Еманюел Роблес
Зимна Венеция (33)

8.

Рано на другата сутрин от автобуса от Местре Палиеро видя край железопътната линия, на Моста на свободата останките от една лека кола с разбита предница. Един камион с кран се готвеше да я изтегли, а наоколо под дъжда стоически бдяха карабинери.

— Станало е снощи — каза съседът на Палиеро. — Има го и във вестника.

Палиеро взе от него вестника, прочете няколко реда в рубриката „В последния час“, които — невероятно! — съобщаваха, че Ласнер Уго, по неизяснени още причини, се хвърлил срещу автобуса, идващ от площад „Рома“. Сред пътниците нямало жертви, но шофьорът на леката кола се намирал в тежко състояние в Гражданската болница.

Нищо повече. За момент той остана поразен. Съседът му го изгледа силно изненадан, но не каза нищо.

Малко по-късно, слизайки от пътническото корабче, Палиеро се запита дали Елен е узнала новината. Да отиде ли при нея веднага? Той предпочете да се посъветва най-напред с Адалджиза и Леарко. Те не знаеха още нищо и силно развълнувана от съобщението, Адалджиза предложи да се качи при Елен.

Намери я ужасно бледа и вече облечена.

— Значи си узнала? — запита тя и се изплаши от нейното изражение.

Разбра, че Елен не знаеше нищо и обхвана главата си с ръце.

— Случило се е нещастие — извика тя и сълзите й веднага потекоха.

Елен я притегли нежно към себе си, като я хвана за ръката. Очите й не мигаха, изглеждаха съвсем сухи, стоманени.

— Мъртъв ли е? — запита тя с нисък глас.

— Станала е катастрофа на моста. Отнесли са го в болница. Палиеро ни каза. Той и Леарко ще те придружат.

Елен настоя:

— Ти не ми отговори. Мъртъв е, нали?

— Вестникът пише, че е ранен. Тежко ранен.

И тя отново започна да плаче.

— Ела — каза Елен със същата нежност. И те слязоха при двамата мъже.

Под дъжда, пред църквата „Сан Джовани е Паоло“, Колеоне, на своя кон, стоеше безразличен към света. За сградата на Гражданската болница, заобиколена от канала, водеше вход, украсен с крилат лъв. Елен, Леарко и Палиеро влязоха в обширния хол на старата Скуола Сан Марко. Палиеро отиде да се информира при портиерите. После се върна и каза:

— По-добре ще се осведомим долу.

Долу — това беше приемната, недалеч от един бивш манастир с няколко разлистени дървета и кладенец в средата на двора. Казаха им да почакат. Някой щеше да дойде. Дойде една млада медицинска сестра, с която разговаряха в галерията, докато дъждът удряше по стъклата. Ласнер се намирал в отделението по травматология. Имал наранявания по черепа и счупвания. Лекуващият го лекар, доктор Колиери, щял да дойде към девет часа. Тя не можела да им каже нищо повече. Беше почти момиче, стройна в своята бяла престилка, с хубави розови бузи.

За Елен тези сведения не означаха нищо сигурно, но тя благодари на младата жена и се върна заедно с Леарко и Палиеро в чакалнята. Леарко й каза, че не трябва да мисли за най-лошото, после замълча, съзнавайки, че в подобни случаи хората говорят банални неща. В този момент Елен ясно съзнаваше, че човекът, който може би сега се бореше със смъртта (тя не знаеше как да тълкува това, което й бе казала сестрата), е единственият смисъл на живота й и бе отчаяна от това, че самата тя не можеше да направи нищо за спасяването му. До най-съкровената дълбочина на своето същество тя изпитваше чувството на безсилие, на безполезност и завиждаше на тези, които знаеха да се молят, които можеха да успокояват скръбта си с една надежда, която нейният разум винаги бе отричал.

Колкото повече време минаваше сред монотонния шепот на дъжда, толкова по-затворена в себе си се чувствуваше тя. За нея вече не съществуваше нищо друго, освен това очакване и цялото й съзнание блуждаеше в една въображаема пустиня, създадена от собственото й мъчително безпокойство.

По това време Андре бе слязъл, за да се присъедини към Чатауей в ресторанта на хотела. Сутринта, когато му се обади по телефона, за да се извини за поведението си от предната вечер, англичанинът, истински добряк, му отговори:

— Жалко за вас, скъпи. Хубавата Анита имаше една приятелка. Не бих могъл да кажа дали тя щеше да замести напълно мис Елен, но вие все пак щяхте да намерите удовлетворение при нея.

След това те решиха да закусят заедно, преди Чатауей да потегли в морето. А Андре беше решил да напусне Венеция още същата вечер, убеден, че в лицето на този фотограф — как се казваше? — Ласнер, има противник (той предпочиташе тази дума пред съперник), срещу когото не можеше да направи нищо. Поне за момента, защото кой знае дали някой ден, не много далечен може би, той нямаше да я види отново сама в Париж. И в този случай… Отново го овладя силна злоба, примесена с яд срещу самия себе си. Дали бе доверчив и глупав? Невероятно бе човек като него, смятан за проницателен (така да се каже), нито за момент да не помисли, че една толкова дълга раздяла (и тя свободна в един чужд град) можеше да завърши така. Без съмнение причината бе и в Ивон, която той не можеше да напусне, която трябваше да щади, една Ивон, която не участвуваше в този спомен и беше по-далечна за него, отколкото ако беше умряла преди двадесет години.

Докато го чакаше в ресторанта, Чатауей беше поръчал малко угощение, а транзисторът му беше пуснат до него на масата, за да чуе — съвсем тихо метеорологичната прогноза, предназначена за мореплавателите.

— Вие сгрешихте снощи, скъпи Мере, по лагуната беше толкова хубаво.

— А Сан Микеле?

— Дума да не става. Само след пет минути хубавото дете затрепери от ужас и зъбите му затракаха. Отведох я в хотела. В леглото се оказа голяма артистка, скъпи. Страшно находчива! И ми се закле, че приятелката, която предлагаше за вас, била също такава специалистка.

— Съжалявам — каза Андре.

Обикновена фраза. Всъщност той не съжаляваше за нищо. Елен продължаваше да живее в него. А и снощи, след посещението в нейната стая, отношенията с всяка друга жена можеха да свършат като с Тереза.

— Надарени момичета се срещат по всички пристанища нали? — продължи Чатауей. — Но след Хавайските острови, повярвайте ми, не бях вкусвал нищо така сладко. Тя все пак не е словенка. От Линц, на Дунава е. Великолепно тяло! Гърди! Фотографирах я в най-различни пози и с най-обикновен апарат. Хубаво момиче и весело. За това допринесе до известна степен шампанското, но също така и слизането ни — макар и кратко — на острова-гробище. Един вид метафизична реакция. А вие какво правихте снощи?

Той не даде възможност на Андре да отговори, а вдигна повелително показалеца си: по радиото съобщаваха метеорологичния бюлетин в края на една емисия от местни новини. Андре не им обърна внимание, забил нос в чинията си, но изведнъж наостри уши: през нощта бе станала катастрофа на влизане във Венеция. Някой си Ласнер Уго. На Моста на свободата колата му се бе сблъскала с един автобус. Той бил само ранен. Отнесли го в критично състояние в Гражданската болница. Резервирана диагноза. Уточняваха, че е журналист-фотограф и че току-що се е върнал от една репортерска мисия в Близкия Изток.

Приятният глас на говорителката — сигурно бе млада и красива — продължи да говори, но той не я слушаше вече, защото цялото му съзнание бе съсредоточено върху тази новина и върху заключенията, които той можеше да си направи. Срещу него Чатауей пиеше безразлично чая си и безразличието му в началото леко засегна Андре. Но в действителност защо трябваше англичанинът да се вълнува от това произшествие? Единствен Андре долавяше значението на случая. Друг глас, сега мъжки, съобщаваше за трафика на корабите в пристанището. Панамският танкер „Галатея“… гръцкият параход „Аделфи“… Всичко това принадлежеше на един друг свят. Последва метеорологичния бюлетин, който Чатауей изслуша с извънредно внимание. И накрая:

— На Адриатическо море, скъпи Мере не трябва да се доверяваме. Съвсем приятно, съвсем усмихнато и после изведнъж неузнаваемо.

Те се разделиха. Отначало Андре имаше намерение да придружи англичанина до неговата яхта. Но се отказа, защото бързаше да се върне в стаята си, да размисли за новото положение, което се създаваше за Елен от евентуалното изчезване на приятеля й.

В хола той прегледа няколко ежедневника, но за катастрофата те казваха по-малко и от радиото — само кратка телеграма на Агенцията от последния час. Имаше обаче една малка подробност, на която той се спря: радиото беше съобщило за критично състояние, докато печатът — макар че новината очевидно бе стигнала до вестниците твърде късно — казваше: тежко състояние. Но и тази формулировка можеше да означава всичко.

Той взе асансьора и бързо се качи в стаята си.

Още от сутринта бе започнал да приготвя багажа си. Дали не трябваше да върне билета си за нощния влак? И да предупреди контрагента си от Лион? Разсъдъкът му отново стана студен и пресметлив. Помисли си, че можеше да отложи заминаването си с тридесет и шест часа. По-точно казано — с два дни, като уведоми за това и Париж. За да реши този въпрос, трябваше да прегледа отново и документацията си. Той седна на масата до прозореца, по чиито стъкла дъждът биеше като чакъл, но всичките му мисли криволичеха в лабиринт от черни острови. Ако това момче умреше, имаше ли шанс той, Андре, да си върне Елен? Тя сигурно щеше да бъде дълбоко засегната. Може би въпреки всичко тогава той щеше да представлява за нея една помощ, една подкрепа? Може би тогава тя по-охотно щеше да напусне този град, в който я бе споходило нещастието? Като разсъждаваше така, съвсем сухо, без да влага и най-малката доза чувство, той отново стана такъв, какъвто си беше всъщност. Никога не бе свързвал смъртта — както своята, така и чуждата — с усещането за ужас и за тайнственост, с които другите я обременяваха. Още нищо не бе проиграно. Той бе помислил, че е загубил Елен, но сега кой можеше да каже това? Добре. Какво всъщност трябваше да предприеме? Да телефонира в болницата? Най-добре беше да отиде. Сигурно и Елен беше вече там.