Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Venise en hiver, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
analda (2016)

Издание:

Еманюел Роблес

Зимна Венеция

 

Френска, I издание

 

Рецензенти: Ася Къдрева, Райна Стефанова

Художник: Георги Трифонов

Художник-редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Виолина Хаджидемирева

Коректори: Донка Симеонова, Стоянка Кръстева, Жанета Желязкова

 

ЕКП 07/9536622311/637-120-83

Издателски №1998

Формат 84×108/32

Печатни коли 1,00

Издателски коли 10,92

Условно издателски коли 9,95

Дадена за печат на 15.III.1984 г

Излязла от печат на 15.V.1984 г

 

Цена 1,17 лв.

 

ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984

Печатница „Димитър Благоев“, Пловдив

История

  1. — Добавяне

7.

Мракът поглъщаше всички светлини, всички шумове. Нощната тъма приглушаваше даже и звъна на камбаните, който сякаш отекваше по-слабо. При позвъняването й у Сарди шпионката се отвори, както обикновено с леко скърцане, но — чудно — окото, което дълго я наблюдаваше, не беше на портиера. Отвориха й. Човекът, който стоеше пред нея с дъждобран и качулка, не й каза нито дума. Той, изглежда, чисто и просто я чакаше.

Тя видя, че двете алеи, които заобикаляха къщата и водеха до градината, бяха силно осветени. Но къде бяха отишли портиерът и неговото куче? Вътре осветлението също бе по-силно, отколкото обикновено. Освен факлите, бяха запалени и двата полилея и тяхната ярка светлина се отразяваше върху колонките на парапета. На горния край на стълбището, стоеше друг мъж, в бежово пардесю с реглан ръкав, с борсалино на главата, с ръце в джобовете и разкрачени крака. Всичко това беше толкова странно, че Елен изгледа въпросително своя посрещач.

— Хайде, качете се — каза той, преди тя да заговори.

Мъжът с борсалиното я поздрави кратко и я помоли да го последва. Цялата сграда изглеждаше пуста, без едва забележимите преминавания на прислугата в дъното на коридорите.

— Да не се е случило нещо неприятно на господин Сарди? — запита тя.

— Ще го видите.

Сарди не беше сам. В стаята, където той я приемаше обикновено, беше седнала някаква важна личност, с широки гърди и лице, с увиснали върху яката на ризата бузи, с масивен нос, надупчен от шарка. Грамадният му корем лежеше върху дебели бедра, които опъваха плата на панталона.

Сарди я поздрави с намръщен вид и й представи инспектор Растели. Инспекторът тежко се изправи на крака, поклони се пред Елен, подхващайки някаква фраза на учтивост, но с толкова нисък глас, че тя не чу нито дума. Той отново се намести на своя фотьойл, изгледа я от долу до горе, пое дълбоко въздух, сякаш след продължително гмуркане отново бе излязъл над водата.

— Госпожице Морел — каза той със същия задъхан глас, преди два часа непознати лица са се опитали да влязат в тази къща. Още не е било съвсем тъмно. Предприехме разпит на целия персонал. Извинете ме, но и вие ще бъдете разпитана. Затова ви моля да останете на наше разположение.

— Можете да почакате оттатък, в библиотеката — каза Сарди с неискрена любезност.

Тя забеляза, че той бе бледен както обикновено, но с кръгове от умора под очите.

Ако са били крадци, помисли Елен, избрали са много неподходящ момент, когато прислугата е на крак и е пръсната из цялата сграда.

В библиотеката позлатата на красивите издания по полиците блестеше под светлината на лампите. Всичко изглеждаше спокойно. През прозореца се очертаваха върховете на няколко дървета в градината. Вдясно една пролука в тази зеленина откриваше гледка към светлините край канала. Елен седна на един фотьойл с книга в ръка, но минута след това я остави, твърде заинтригувана от събитието, за да може да отклони от него мисълта си. Тя чу говор в стаята, която току-що бе напуснала. Един женски глас и гласа на инспектор Растели, все така нисък и пресеклив. Но защо нея карат да чака? Наистина срещата й с Андре беше след повече от час, но времето течеше… И в крайна сметка какво можеше да каже тя за този неуспешен опит за обир? Не можеше ли да я разпитат веднага и да я освободят? Тя започна да разглежда наслуки книгите. Никоя не задържа вниманието й. Имаше обаче ценни издания и даже някои еротични творби от осемнадесети век, на чиито гравюри не липсваше нито изящество, нито пикантност.

Оттатък разпита продължаваше бавно, тежко, като задъхания глас на полицая се редуваше с монотонния глас на жената. Долу в градината не можеше да се види почти нищо, но светлината на лампите около сградата се разпростираше надалеч в светлинен прах, който беше достатъчен, за да разкрие статуите, проядени от влагата, а съвсем в края на централната алея — вратата с изход към канала. Никога не бе имала свободно време, за да огледа това място, защото влизаше в къщата през уличката. Беше сравнително малко по размери, но с доста зеленина, която злосторниците сигурно бяха използували, за да стигнат до плочника. И вероятно кучето бе вдигнало тревога…

След като мина шест часът, тя излезе на площадката и се отправи към инспектора с пардесюто, облегнат на парапета над стълбището. Той лениво се приближи и я запита какво желае.

— Искам да телефонирам. Имам среща. Бих искала да предупредя, че ще закъснея.

— Прекъснали са телефона, госпожице.

— Но какво се е случило?

— Ще узнаете. А сега се върнете.

Всичко това бе толкова абсурдно, че тя остана за няколко секунди като замаяна.

Отново отиде до прозореца. Моторът на някакво корабче, което тя не виждаше, бръмчеше в мрака някъде по канала в такт с ударите на собственото й сърце. Помисли си да отиде при Сарди и да поиска да излезе. Защо да не й позволят? В края на краищата тя не беше затворничка! Увереността в собствената й искреност, чувството, че злоупотребяват с търпението й я подтикваха да направи това, но същевременно се страхуваше да отиде при раздразнения от закъснението й Андре. За една толкова важна среща тя имаше интерес да я изслуша колкото е възможно по-спокойно. Приближи се до вратата. Разпитваха друга жена. Беше достатъчно да проследи разговора, да се намеси накрая и да помоли да й позволят да отсъствува няколко минути. Но гласовете трудно достигаха до нея. Тя се умори, объркана и разтревожена, и се върна при полиците с книги.

Малко след това чу стъпки по стъпалата, стъпки, които се отправяха към библиотеката. Вкараха един широкоплещест мъж, когото тя позна веднага: портиера! Той й се видя нещастен, отпаднал.

— Добър вечер, госпожице — каза с уморен глас.

— Радвам се, че ви виждам — отвърна Елен. — Може би най-сетне ще ми обясните какво става?

— Убиха моето куче.

— Но кой?

— Знам ли? Хората, които са влезли през градината.

— Как са успели, почти посред бял ден? И то в една къща, охранявана като тази?

Без да отговори, той се отправи към прозореца, погледна навън, а масивният му гръб закри една част от гледката.

— Отровено ли е кучето ви? — запита тя след кратко мълчание.

— То приемаше храна само от моите ръце. Това се знаеше и те са били добре осведомени.

С наведена глава той се върна в центъра на стаята, озлобен…

— Хвърлили са малка бомба с отровен газ, от който изгоряха очите, устата, дробовете му…

Казват, че това е боен газ, който се произвеждал в една фабрика в Маргера.

Смаяна, Елен стоеше до него, без да мисли повече за молбата си към Растели.

— Бедното животно — прошепна портиерът.

— Къде е то? Искам да кажа: тялото.

Той погрешно изтълкува смисъла на въпроса й:

— Искате да го видите? По-добре недейте. Не е красива гледка, госпожице. Освен това може би полицията вече го е откарала.

— Къде са го намерили?

— В дъното на градината, до стената на оградата. Те са дошли оттам.

— За пръв път ли се опитват да се промъкнат тук?

— Да, за пръв път. Господин Сарди, бащата, е индустриалец в Торино. Често го заплашват.

Той се страхуваше за сина си и ни го повери. И както виждате…

— Мислите ли — каза Елен, — че са искали да го убият?

— По-скоро да го отвлекат. За откуп, разбира се.

И все така обзет от мисълта за своето куче, той добави полугласно:

— Беше чудесно животно…

Елен седна на дивана и се опита да сложи някакъв логичен ред в цялата серия от факти и произшествия. До пристигането й във Венеция всичко, което научаваше от печата и радиото за атентатите и отвличанията в Италия, имаше малко абстрактен характер, то привличаше, разбира се, въображението й, но не я засягаше дълбоко. Но както случаят със Скабия, така и това нахлуване и доказваше съвсем непосредствено съществуването на една сила, на една воля, която действуваше неумолимо. Снимката на убиеца от Милано, направена от Ласнер, й се натрапи болезнено.

— Как е станало — запита тя, — че тези хора, след като са убили кучето, не са продължили дотук?

— Имаме сигнална система. Те не са могли да я обезвредят и са се отказали.

— Видели ли са ги?

— Само са ги забелязали. Вече беше тъмно.

— Откъде са дошли? Откъм канала ли?

— Не. От съседната къща. Има следи.

В съседната стая продължаваха да разговарят. Тя погледна часовника си — почти седем часът — и стана. Драмата на младия Сарди, застрашен, принуден да се крие, да се пази, я ужасяваше, без да може да измести собственото й безпокойство. Странно беше това раздвояване на нейното съзнание. Като си помисли човек, най-разумно бе да се примири. Що се отнася до Андре, щеше да види… Все пак тя знаеше, че един мъж със засегнато честолюбие можеше да отиде до крайност, дори да прекрачи границата на разума.

Внезапно, след силен шум от стъпки по стълбището, тя чу оттатък възклицанията и стенанията на разплакана жена. Портиерът се приближи до Елен:

— Родителите — прошепна той. — Трудно ги намериха. Накрая откриха, че са във Верона.

Всичко това може да трае с часове, помисли си Елен.