Еманюел Роблес
Зимна Венеция (4)

4.

Тази вечер на масата Карло говори за атентата, който е станал сутринта в Милано. От своя страна, Марта дъвче яденето си като истински гладна. Както обикновено, тя се храни, като шумно облизва устните си, което дразни мъжа й.

— Потвърждава се — казва Карло, — че убийството на заместник-главния прокурор Алберто Скабия е свързано с една огромна афера по износа на капитали. Според радиото може да е замесен „Черният орден“.

Елен не обръща никакво внимание. Нейните мисли са далеч от тук и са заети най-вече с посещението й в пощата. Но както всички бъбривци, Карло няма нужда от внимателни слушатели.

— Зачитат родината, армията, религията — продължава той, — но все пак не забравят, че парите стоят над тези благородни стойности, а и швейцарските банки заслужават също такова уважение.

Малко след вечерята, под предлог, че я боли глава, Елен се прибира в стаята си, за да избегне самодоволните коментари на Карло за събитието. Едва легнала, с мемоарите на Людовико Манин в ръка, тя чува Марта в коридора, която иска да провери дали се чувствува добре, дали не й е студено. Марта знае или мисли, че знае много неща от медицината. Нейната аптека съдържа невероятна сбирка от лекарства, които тя събира за всеки случай. Колекционира също така и популярни съчинения и списания под ироничния поглед на своя мъж, който за нейно съжаление е надарен със здраве на полярна мечка.

Най-сетне Марта оставя Елен. Върху картината мъжът с черна маска й прави знак да мълчи, но това е излишно. Тя винаги е мълчала. Тя мълчеше още при своите родители, както и по-късно с Андре, свикнала отдавна да крие някои свои мисли, които хората тълкуваха зле или които й вредяха. Да, тя знаеше, че Андре е женен: да, тя, както и казваха, бе „надживяла скрупулите си“, уморена от тези завръщания в самотата на своето жилище, от тези тъжни вечери на парижката зима.

С Андре тя бе започнала да свиква на един друг живот. Тъй като я бе намерил недокосната на двадесет и шест години, той я бе подчинил на онзи интимен живот, който сам предпочиташе. Имаше здраво, набито тяло, силни крака на играч на тенис. Охотно показваше самодоволството си от собственото си поведение в леглото и му се случваше да намеква за бившите си любовници и за удоволствията, които те му бяха доставяли. Понякога, съзнаващ собствената си низост, той мислеше, че може да я смекчи, като се хвали с това каква радост изпитва с Елен. Отричаше всяка сантименталност и, изглежда, бе съвсем далече от истинското понятие за нежност. За да провери влиянието си върху Елен, той се изхитряше да отлага все повече срещите им в последния момент. На два или три пъти даже умишлено бе пропуснал да я предупреди. У нея може би обичаше най-много покорността й, неспособен да отгатне пристъпите на вътрешния й бунт. Тъкмо в отношенията с майка си тя си беше създала това самообладание, което я правеше привидно съвсем спокойна пред грубостите или обидите.

Андре можеше да бъде и великодушен. Правеше й подаръци, канеше я на вечери, винаги в ресторанти или кръчми далеч на запад от Париж. Той обичаше театъра, но не я водеше никога, като признаваше без ни най-малко стеснение страха си, че ще го видят с нея и ще бъде порицан от своите познати. Един-единствен път й бе изпратил цветя, а после й беше казал, че това е смешно. „Във всеки случай това даже не ти създава и удоволствие“, бе добавил. Тази склонност да й се приписват вкусове и чувства, каквито тя не изпитваше, съществуваше и у майка й, която, за да не й купи някоя рокля, бързаше да каже: „Освен това ти съвсем не си кокетка!“ Случваше се понякога да се задушава, да се презира и даже да се мрази, защото играеше тази пасивна роля, която очакваха от нея — да мълчи, никога да не протестира. От своя страна Андре, който обичаше да разказва за себе си, намираше в нея най-добрия слушател, какъвто би могъл да пожелае. Когато й говореше за своите професионални проблеми, той й разкриваше някои от основните страни на своя характер: амбициозен, пресметлив, способен на интриги, на ловко лавиране. Не ставаше нужда Елен да го разпитва за жена му (тя никога не мислеше за нея, въпреки че изпитваше известно любопитство). Той самият подхващаше тази тема и винаги, за да се оплаква от нея, да се оплаква — както най-често правеше, — че й липсва пламенност в леглото, че е склонна да хленчи, че има досадно „собственически манталитет“. („Ти поне имаш по-широки възгледи.“) Ако вярваше на думите му, през първите години на брака им нещо между тях малко по малко се било помрачило, без обаче той да престава да я щади от някакво състрадание, чиито източници, казваше Андре, вече били пресъхнали. Но тези черти, които според Андре можеха да обяснят всичко, всъщност не обясняваха нищо и оставяха у Елен впечатлението, че в неговото съзнание съществуваха неясни зони, които я подтикваха към известно недоверие.

Това нейно впечатление се засили веднъж толкова много, че дълбоко я нарани. Бе поканена на един прием в края на годината, организиран от агенцията, в която работеше, и тя знаеше, че сред поканените са Андре и жена му. Най-напред реши да се откаже, от страх, че може да се наложи да бъдат представени една на друга. В тази мисъл откри страха от самата себе си и чувството за малоценност, което й бе втълпявано през цялото време на възпитанието й. Но успя да се овладее, да се убеди, че с малко хладнокръвие може да се справи със случая. Когато видя, че Андре прави всичко възможно, за да избегне какъвто и да е контакт между нея и жена си, тя си отдъхна. При това присъствуващите бяха много и разпределени в два салона, което я улесняваше в желанието й да стои настрана. Но дойде момент, когато това разстояние бе скъсено, така че госпожа Мере се озова на няколко крачки от Елен и тя откри с потискаща изненада една жена, съвсем различна от представата, която си бе съставила за нея. Погледната отблизо, нищо, абсолютно нищо не отговаряше на портрета, който Андре й беше внушил. Можеше ли една толкова крехка, толкова уязвима на вид личност да прилича на онуй създание, което Андре й беше описал като хленчещо, егоистично и измамно? Разговаряйки с една от своите колежки, Елен същевременно можеше да наблюдава тази жена, чиято физика я изненадваше, до такава степен си я бе представяла по-скоро едра и силна. А тя беше ниска на ръст, тънка като младо момиче, със закръглен бюст, дискретно елегантна, с малко остри черти на лицето и очарователна мекота. При това всичко в нея изразяваше простота, нежност, така че на другия ден, когато Андре дойде на срещата, Елен направо му изказа своите съмнения.

— Но, мила моя — бе извикал той не без раздразнение, — ти я видя само за две минути, ти даже не си говорила с нея! Какво може да знаеш за нея? За да познаваш някого, трябва да живееш с него, до него, всеки ден! Може ли човек до такава степен да бъде наивен!

В леглото, докато венецианският дъжд удряше по капаците на прозореца й, Елен си спомни всички подробности от тази среща, чак до съвсем обикновената рокля с цвят на лаванда, която жената на Андре носеше онази вечер.

През следващите дни тя избягваше да излиза под предлог, че времето е лошо. Продължителни дъждове прииждаха от морето и заливаха града. Всъщност това усамотение на Елен бе причинено от липсата на смелост да живее и от натрапчивите мисли, които я спохождаха понякога през нощта, даже и в най-дълбокия сън. Отчаянието и нещастието на Ивон Мере тя отдаваше на това, което наричаше своя „подлост“. Скоро набра сили, за да се противопостави на тази криза, помагаше на Амалия в домакинството, и се отдаде на усилено четене, улеснено от истинските богатства на библиотеката. Случваше й се също така да остава съвсем бездейна, да се заседява на своя прозорец, загледана в тесния канал зад къщата, с клокочеща от проливния дъжд повърхност. От време на време преминаваше лодка, оставяйки зад себе си къса бразда. Малко по малко споменът за Андре се разсея, загуби връзката си с настоящето, и то не толкова поради усилието й да забрави наистина, колкото поради някакво закърняване на паметта.

Една сутрин тя се загледа по-внимателно в огледалото и се огорчи от своя бледен тен, от липсата на блясък в очите си. Марта също се разтревожи от лошия й вид и й предписа лекарства, който Елен прие покорно. Марта никога не й говореше за Андре, нито за жена му, убедена, че един такъв разговор ще подсили нейната тъга и във всички случаи това сигурно ще я отблъсне. Когато, както винаги облечена в своя обичаен тъмночервен халат, тя идваше при племенницата си, техният разговор насаме се въртеше около домакински въпроси.

После лошото време престана, но небето бе все така отрупано с облаци, между които се процеждаше бледа светлина, проникваше косо в къщата, рисуваше върху библиотеката голяма птица с разтворени крила, която сякаш подканяше Елен да излезе, да се почувствува отново свободна по улиците. Долу, по канала, преминаваха лодкари, които сега бяха много повече, и техните гласове, ечащи в този воден коридор, напомняха за един друг, могъщ живот, за възможната хармония между света и сърцето.

Тя каза на Марта:

— Трябва да отида на фризьор.

— Добра идея.

— А също така и да си намеря работа.

Марта я изгледа продължително, стегната в своя кървавочервен халат.

— Мислиш ли, че е възможно?

— Не зная нищо — отвърна Марта. — Ще попиташ Карло. Но ще направиш по-добре, ако си починеш още малко. Няма защо да бързаш.

Елен не посмя да добави, че след като веднъж се настани на работа, ще потърси незабавно самостоятелно жилище. Тя искаше да избегне всякакво разискване по този въпрос, да изчака малко, но да не отстъпва. Струваше й се, че сега, когато силите й се връщаха постепенно, тя беше като актриса в края на някое представление, която веднъж отърсила се от театралната роля, се откриваше отново такава, каквато е била, със своите собствени мисли, поела отново собствената си съдба, без никаква намеса, на каквато и да е чужда съдба.

Вечерта тя разпита Карло, който не се изненада, но възрази, че при тази безработица, и то през мъртвия сезон, ще й бъде трудно да намери във Венеция целодневна работа. „Не говоря за Местре.“ Все пак той й остави надеждата, че в неговата банка имало възможност за заместване за няколко месеца, защото една от неговите сътруднички през март щяла да вземе отпуск по майчинство. По-нататък щели да видят.

Преди да напусне Париж, Елен бе изтеглила от своята банкова сметка всичко, което имаше. Наистина това не бе голяма сума, но все пак й, позволяваше да издържи няколко седмици, без да бъде в тежест на семейство Ризи. От фризьора тя се отправи за канцеларията на местния ежедневник, за да даде обява за уроци по английски и френски. Старата дама, която прие нейния текст, й хвърли над очилата подозрителен поглед. Тя имаше голям нос, почервенял от хрема. Може би смяташе Елен за една от онези екстравагантни чужденки, които толкова често се срещаха тук, изоставена във Венеция през зимата от някой уморен любовник.

В очакване на отговорите Елен предприемаше следобед дълги разходки, опознаваше уличките, посещаваше черквите. Но невинаги можеше да избегне мисълта, че тези разходки й напомняха от време на време за Ивон Мере и съживяваха мъката й.

Често тя се интересуваше от къщи, в които би предпочела да се настани, посещаваше някои, събуждайки живо любопитство у хората, които я приемаха.

Веднъж бе приета от една жена, чиято възраст не можеше да разбере, цялата в черно, толкова слаба, че костите на лицето й изпъкваха и очертаваха под кожата съвсем забележимо целия скелет, с очи като две малки животни, които дебнеха от дълбоките дупки на орбитите.

Тя поведе Елен през помещения с тъмни мебели. В стаята имаше грамадно желязно легло с медни топки и скрин с три огледала, в които Елен се огледа с някакво ново за нея кокетство, в своя сив костюм, с чанта, притисната под мишницата, с наклонена настрана шапка.

— Французойка ли сте? — запита жената с отпаднал глас.

— Да, французойка.

— От Париж?

— Да.

— Говорите добре италиански.

— Идвам често във Венеция.

— Познавате ли много хора тук?

— Тук имам роднини.

Жената, изглежда, размишляваше върху тези отговори, с наведена глава и скръстени отпред ръце, силни ръце с изпъкнали вени, с изпъстрена с петна кожа.

— Това не е жилище за вас.

— Защо?

— Много е тъжно. Никога няма слънце.

Тя отново вдигна очи и погледна Елен право в лицето, със строг израз, почти нападателно.

Отново мъгла, на огромни вълни над града, който изглеждаше нарисуван върху матово стъкло с тънки леки чертички от избелели бои, преливащи от бисерносиво до онова зелено, което виждаме върху отчупената страна на стъклото. С настъпването на нощта същата тази мъгла закриваше в далечината комините на Маргера, индустриалния град.

След като Елен призна изненадата си, че открива в Ивон Мере същество, различно от портрета, който й бе представен, Андре не бе престанал да говори за жена си, и то за да порицае нейната „глупава чувствителност“, това, че винаги е готова според него да заплаче при всяка по-силна дума, при всяко свиване на веждите. И ако тези упреци се различаваха чувствително от предишните, в замяна на това ставаха по-горчиви, сякаш бяха рожба на някаква ненавист.

От ден на ден Елен се свързваше все по-отблизо с тази вцепенена от студа Венеция и затова ценеше внезапните и чудни изблици на светлината. Целият този размътен декор можеше за миг да открие отново своите чисти линии или изведнъж да изникне от мъгливите завеси, пронизани и разкъсани от огромните слънчеви снопове.

Когато я обземаше умора, тя влизаше да пие кафе в някое от тези малки заведения с миризма на вермут и анасон, обслужвани в повечето случаи от младо момиче, което я подтикваше към разговор. В мъртвите часове се качваше на някоя моторна лодка почти без никакви пътници и се оставяше да бъде отнесена, без даже да знае посоката. На крайната спирка я предупреждаваха: „Signorina, siamo arrivati…“^[1].

Понякога мечтите й, с неподлежащи на контролиране скокове, я отвеждаха към моменти от нейния минал живот или към неотдавнашните събития, които я бяха разтърсили. Това, че Андре все по-често се връщаше на въпроса за своето охлаждане към жена си, не му пречеше все пак по известен начин да я щади. Тя си спомняше как вечер той избягваше да остава след определен час, когато беше в нейна компания, загрижен да не се тревожат в къщи от твърде късното му завръщане. Или пък се дразнеше, ако случайно Елен се парфюмираше, като изтъкваше съображението, че този парфюм можеше да остави следи по него и да събуди подозрителността на жена му. Не отричаха ли подобни опасения дълбочината на техните недоразумения? Той твърдеше, че спят в отделни стаи с Ивон, че от дълго време между тях е преустановена всякаква физическа връзка, но с течение на времето Елен започна да се съмнява в това, разбира се, не от някаква ревност (тя винаги би се разделила без мъка с Андре), а просто наблюдавайки по-внимателно този човек, целия заплетен в противоречия, който може би лъжеше и себе си толкова, колкото лъжеше и другите.

Всяка нощ в стаята си, сред спокойствието, което й вдъхваше чувството, че се намира сама на някакъв планински връх, лицето с маската срещу нея сякаш я подтикваше непрекъснато към мълчание, към дълбока тайна. Но тя все повече и повече съзнаваше, че още от детството си останала с една безкрила душа, осъдена да се влачи по повърхността на едно посредствено съществование, без да може да полети или да се изскубне.