач, целият разтърсван от вятър. Тя се отби при Ласнер, преди да се отправи при Адалджиза за урока на малкия Марио. Ласнер тъкмо излизаше от тъмната стаичка. Смеейки се, тя му разказа за снимките на госпожа Поли.

— Аз устоявах. Не исках да й кажа нищо, но накрая… Най-сетне това не е тайна. Адалджиза и Палиеро, Марта и Карло знаят, че съм влюбена!

Ласнер й показа серията снимки, направени същата сутрин, които той току-що бе проявил. На една от тях тя се видя гола, с разпуснати коси, с ръка, поставена в средата на гърдите, подсказваща поведението на жена, изненадана в своя интимен живот, но развеселена и нежна съучастница в играта. Но съвсем случайно обективът бе хванал от насрещната стена маскираното лице на убиеца. Човек би помислил, че този поглед е насочен с омраза към нея, към Елен, и без малко тя не помоли Ласнер да отреже образа, но той вече коментираше, хвалеше този контраст, така че тя се отказа.

 

 

За пръв път Марио й представи котарака Касиус, приет най-сетне от Адалджиза. Младият Касиус беше още само една космата топка, от която светеха много ясните, като слънчеви искри очи. Марио знаеше за смъртта на плъха у Палиеро, за вълнението на Елен и макар че котаракът му още не бе много сигурен в лапите си, той не се съмняваше, че ще заякне и скоро ще стане палач и за най-мускулестите плъхове. Като слушаше детето да говори за плъхове, Елен пак настръхна вътрешно, както сутринта в ателието, пред трупа на животното и неговата странно отворена уста. Въображението й я върна към спомена за Андре и смътното отвращение, което винаги бе чувствувала към него. Наистина тя се бе срещнала с него в период на усамотение и признаваше, че е изпитала въздействието, което се излъчваше от цялата му личност, без да изживява никога чувството на очарование, което още от първия поглед я беше тласнало към Ласнер.

С писалка в ръка и с котарака на колене Марио се бореше с английските думи, които го отегчаваха и го караха да се прозява. Съществуваше някаква прилика между Касиус и него, нещо общо в нежността и мързела, което забавляваше Елен. Тя си казваше, че трябва да пише на Андре, че вече много бе закъсняла, че това писмо ще бъде краят на една безплодна авантюра. Логичен, необходим, разумен край, но с всички тези прилагателни тя не можеше да преодолее известен страх, примесен с отвращение, който беше причината за отлагане на изпитанието. Всъщност веднъж, един-единствен път тя се бе опитала по времето, когато Ласнер беше в Милано, но бе останала пред листа за писмо така, както Марио стоеше сега с писалка в ръка, с чувството за празнота и безсилие, каквито човек изпитва на перона на някоя гара, след като е изпуснал влака.

 

 

Малко по-късно Ана-Мария пристигна от Местре, пазейки се от дъжда с огромен чадър. Според Палиеро подобно съоръжение с опасните си телове можеше да извади очите на някой невнимателен пешеходец, който би могъл да срещне младата жена из тесните улички и да не се отдалечи достатъчно от нея. Ана-Мария работеше в Маргера в един филиал на Монтедисон, където заедно с другите химически стоки произвеждаха и акролеин. Тя започваше да чувствува симптомите на отравяне, но се страхуваше да отиде на лекар. Две нейни колежки току-що бяха изпратени в санаториум и самата дума й вдъхваше страх. Палиеро доста гневно я упрекваше, че много дълго чака. Каква полза да чака? Рано или късно ще трябва да се реши. Елен одобряваше думите му, като съзнаваше, че в известен смисъл този съвет можеше да важи и за нея и Андре.

Ласнер бе поканил семейната двойка на вечеря с него и Елен в един малък ресторант, където предлагаха риба от Адриатическо море, която бе изложена в дървени корита върху водорасли, поръсени с начупен лед. На младини собственикът, тогава строен и с хубава коса, служел като комисионер при бившия собственик. През лятото водел тук самотни чужденки, които понякога след ядене искали от него и други услуги. От това отминало време (сега той тежеше сто и десет килограма, а на главата си имаше само тънък венец от косми) той бе запазил маниерите си на ухажор и една ласкава учтивост, която забавляваше Елен и Ана-Мария.

По време на вечерята Ана-Мария им съобщи, че в Монтедисон бяха идвали предната вечер пратеници на Комунистическата партия и на професионалните съюзи, които предупредили работниците да не се поддават на действията на Червените бригади и на терористическите групи изобщо.

— Охо — каза Палиеро, — ако е достатъчно да се хвърлят бомби и да се извършват убийства, за да се обнови това изкривено общество, тогава защо са профсъюзите и работническата партия? Къде остава възпитанието на масите? У хората се създава чувството, че за да се преобрази всичко, няма нужда те да поемат инициативите, достатъчно е да оставят няколко групи да действуват. Всичко това го е казал още Ленин и той има право.

За Ласнер това насилие, което целеше да пречупи духа на хората, при победа би могло да доведе само до режим на нетърпимост и мракобесие. Той бе за борбата на идеи, за свободното присъединяване към дадена идеология.

— Всъщност — каза Ана-Мария — жертвате в по-голямата си част са интелектуалци.

— Не съм съгласен — каза Палиеро. — Има също така ченгета и даже работници.

— Извинявай, че те прекъсвам, любов моя, аз казах: в по-голямата си част. Във всеки случай това насилие произлиза, ти добре го знаеш, от покварата и цинизма на сегашната система. Тя подтиква към бунт младите, жадни за справедливост!

— Справедливост без правосъдие? С екзекуции по късата процедура?

— Аз говоря за социална справедливост!

— Хайде да не се ядосваме — намеси се Ласнер. — Това, което си остава вярно, е, че в областта на политиката днес страхът е станал стратегия за нас.

С едно движение на ръката той извика собственика, който се носеше между масите, съвсем закръглен, сякаш напомпан, за да му поръча още една бутилка вино.

Елен следеше разговора, без да се намесва, твърде малко осведомена за събитията, които разтърсваха Италия, или по-скоро за техните дълбоки причини, като същевременно си даваше сметка, че самата тя беше в центъра на разискванията… Да, в кафенето в Лидо Ласнер не беше ли омаловажил заради нея заплахите, които бе получил? Трябваше ли наистина те да се пренебрегват? Бяха ли те само мярка за сплашване? Някаква повече или по-малко садистична игра? Или трябваше да се смятат за изрично предупреждение? За една окончателна смъртна присъда? Тя наблюдаваше Ласнер, неговото костеливо лице, силните устни, с този сериозен израз, който той приемаше винаги когато слушаше другите да говорят, и й мина през ума, че в същия този момент го търсеха може би, за да го убият. Обзе я страх, с който сякаш бяха пропити тези стени и който се процеждаше през тези прозорци, върху които тежеше нощта.

 

 

На връщане, след като оставиха Ана-Мария и Палиеро на един кей, те преминаха през тишината и студа на тъмните улици. Това завръщане под ръка с Ласнер, това спокойствие покрай каналите успокоиха малко по малко Елен, сякаш Венеция наистина бе едно сигурно убежище срещу всички злини на земята.

Дойде моментът, когато в интимната обстановка на стаята дрехите падаха с леко шумолене, когато телата се разкриваха под спокойната светлина на лампите и както винаги, Елен се почувствува защитена, вън от опасност, изцяло отдадена на страстта и любовта си.

 

 

На другия ден, докато Ласнер работеше в своята лаборатория, се запъти към пазара в Риалто, но най-напред мина по моста, за да отиде до пощата. Както винаги, изпитваше известен страх. В някои часове мисълта за Андре нахлуваше за миг в съзнанието й и отравяше радостта й от близостта на Ласнер.

Предадоха й само две картички с пожелания за Новата година, едната, от които от майка й. Това й се видя много изненадващо, до такава степен тя се бе приготвила да получи писмо от Андре, изпълнено с упреци, че запита чиновничката дали няма и нещо друго.

— Нищо друго — каза младата жена, след като провери.

Тя тръгна, мина отново по моста, недоволна от самата себе си, от тази склонност да трепери само при споменаването на Андре. Ако Андре не й пишеше повече, не я преследваше повече, значи той очевидно приемаше, че тя няма да се върне никога при него, че всичко беше окончателно свършено. При тази мисъл изпита внезапно чувство на облекчение. Стори й се, че се отпуска някакъв юмрук, който дотогава е стягал сърцето й. Под моста минаваха товарни корабчета, покрити с черни брезенти. Тя се спря за миг на кея, сред свежата миризма на зеленина, която идваше от доковете, възхити се на зимната светлина, огряла фасадите на дворците. Изчака така, с вдигната яка, с пъхнати в джобовете на мантото ръце, с развяващи се пред лицето й кичури коса, докато гледката проникваше до самото дъно на нейното съзнание.

 

 

Празниците преминаха. Елен и Ласнер бяха отпразнували Коледа у семейство Ризи, доволно, че се запознава най-сетне с приятеля на тяхната племенница. След вечерята Марта бе пожелала да присъствува на среднощното богослужение. Така всички отидоха в „Сан Марко“. Ласнер направи снимки във вътрешността на базиликата, където позлатата на мозайките блестеше под светлината на пожар, предизвикан от горящите свещи. В черни рокли със сини маншети, момичетата от братствата носеха фенери в бароков стил с тежки дръжки, а карабинери в тържествени униформи, със саби и двувърхи шапки с червени пера, бяха обкръжили малки момиченца в бяло като мънички булки. Съвсем в дъното, над тълпата се виждаше отслужващият литургията свещеник, който се движеше бавно сред този светлинен прах, като голям бръмбар в бяло и златно. С апарат в ръка, преминавайки от едно място на друго, Ласнер не бе престанал да гледа на религиозната церемония като на тържествена опера, което малко раздразни Марта.

За Нова година се бяха събрали у Елен с Леарко, Адалджиза, Палиеро и Ана-Мария. Марио и неговата котка бяха оставили при една стара съседка, която никак не държеше да посреща Новата година и предпочиташе да си легне рано.

Тази последна вечер от годината имаха за декор в стаята на Елен основните материали, които Ласнер бе вече събрал за своята изложба в Лондон (оставаше да се завършат още няколко табла), така че вечерята премина сред снимките на никарагуански партизани, френски CRS[1], шведски стачници и други също така гневни лица, които според Палиеро сякаш гледаха право към сътрапезниците с ненавист или с презрение.

Все пак това не бе смутило апетита им. Имаше и по-лъчезарни образи, като на малкото момиченце, клекнало със загрижено чело пред едно птиче, паднало от гнездото си, което с отметната назад глава й широко отворена човка сякаш изразяваше възмущението си пред чашата мляко, която се осмеляваха да му предложат.

Една случка зарадва Елен, Марта се бе качила с нея у Ласнер, за да потърсят още един сервиз чинии. Там тя бе видяла, увеличени и закачени на стената, поредица от снимки, които наистина я шокираха, макар да не бе особено свенлива. Образът на маскирания мъж с мотоциклетната каска, който й се видя отвратителен, ни най-малко не задържа вниманието й. Но тя много добре бе познала Елен гола под душа, с мокри коси, с рамене и гърди, осеяни в капки вода, всяка от които криеше по един малък бисер от светлина. И пак Елен, сгушена в един фотьойл, все така гола, с подгънати под себе си крака, с издадено напред чело, обхваната от слабо осветление, което оставяше тялото в някакъв полумрак, докосваше леко закръглеността на корема, извивката на едната гръд, внушаваше напълно картината на жена, предопределена за безмерно щастие. Но снимката, която я възмути, бе направена една сутрин след пробуждане. Елен бе останала в леглото, в безредието на постелите, и това лице с подути устни и мътен поглед (виждаше се само една светла линия между миглите), с едва доловима усмивка, отражение на едно изживяно удоволствие, почувствувано, прието и съхранено в най-интимната същност на душата, изразяваше най-пълно удовлетворение, сияеща умора от любовта.

Марта хвана Елен под ръка:

— Но той няма да изложи всички тези неща, да ги покаже на всички!

— Да прави каквото ще, скъпа!

— Това е немислимо!

— Той ми прави снимки, така да се каже, от сутрин до вечер.

— И винаги гола като червей?

— Невинаги. Често ми прави снимки и когато излизаме. И разбери, че на този студ…

Най-сетне Марта се засмя.

— Хубавото е — каза тя, — че това е вече истински мъж. И че те обича. А също така, че и ти си щастлива!… Не е както с другия! Какво права той? Докъде стигна с него?

— Нямам вече новини.

— Дано да се отървеш!

Натоварени със съдове, те слязоха и се присъединиха към останалите.

Карло грижливо отваряше първата бутилка шампанско. Малко след това, докато всички пиеха — даже и Ана-Мария, на която лекарят бе препоръчал да избягва алкохола, — камбаните на Венеция започнаха да бият и от пристанището на Джюдека се издигна воят на сирените. Новата година започваше. Със свито сърце Елен слушаше този шум, който разбиваше кристалната тишина на нощта.

Бележки

[1] Републикански роти за сигурност, поделения на френската полиция. — Б.пр.