Еманюел Роблес
Зимна Венеция (30)

5.

Още с пристигането си в Милано Ласнер най-напред взе колата си от гаража. После разговаря в Агенцията с Ерколе Фиоре за своето пребиваване в Ливан и за документите, които носеше оттам: разбити улици в Бейрут, трупове в развалините, палестински лагери, разрушени села…

— Жънат нещастие — каза Фиоре и запита: — Как се развиват нещата там?

— Продължават да се изтребват взаимно. И има опасност да продължават все така.

— И тук има същата опасност — отвърна Фиоре.

Телефонът иззвъня и той прояви нетърпение:

— След малко! — и продължи: — Хората се страхуват. Страхуват се от всичко: от болести, от атомна война, от тероризма… Те се стремят към сигурност и стабилност. Искат гаранции срещу всякакви опасности. Някои мечтаят за рай, в който най-сетне ще бъдат спокойни, а е добре известно, че тревогата прави хората по-интелигентни. Нашите италианци например никога не са били така интелигентни от Борджиите насам. Мисълта, че за тях всичко може да бъде проиграно в една кола, нападната до тротоара, или с една бомба в някоя банка или голям магазин, ги вдъхновява.

Ласнер каза, че намира този хумор за малко пресилен.

— Хайде, хайде — извика Фиоре. — Повечето от хората не знаят какво да правят с живота си. Често те даже не знаят, че живеят. Присъствието на някаква опасност ги кара да осъзнаят най-сетне, че живеят. Но дойде ми на ум — Норо…

Тези несвързани думи предизвикаха тревога у Ласнер…

— Какво Норо?

Пак телефонът. Сигурно…

— Разбрано, но след малко — каза Фиоре и затвори телефона. — Норо ми говори вчера за тебе. Казах му, че днес се връщаш. Иска да те види непременно.

— Пак ли по делото Скабия?

— Така ми се струва… Знаеш ли, че са го заплашвали? С обаждания по телефона и анонимни писма му обещават първокласно погребение.

— Според твоята теория това ще изостри неговия ум?

— Той изпрати жена си и дъщеря си в провинцията, а сам се настани в малък апартамент близо до префектурата. Двама телохранители бдят над него. Другите обаче от време на време му доказват, че го следят отблизо.

— Кои други?

— Знам ли? Може би самият той ще ти каже.

Преди да напусне Агенцията, Ласнер телефонира у Марта, но тя му каза, че Елен рано е излязла. Трябваше ли да й предаде нещо? Щеше да изпрати Амалия. Не, не, нямаше нищо спешно. Само знак на внимание. И потвърди, че ще се върне същата вечер, но тъй като имаше някои задължения следобед, не можеше да каже точно в колко часа.

От другия край на жицата Марта започна да се превзема, каза, че Елен била така щастлива от неговото завръщане, че цялата била преобразена и така нататък. Ама че досадна беше тази стара жена!

Преди да отиде при Норо, той обядва набързо в бюфета на гарата и се отби в къщи. Веднага откри, че в негово отсъствие са влизали в ателието му, оставено както обикновено незаключено. Нищо не бе откраднато. А и нямаше нищо особено за взимане. Все пак редът на книгите върху една етажерка бе разбъркан, той бе сигурен. Освен това бяха пъхнали докрай едно чекмедже, което заяждаше по жлебовете, и не бяха заличили следите от стъпки по плочките в банята.

Той взе един душ, дооправи тоалета си, тъй като бе излязъл набързо рано сутринта от хотела в Рим, преди да отиде на летището. Накрая, с хавлиена кърпа около кръста, се върна в ателието и се загледа за миг в тесния, почти празен скрин, в леглото и неговата овехтяла покривка, в голата маса и няколкото увеличени снимки над масата. Всичко бе възможно най-обикновено. Общо взето, той малко се грижеше за обстановката, сред която живееше и по време на пътуванията си се приспособяваше лесно към най-голите, най-безличните хотелски стаи.

С ръце на кръста, той застана неподвижен по средата на стаята, убеден, че последното нахълтване няма невинния характер на предишните. После се приближи до прозореца. Долу, леко закриван от завесата, бе булевардът. На кръстопътя — сигналните светлини, спирането, дисциплинираното потегляне на колите. Цял един гъмжащ, шумен живот с неговите милиони живи хора… И той отстранен, изолиран поради това чувство на зависимост от една неизбежност, която беше извън човешките възможности. Спомни си, че бе чел показанията на един войник от Първата световна война, спасил се като по чудо от екзекуциите за назидание, който бе чакал — докато офицерът преброявал хората един по един и карал всеки втори да излиза пред строя, — за да види дали лудостта ще връхлети върху него, или ще го пощади. Ласнер бе обзет не от страх, а от съзнанието за някаква невидима, тайна опасност, на която не можеше да се противопостави с равностойно оръжие. Той отново се върна в банята, за да се облече, дълго разглежда следите по плочките, следите на призрака, който от няколко седмици го дебнеше със своите замъглени очи.

Време беше да отиде при Норо.

— Искал си да ме видиш?

— Точно така. Прощавай, че те накарах да чакаш.

Вместо на мястото си зад бюрото, Норо отиде да седне на облегалката на един фотьойл, близо до Ласнер.

— Фиоре ми каза, че ще се върнеш днес. Исках да се възползувам от случая и да си поговорим.

Норо беше все същият, с неговия раздразнен от ларингита глас и нос като патладжан по средата на лицето.

— Да поговорим за какво? Наистина ли се интересуваш от арабите?

— Интересувам се от тебе.

— По делото Скабия ли?

— В известен смисъл — да.

— Какво ще рече в известен смисъл?

— Добре, слушай. Може би Фиоре ти е казал за заплахите, на които съм подложен от известно време насам. Началниците ми държат да взема предохранителни мерки. Съгласих се, макар че ми изглежда смешно да ме карат един вид всяка вечер да проверявам дали няма нещо под леглото ми. Но и ти също си получил анонимни писма.

— Писма не. Няколко телефонни обаждания. И струва ми се, скоро са влизали в жилището ми.

— Значи сигурно е, че и теб искат да сплашат, но нашите случаи са различни, ако мога така да се изразя.

— По какво се различават?

— От мен се иска да не се вдига шум около следствието, което водя. Не че е много напреднало, но представи си, след малката сцена тук с младежа, за когото си спомняш, ние успяхме да открием и проследим неговите приятели. И това ни доведе… Добре. Ние държим само края на една нишка, наистина тънка, но все пак това е по-добре от нищо. Значи гледат на моята дейност съвсем сериозно, безпокоят се и оттам идват заплахите, с цел да ми се попречи да продължа. И всичко това на нивото на най-големите спекуланти с валута, чиито крупни сделки са засегнати. При теб се касае за съвсем друго нещо.

— Трябва ли да се радвам от това? — попита Ласнер, като прие късата пура, която Норо му предложи.

Норо направи няколко крачки из стаята и се върна към Ласнер.

— Дейците от крайната десница, ръководени умело от хората, за които току-що ти говорих, са момчета, които се навиват един друг. Същото е и при червените, разбира се. Те са добрите, честните, пазителите на истината. Срещу другите, срещу онези, които отказват да се преклонят или да ги следват — никаква милост. Тяхната кауза, една малко или много мътна кауза, стои над всичко и забранява всякакви чувства. И ти, в последна сметка, си нарушил правилото, сътрудничил си на неприятеля, като си приел да защищаваш каузата на Скабия. Не е трябвало да се месиш в тая работа. Трябвало е да се придържаш към един вид обективно съучастие. С други думи да мълчиш, да се спотайваш. Твоето поведение, снимките, интервютата, които осъждат техните действия, са нетърпимо предизвикателство, което според тях трябва да се накаже. А за тях да се наказва, значи да се убива.

— Казвах това, което трябваше да кажа и което мислех.

— И тъкмо заради този стремеж да кажат какво мислят, толкова журналисти стават тяхна прицелна точка.

С израз на голямо задоволство, с отметната назад глава Норо смукна от пурата си и издуха дима.

— В миналото — поде той — се използуваше рициново масло и палката. Очистителното и боят излязоха от мода. Днес за очистително смятат единствено куршума и гранатата. Имай предвид, че съм ти го казал.

— Благодаря за информацията.

— Затова те извиках. А сега изслушай и този съвет: не се застоявай в Милано.

— Наистина ли е толкова опасно?

— Моите източници са сигурни.

Малко скептично настроен (тези полицаи имат навика да преувеличават нещата), Ласнер смачка със своята изгорена ръка пурата си в пепелника и закопча шлифера и колана си. В главата му сякаш се движеше махало на часовник. Той си спомни Никарагуа. Правителствени войници бяха извели на разстрел един сандинист, мъж на неговата възраст, който беше гол до кръста и стоеше с гръб към дървото… Пронизвайки листака, слънцето осветяваше тялото му с малки светли петна. Докато наказателният взвод се подготвяше, сандинистът гледаше напрегнато към Ласнер и този поглед той не можеше да забрави и досега.

Ласнер стана.

— Видял съм много хора да умират — каза той уморено.

— Всички мъртви си приличат. Не оставай в Милано.

Ласнер потърси шапката си.

— Когато бях в Южна Америка — каза той вече на прага, — чух да се говори за лов на хора. Бели ловци преследвали индианците като дивеч в горите на Парагвай и на Бразилия.

— Дивеч е точната дума — отвърна Норо, подавайки му ръка. — Ето че ти и аз се превърнахме на индианци.