Еманюел Роблес
Зимна Венеция (32)

7.

Следобед Марта отиде у Адалджиза, за да се види с Елен. Когато беше много развълнувана, Марта сякаш се задъхваше и говореше, като шумно поемаше въздух. Вместо да изпраща Амалия тя държала да дойде сама, за да съобщи на племенницата си, че по обед Ласнер позвънил от Милано. Съобщил, че ще се върне късно вечерта, понеже имал да върши много работи. Марта коментираше:

— За него денят там е много къс след такова отсъствие, това е ясно.

След този първоначален увод тя продължи да говори, седнала в стария люлеещ се стол, на фона на опънатите напряко през стаята чаршафи. Носеше странна шапчица за дъжд, съвсем кръгла и с подбрадник, която придаваше на лицето й вид на старо бебе. Елен не я слушаше повече или я слушаше разсеяно. Предпочиташе нищо да не смущава у нея приливите на спокойно щастие…

По-късно, след урока при Марио, тя помогна на Адалджиза в гладенето на бельото, за да не остава без работа, да не преживява толкова осезателно очакването. И когато Леарко се върна — той никак не беше измръзнал, въпреки че носеше само тънък дъждобран над работните си дрехи, — седнаха на масата.

Вечерта тя стана свидетел на една весела сцена между Леарко и неговия син заради Касиус. Котето се бе изпикало върху каскета на Леарко, след като дълго го бе влачило по пода, и освен че беше осквернен, каскетът издаваше силна миризма, защото за да прикрие станалото, Марио бе излял върху него някакъв парфюм на майка си. И комбинацията между обилната котешка урина и евтиния одеколон вонеше според Леарко така, че можеше да задуши всеки работник от Венета Кончини, даже и с газова маска! Марио не си позволи да твърди, че резултатът от невъздържаността на Касиус миришеше на роза, но обвини баща си в пристрастие и преувеличение.

Към девет часа Елен поиска да се върне в къщи. Когато се разделяха, Адалджиза й каза:

— Не се безпокой. Сигурно е тръгнал много късно.

— А и пътят е задръстен — добави Леарко. — Повярвай ми, той няма да се върне преди полунощ.

След като се завърна в къщи обаче, Елен изпита безпокойство, срещу което разумът беше безсилен. В стаята си, легнала облечена в леглото, тя се опита да чете. Понякога, се стряскаше от стъпките навън. С изострен слух чуваше как някой се приближава с отекващи по плочите стъпки и когато той се отдалечаваше със същия монотонен ритъм, кръвта й сякаш се оттегляше, изтичаше бавно от нея.

Тя си спомни как бе споделила желанието на Ласнер и как още от първия ден това желание чудесно бе съвпаднало с нейното. Ласнер бе направил от нея жена, той наистина я бе върнал към нейната истинска същност — да обича и да бъде щастлива в любовта. Той бе събудил жаждата за живот, потискана у нея дотогава. Тя мислеше за Ласнер със смътната надежда, че тази мисъл можеше да повлияе по някакъв начин на неговото пътуване в опасната неизвестност на нощта.

Малко след единадесет часа сирената на товарен кораб разкъса рязко тишината. После същата сирена изсвири кратко четири-пет пъти, сякаш това бяха удари върху собственото й сърце. Трепереща, Елен стана, отиде в другата стая и се изправи до прозореца. Изтри влагата от едното стъкло и втренчи поглед в онази част от улицата, по която щеше да пристигне Ласнер. Между фасадите със спуснати капаци улицата приличаше на коридор, потънал в слабата светлина на фенера, който правеше още по-тъмни вдлъбнатините, изменяше формата на ъглите, напомняше някакъв декор без човешко присъствие, без връзка със света на живите.

Към един часа сутринта, допушвайки последните си цигари, тя се разхождаше сред увеличените снимки, които в нейните очи представляваха една гневна сюита. Всички погледи сякаш бяха съсредоточени върху нея, следяха всяка нейна стъпка, следеше я даже и смущаващият поглед на един мъж пред разстрел и в миг тя се обърка от всички тези погледи като от някакво невидимо присъствие. Този смут постепенно нарасна дотолкова, че тя, почувствувала го съвсем осезателно, предпочете да се върне в стаята си. Там, изтощена, се отпусна на един фотьойл, неспособна да контролира мислите си, да надделее това дълбоко мъчително безпокойство.

Точно в десет часа Ласнер бе преминал през Верона, закъснял заради посещението си следобед при Норо и връщането си в Агенцията заради някои задължения и най-вече поради една объркана история с материали, която трябваше да уреди, преди да замине. При излизането си от Милано попадна сред обикновеното за края на деня задръстване. По-късно в околностите на Брешия един пороен дъжд го принуди да намали скоростта. Не беше вечерял истински, като се задоволи само с един сандвич и чаша бира в някакво селско кафене. По това време вече цял фойерверк от светкавици разкриваше тежките облаци над хълмовете и предвещаваше наближаващия порой.

Както винаги при влажно време, изгорената му ръка, хванала здраво волана, сякаш беше набодена от множество игли. (Светлините на всички коли, които срещаше, бяха разлети от напоения с влага въздух.) А ако Норо казваше истината? Този тип изглеждаше добре осведомен! И сигурно като разбереше за заминаването му вечерта, същият този Норо щеше да си помисли — и с каква усмивка, — че се е уплашил, че Ласнер е послушал неговия съвет и е избягал със свит стомах за Венеция. Докато всъщност той бързаше, за да отиде при една жена! Разбира се, бе познавал и други жени, но никога не бе срещал жена, която така да озарява живота му, както го озаряваше Елен!

След Виченца, вече потънала в сън, нови ярки светкавици изтръгнаха от мрака пред него хаотичен пейзаж от дървета. Мисълта на Ласнер се прехвърляше ту на Елен, ту на Норо. Сред журналистите, жертви на атентати през миналата година, той си спомни своя приятел Казалено от „Ла Стампа“. За последен път бе срещнал Карло Казалено в Торино през октомври 1977 г., а през ноември той бе убит. Дали и той щеше да спи на различни места всяка нощ като него, като Норо и като толкова други? Щяха ли превърнат и него в подгонен индианец, бягащ от убежище в убежище с мъчителната тревога на преследвано животно? Срещна го гигантски югославски камион, чиито фарове пронизваха сред потоци от дъжд мрака. Но той имаше Елен и ако наистина бе заплашен (в края на краищата Норо може би драматизираше нещата), трябваше да я предпази от всякакви рискове. Тази тревога за нея, тази сигурност, че й дължи повече от всякога всичките си мисли, бяха за него още по-силно доказателство, че я обичаше. Километър след километър — Падуа остана зад него в нощта — той се приближаваше към нея и си я представяше под светлината на лампите, излъчваща нежността, която успокояваше у него всяка болка от живота.

Местре се показа с низ от светлини под съвсем накъсаното небе, с няколко звезди, попаднали в дъното на пролуките. Ласнер обичаше да слуша как Елен му разказва за своето детство, за къщата, облицована с червени плочки, за градината, за стаята й под покрива… Тя навярно бе страдала от нещо, от което, изглежда, още беше наранена и подобно на повечето същества, изпитвали често такива сътресения, й липсваше самоувереност. Така с мисълта за Елен той прекоси Местре, смълчан, сгушен в безмълвното излъчване на неговите улични лампи, с малкото още отворени кафенета в центъра.

Той срещна няколко коли по булеварда, който водеше Моста на свободата — шосето, което свързва Венеция със сушата. Вляво и вдясно мигаха светлини, потъващи в дълбокия мрак на лагуната. Други коли преминаваха край него и се губеха в мрака до момента, в който долови зад себе си ръмженето на мотор, хвърли поглед в ретро визьора и помисли, че някой иска да го надмине. На фона на луминесцентната ивица на Местре се очерта силуетът на мощен мотоциклет. Ласнер се изненада от странното поведение на моториста, който явно съзнателно поддържаше определена дистанция зад него. На задната седалка той различи един пътник, който също като водача носеше каска с козирка от плексиглас. От тази монолитност на машината и двамата мъже се излъчваше увереност и виртуозност.

Ласнер намали скоростта, за да провери. Но какво да провери? Мотоциклетът също намали скоростта си. Изумително! Нима Норо бе прав? Изглеждаше му невероятно. „Възможно е тези двама типове да се забавляват.“ Той още не бе истински обезпокоен. Но започна да наблюдава по-внимателно водача, прикрит зад каската и стегнат в кожено яке. Зад него, също така прикрит зад каската, пътникът държеше главата си наклонена надясно, на височината на рамото на своя спътник, сякаш дебнеше Ласнер. Идвайки от Венеция, откъм площад „Рома“, една кола се размина с неговата и след това шосето остана празно. Точно в този момент мотоциклетът увеличи скоростта, а пътникът отпусна едната си ръка. И в края на ръката… Господи! Беше ли му необходимо време, за да разбере? Ласнер даде наляво, за да попречи на другия да го задмине, но мотористът продължи в зигзаг, съвзе се, фарът му освети цялото пространство, той възвърна предишната си самоувереност, после заби вдясно от Ласнер, който направи същата маневра. Срещу тях се появи камион, с огърлица от светлини в горния край на кабината. Ласнер сви вдясно и за да не бъде притиснат, мотоциклетистът намали скоростта, остави се да го надмине и — в разрез с правилата — пое с пълна скорост наляво. Ласнер се насочи към същата страна и видя над себе си обезумялото лице на шофьора на камиона, докосна товарната кола, но все пак успя да се задържи до оста на шосето. Дали тези маневри щяха да продължат чак до площадчето? Макар и широко, то бе задънено, с едно островче в средата, за крайната спирка, което бе подходящо за маневриране, за объркване на преследвачите. Като по телепатия, водачът на мотоциклета, изглежда, разбра намерението на Ласнер и се впусна с оглушителен шум вдясно. Без да губи присъствие на духа, Ласнер с рязко увеличение на скоростта отново излезе отпред, видя много добре автобуса, който идваше от Венеция, включи го в своите сметки, прецени скоростта му, ширината на каросерията, сигурен този път, че ще накара мотоциклетиста да се хвърли към насипа на железопътната линия пред опасността да бъде притиснат като сандвич. Но не трябваше да бъде толкова сигурен, защото за съжаление мотоциклетистът осуети маневрата му, отклони се в другата посока със смайваща ловкост, изгуби се отзад, изскочи отляво, възвърна си изведнъж цялата преднина. Като изстрелян от гигантски катапулт, той се изравни точно с височината на предната врата, със същата пукотевица, с главите на двамата убийци в каски, приличащи на извънземни същества, с оръжието на пътника, което той държеше в ръка, между гърба и гърдите на двете тела. Ласнер удари спирачките докрай, подхлъзна се с пронизително свистене на гумите, опита се да овладее машината — „животът ми е на карта“, — усети как цялото напрежение на колата се прехвърля върху нервите му. Колата се завъртя сама, неуправляема като полудял робот; цялото небе се преобърна, прорязано от железопътните релси. В този момент по линията в посока към Местре премина с пълна скорост един влак с осветени прозорци, с лудия трясък на колелата си. Ужасно автобусът беше на десет метра, но не завиваше, а фаровете му бълваха светлина! Мотоциклетистът бе изчезнал. Ласнер натисна волана с всички сили. Цялата композиция — върху насипа, безкрайната върволица от вагони подскочи като на отскубнала се от ролката филмова лента. Над него на главозамайваща височина — автобусът. Тогава платното пропадна под Ласнер, който инстинктивно отхвърли назад гърдите си и вдигна юмруци в момента, в който главата му се пръскаше.