Еманюел Роблес
Зимна Венеция (22)

5.

— Какво ви се е случило? — запита госпожа Поли, полуизправена в своето легло, подпряна с две дебели възглавници, сред завеси и позлата.

Седнала откъм горната страна на леглото, Елен не успя да отговори, още смутена, с подути очи. За да я наблюдава по-добре, госпожа Поли бе сложила очила с дебели рамки, които едва се задържаха върху късия й нос.

— Хайде, не ставайте глупава. Кажете ми какво не върви. Вие сте се скарали с приятеля си? Така ли? Всичко ще се нареди. Освен това, скъпа, ако загубите един, вие знаете… Не трябва да отдавате чак толкова голямо значение на един мъж. Освен ако има, разбира се, наистина изключителни способности в развлеченията…

Тя запали цигара, каза, че Мадалена ще й сервира кафе, взе в ръката си, отрупана с пръстени, вътрешния телефон и се обади в офиса.

Елен се опита да откаже, но нищо не излезе. Малко след това старата прислужница пристигна с подноса, преодоля балюстрадата и след това се върна, влачейки крака под присмеха на амурчетата, които сякаш й се подиграваха от висотата си.

— Добре, за къде замина вашият пътуващ гълъб?

— За Бейрут.

— А, значи затова! И вие се страхувате за него? Но вижте, на война не убиват всички! И при това дали там, или другаде! Тази сутрин по радиото говореха за някакъв атентат в Мадрид, на ЕТА, вчера убили някакъв офицер на улицата. И за двама души просто застреляни в Истанбул. В Гватемала споменаха за бомба на някакъв пазар! Виждате ли? А тук, в Италия, е цял фестивал. Пречеше ли ви това да чувствувате, че летите всяка нощ? Предполагам, че ще наваксате отсъствието му и че вашият фотограф знае разликата между една спалня и една фотографска стаичка. А с очарователното, тяло, което имате, да, аз зная какво говоря, той сигурно има много поводи за вдъхновение. Хайде, изпийте това кафе. И се опитайте да се усмихнете. Ужасявам се от опечалени физиономии. Достатъчно понасях двадесет и пет години физиономията на мъжа си.

Както обикновено, госпожа Поли говореше на френски и нейното красноречие още повече объркваше Елен.

— И така — продължи госпожа Поли, с ръце, протегнати върху дългите възглавници, като че ли подражаваше на двуглавия орел, разперил криле над нея, — вие придружихте вашия приятел до летището и се върнахте разплакана като глупачка.

— Не, госпожо, той замина преди три дни. Госпожа Поли отново прибра ръцете си, скръсти ги върху широките си гърди, които образуваха дълбока бразда в деколтето на нощницата.

— Три дни, казвате? Но вие имате сърце на същинска пансионерка! Нима ще седнете да ми разправяте, че от три дни не сте спрели да плачете. Знам от опит, че любовта прави човека глупав, но чак до такава степен! Имате ли новини от него?

— Да.

— Добри ли са?

— Да.

— Тогава? И колко ще трае неговото отсъствие?

— Една седмица!

Този път госпожа Поли замълча, но я изгледа над очилата си със свити устни. Тя вече не мислеше да я иронизира, забелязала нещо ново у своята лекторка, нещо, което бе твърде сдържано, за да насочи вниманието й, но което все пак я караше да се съмнява.

— И нищо друго? — запита тя.

— За кое, госпожо?

— За това, което, преди да дойдете тук ви е накарало да плачете.

Елен започваше да се съвзема и разбираше, че госпожа Поли малко по малко се приближаваше към истината, която тя в никакъв случай не искаше да й повери.

— Дреболия, госпожо. Нерви.

Тонът й беше малко сух. Сякаш отбелязваше границата, която дебелата жена не трябваше да преминава.

— Добре. Така да бъде. Какво ще ми предложите?

— Страници от Малро, госпожо.

— Този епилептик? Наистина подхожда за обстановката. Добре, вземете „Човешка участ“. Там има една чудесна глава, в която китайският терорист се хвърля с бомбата под колата на някакъв луд човек. Или се лъжа, или това момче предварително бе приело да умре заедно с жертвата си. Съгласете се, че никой от нашите убийци днес не е така възвишен.

 

 

След госпожа Поли Елен трябваше да отиде у Хьолтерхоф. Веднага щом слезе долу пред вратата, отново я обхвана безпокойство. Тя не вярваше, че скандалът в кафенето може да обезкуражи Андре. Напротив, представяше си го с наранено самочувствие, раздразнен и още по-твърдо решен да я принуди, да я доведе до положението на жена, която очаква всяка вечер удоволствията на своя любовник. След драмата с Ивон тя още по-добре бе разбрала неговата почти примитивна природа, тесногръдието на възгледите му за живота и хората. Понеже разполагаше с достатъчно време да поскита, преди да отиде у Хьолтерхоф, намисли да вземе корабчето от линия №5, която щеше да я отведе през Арсенала до Мурано и на връщане щеше да я остави на Кея на йезуитите, т.е. недалеч от мястото на урока й.

На борда имаше само трима-четирима пътника. Тя седна напред, между стъклата, замрежени от водни капки. Насаме със себе си, призна своята слабост. Истинската и единствената причина за нежеланието й да се върне в къщи бе страхът от Андре. Каза си, че има нужда да възстанови силите си, да увеличи съпротивителната си способност, а този отдих беше благоприятен за това. После нов страх сви сърцето й, страхът, че Андре ще продължава да упорствува, че ще остане чак до завръщането на Ласнер и ще предизвика някакъв инцидент, който може да помрачи щастието й. Тя дълго мисли за това, дълбоко възмутена от поведението на Андре, от неговия цинизъм, от незачитането на свободата й. За госпожа Поли сигурно щеше да бъде много забавно да открие, че едно толкова невзрачно момиче като нея — „даже не и красиво“, бе казала веднъж тя — се намираше буквално в примка между двама мъже.

 

 

След урока господин Хьолтерхоф и сестра му я поканиха на вечеря, защото им бе дошла на гости една стара шведска приятелка, която знаеше френски и сигурно щеше да бъде щастлива да се запознае с нея.

За тази вечеря Магда беше извадила старите си сервизи и сребърните прибори. Беше приготвила също така и свещници, които по време на вечерята, без никаква друга светлина, осветяваха тримата старци, придавайки на лицата им отминало очарование, още повече че шведската дама бе облякла ярка селска блуза с буфан ръкави, а Магда носеше рокля с висока яка, обшита с дантели, с кадифена панделка в снежнобелите си коси. Говориха за Франция, за Париж, за бургундските и шампанските вина, за смелостта на някои млади романисти и всичко това със смях, който правеше бръчките по-дълбоки и смущаваше пламъка на свещите. По време на вечерята избухна даже и гръмотевична буря, чийто грохот отекваше по ламаринения покрив. Това не смути никого, освен когато Елен се накани да си тръгне. Всички я помолиха да изчака отминаването на бурята.

Когато най-сетне си тръгна по мокрите улици, шумът на собствените й стъпки по плочите и тяхното ехо й напомниха, че в този град витаеше една опасност за нея. Но до дома си тя срещна само едно живо същество — мършава котка, една от онези стари скитници с разкъсани уши и с опашка, щръкнала като рапира, която обикаляше стените, за да си намери убежище.

Вратата към улицата бе заключена. (Палиеро не споделяше пренебрежението на Ласнер към ключалките.) Веднага щом Елен отвори вратата, преди дори да запали лампата, тя видя върху плочника бялото петно на плика.

Върху една от картичките си Андре бе надраскал кратка бележка. Сигурно я бе написал набързо, недостатъчно прикрит от дъжда, защото на места мастилото се бе леко разцапало. Той пишеше, че ще чака тя да го потърси непременно утре сутринта в хотела, чието име и номер на телефона сочеше в писмото. Нищо друго: три набързо написани реда (сигурно е бил достатъчно ядосан), които се бяха проточили като синьо-черни гъсеници. И още нещо: думата „непременно“ бе подчертана.

 

 

Тя, разбира се, не му телефонира. Всяка възможност да му докаже своята независимост трябваше да бъде използувана. При това щеше да замине следобед заедно с Адалджиза за Местре, при Ана-Мария, за да я изпратят до влака за санаториума, докъдето щеше да я придружа Палиеро. А вечерта бе поканена на вечеря у Карло и Марта. Да обяснява всичко това на Андре би означавало да признае подчинението си. Следователно ще мълчи. Част от решителността й се дължеше и на обстоятелството, че входната врата бе заключена. Ако Андре дойдеше, преди тя да е тръгнала за гарата, щеше да е напразно. Призна пред себе си, че в това обсадно положение имаше нещо унизително, но същевременно и нещо комично. Сутринта и премина в ослушване, като същевременно вършеше ежедневната си работа, свързана с тоалета й и домакинството. На моменти я измъчваше мисълта за бъдещето. Какво можеше да последва от едно сблъскване между Ласнер и това минало, което изникваше с цялата сила на едно крайно честолюбие.

 

 

В Местре трябваше да разопаковат багажа на Ана-Мария, за да поставят и подаръците, донесени от Елен и Адалджиза. На тръгване, вече на прага, Ана-Мария се обърна и обхвана с поглед жилището си, сякаш искаше да отнесе със себе си спомена за него. Палиеро, в празнично облекло — с връзка и кожено сако, — бе наел такси. Настаниха се в него.

Когато пристигнаха, композицията бе готова. В купето се намираше вече една стара селянка, която съчувствено изгледа пепелявото лице на Ана-Мария.

 

 

Към един часа, раздразнен от напразното чакане, Андре дойде чак до къщата на Елен, почука настойчиво, чувайки отзвука на собствените си удари. Той привлече вниманието на някакво хлапе, което играеше на улицата с коте.

— Палиеро ли търсите?

— Не, една французойка. Тя живее тук.

— Елен ли?

— Същата.

— Тя току-що замина. Отиде в Местре с майка ми.

— Какво ще прави в Местре?

— Ще се погрижат за Ана-Мария, която е болна. Виждате ли моето коте? Нарича се Касиус.

— Кога ще се върне тя?

— Майка ми ще се върне довечера. За Елен не знам. На мен не е казала нищо.

Андре изгледа хлапето, кафявата му коса, подвижните му очи на катеричка. В крайна сметка със своята невинност то му бе разкрило, че Елен не искаше и да знае за него.

— Как се казваш, малкия?

— Марио.

— Е, добре, Марио няма нужда да говориш на Елен за моето посещение.

— Защо?

— Искам да я изненадам, разбираш ли?

— А, добре! Вие също сте французин, нали?

— Да. И благодаря. Ти си любезно и добро момче.

 

 

Какво би могъл да прави той в този неделен следобед? Този град му беше втръснал. С всичката тази вода! И дъждът, надвиснал над покривите, винаги готов да завали!

Влезе в един ресторант, поръча си скара и салата. В залата имаше малко клиенти. Радиото предаваше тихо някаква мелодия, която отново му напомни идиотската среща от миналата вечер в кафенето. Той се упрекна за своята сприхавост, съжали, че се бе отклонил от смиреното поведение, което си беше избрал. Сега всичко можеше да стане по-трудно, но щеше да се постарае да играе ролята на разкаян. При сегашните обстоятелства една хубава доза лицемерие щеше да бъде крайно необходима. Тази, малка провинциалистка, на която той бе отворил очите, подхождаше напълно на неговите вкусове, тя никога не задаваше въпроси, никога не искаше нищо, не усложняваше живота му. Ако не отидеше при нея, тя се примиряваше с това и той никога не чуваше „ти вече тръгваш?“, „колко късно идваш!“ или „кога ще дойдеш пак?“. Бисер!

Преди Елен сред най-приятните му връзки беше една малка машинописка, чието тънко тяло на хермафродит го възбуждаше, беше красива малка женичка, но нервна, непостоянна, винаги го безпокоеше, винаги го отегчаваше с телефонни обаждания. И трябваше да се отърве от нея. Елен беше самата дискретност. И никога не изпадаше в особени „състояния на душата“ като Ивон, с нейните теготи, с нейните разплакани погледи. „Cosas de mujer“, женски работи, казваше испанската прислужница на Ивон, когато я запитваше от какво страда жена му. С Елен нямаше нищо подобно. Сдържана, спокойна, покорна…

Той изобщо не вярваше в съществуването на този любовник. Тя беше още болна от спомена за драмата, която я бе засегнала дълбоко. И той не бе разбрал, че е за предпочитане да я щади, да покаже, че я разбира. Тя бе измислила тази история, за да се опита да го отблъсне. Но той я познаваше като много боязлива, много затворена в себе си, с това беше съгласна и майка й: „Тя отбягва мъжете. Не са й липсвали предложения за женитба.“ Майка й бе една стара мръсница. Тя и на него би поверила дъщеря си, въпреки че знаеше за риска.

Той излезе. Пак дъжд. И като си помисли човек, че има толкова много глупаци, които са тук на сватбено пътешествие и идват да се любят в това мочурище! А каква миризма, дявол да го вземе! След обяда — тази миризма на гнила вода!

Той тръгна, но без да бърза. И какво би могъл да прави през тези часове? Раздразнен, отново изпита злоба към Елен — заради него би трябвало да се освободи от това отиване в Местре, за което му бе говорило хлапето. Тя положително бе намерила писмото му под вратата. Но как се бе разбунтувала тя, толкова пасивна? Всъщност не беше ли главно нейната пасивност, която най-много го привързваше към Елен? Очарователно тяло наистина. И гърди на антична статуя! С нея, която нямаше никакви изисквания или не се осмеляваше да има изисквания в споделяне на удоволствието, той можеше да преодолява притеснението, което понякога го обхващаше с други жени. Даже с Ивон. Притеснението, чиято причина той смяташе, че знае. По време на военната си служба бе тръгнал веднъж с една проститутка — момиче, по-възрастно от него, което го бе отвело в мизерна стая: „Не гледай, скъпи, всичко е в пълно безредие“, стая, която миришеше на мухъл и гранясало масло. Момичето имаше захабено бельо отпуснати гърди. Неуспехът с нея му бе причинил едно унижение, едно отвращение, за което след толкова години още си спомняше. Спомняше си даже думите, които тя бе казала, усмихвайки се: „Е, добре, малкия… Май идваш само да се изфукаш.“ И това толкова отвратително арго! Той се бе престорил, че приема казаното на шега, бе приписал своята слабост на умората от изтощителните занятия в казармата, но тя му се подигра, облече се набързо, без да забрави да поиска своя „малък подарък“.

Все тоя дъжд, сякаш ще вали вечно. И тези улички, които миришеха на смърт. Трябваше му непременно жена. В този сезон, когато клиентите бяха малко, хотелът работеше с намален персонал. В хола портиерът беше сам. Беше към петдесетгодишен. Зад бюрото си той четеше спортен вестник с розови страници.

— Може ли следобед да имам някое младо момиче, не много грозно?

— При нея ли ще отидете, господине, или тя трябва да дойде във вашата стая?

— Предпочитам в стаята.

— По принцип — каза мъжът с лукав израз на очите — това е забранено.

— Добре, добре, уредете го.

Той сложи в ръката му банкнота от десет хиляди лирети. Тогава, снишавайки глас, портиерът каза:

— Ще видя, господине.

— Да бъде в стаята след един часа.

— Ще видя.

Това „ще видя“ дразнеше Андре.

— Ако имате добро зрение, ще получите още една банкнота като тази.

— Ще… Разчитайте на мен, господине. Веднага се заемам с тази работа.

На минаване, преди да влезе в асансьора, Андре взе от масата по средата на хола няколко френски и италиански списания.

 

 

В стаята той свали пардесюто, сакото и връзката си, поръча кафе на камериера от етажа, като настоя да му го сервира много горещо. Камериерът влезе, когато Андре беше в банята, и постави подноса върху една масичка. За да не гледа това мрачно небе, Андре го помоли да затвори прозореца и да запали всички лампи. Кафето му подействува добре. С цигара в уста, той се излегна на леглото, без да сваля даже обущата си. Лошото му настроение се връщаше. И така тази сутрин Елен не се бе обадила по телефона. Най-напред той беше сигурен, че ще се обади. После запита телефонистката. Не, никой не бе го търсил. Идиотска постъпка. Злобата и досадата го караха да губи всякакъв здрав разум. Накрая бе решил да отиде да я потърси пак у тях. Много късно. И отново си спомняше — просто да излезеш от кожата си — за тази своя постъпка, с която бе паднал в собствените си очи. Бе опитал малък тест: ако Елен го потърсеше, значи се подчиняваше, връщаше се към досегашната покорност. Провал! Наистина хлапакът говореше за някаква болна приятелка. Да приемем, да приемем… Навън вятър. Сякаш през пространството прелитаха някакви големи стенещи птици. Андре се опита да чете едно от списанията. „Нападение на «Прима линеа» в Милано: един убит.“ Но умът му блуждаеше, разсейваше се, сякаш беше кух като къща, от която са останали само стените.

Малко след това портиерът го потърси. Със съучастнически глас, със скрито тържествуване той го осведоми, че лицето, което очакваше, е в хола.

— Отлично. Изпратете я с асансьора.

После с един скок стана, жаден да опознае тази жена, която до известна степен щеше да му плати за Елен.

Беше на около тридесет години, усмихваше му се дръзко с начервените си с кармин устни. Съвсем не бе грозна. Брюнетка. С хармонично тяло.

— Добър ден — каза тя кокетно.

Покани я да влезе, след това закачи надписа „Не безпокойте“ на външната страна на вратата и я затвори грижливо със секрета. Тя гледаше с интерес всичко, което той правеше. Андре й помогна да свали коженото си манто и тя седна по синя рокля, украсена с позлатен клипс, която прилепваше към силните й бедра, към гърдите. Видя, че веждите и бяха обръснати и заменени с две дъги, очертани с молив.

— Искате ли нещо силно, за загряване?

— Благодаря, но ако нямате нищо против, предпочитам да не пия. Алкохолът не ми понася на стомаха. А и не ми е студено.

Тя искаше да подчертае, че не е долнопробна проститутка, че има маниери и като седна в единствения фотьойл с кръстосани крака, запали с изискано достойнство цигара отмятайки назад глава, пусна цигарения дим към тавана.

— Как да ви наричам?

— Тереза.

Тя оправяше косите си, много черни коси, приглаждайки ги с върха на пръстите си с червени нокти. Спретнато момиче. Но както винаги, Андре се чувствуваше объркан и някак враждебно настроен пред тази професионалистка. Той я запита малко рязко:

— Оттук ли си?

Обръщението на „ти“ не я изненада, а може би тя очакваше такъв предварителен разговор.

— Не. Отсреща.

— Не те разбирам.

— От Фиуме. От Риека, ако желаеш. Но Риека сега е югославското име.

Тя го наблюдаваше със своите големи очи с гримирани клепки, стремеше се да съгласува поведението си с поведението на този клиент, който също пушеше, без да бърза. Най-после днес е неделя… Сигурно е някакъв чужденец в командировка. Французин, както личи по акцента. А може би и швейцарец. Много швейцарци идват зиме във Венеция. Той, от своя страна, долавяше, че тя го преценява или по-точно казано — „претегля“, готова да му се подчини, да се държи любезно, за да го задоволи, да оправдае щедрото възнаграждение. Той предложи:

— Искаш ли да започнем?

— Разбира се — каза тя като послушно момиче.

Тя смачка цигарата си в пепелника, свали си обущата, чорапите и стана, за да се отправи, с боси крака, към банята. На минаване той я спря:

— Почакай, аз сам ще те съблека.

— Както желаеш.

Внезапно го беше обзело желанието да започне и с нея по начина, по който започваше с Елен и от който винаги получаваше едно изтънчено възбуждане. Тереза се обърна и го остави да се помъчи над ципа на гърба й. Роклята се разтвори като обвивка на месест плод. Той видя бялата плът, кожата с много малки, много нежни порички, закопчалката на сутиена. Но Елен го оставяше да прави каквото иска със съвършено безразличие, което му харесваше, докато тази се извиваше, нагласяваше се: „Ти правиш това много добре, скъпи! Колко си сръчен!“ Ненавиждаше да го наричат „скъпи“. Съблече я сръчно, докато остана по плик, с тежки гърди и закръглен корем. Видя, че подмишниците й са обръснати. Беше спокойна в своята голота. Запита не без кокетство:

— Няма ли да ме целунеш?

Той нямаше никакво желание. Не обичаше да целува. Освен това нейното предложение издаваше начина й на действие. Стара хитрост на професионалистка. Той постави устни върху шията й и тя се престори на изпаднала в екстаз, усмихвайки се, с отметната назад глава, със затворени очи. Нима тази идиотка щеше да му покаже целия си репертоар? Но тя вече леко се освобождаваше, сякаш за да успокои нетърпението му, каквото всъщност той съвсем не проявяваше.

— Почакай, скъпи, може ли?

Тя влезе в банята и той чу шума на водата със смътно отвращение. Като си помисли само, че за този следобед се надяваше, дори беше сигурен, че ще бъде в леглото с Елен! Че ще открие отново нейното тяло на девойка, нейната студенина, отегчението й, когато лягаше в леглото! А тази се готвеше да му представи своето представление с най-изтърканите трикове на екстаз, пламенност, развихряне на чувствата!

Тя се върна, розова под електрическата светлина, сякаш изненадана, че го намига все още облечен.

— Мой ред е — каза той.

Влезе в банята, а в това време тя угаси лампите в стаята, като остави запалена само нощната лампичка.

Често, когато Андре се заемаше със своя тоалет, у него се връщаше един спомен. На тринадесет години, в една хубава полска къща, където семейството му прекарваше всяко лято, най-голямото удоволствие за него беше да дебне една от домашните прислужнички на майка му, жена на около четиридесет години, когато вечер в стаята си започваше гола да се мие. През един прозорец той можеше да я наблюдава спокойно, докато веднъж, случайно поглеждайки нагоре, го бе открила.

Тогава тя изглеждаше изненадана, но не и недоволна и смутена, а по-късно, знаейки за неговото присъствие, налагаше на показ своята голота с най-естественото безразличие. И през онзи сезон тези срещи бяха продължили дълго, без тя никога да намекне за това. Когато се виждаха през деня, тя се държеше най-естествено, най-обикновено, без някакви съучастнически погледи или знаци на взаимно споделена тайна. Имаше закръглен ханш, едри гърди със силно кафяви зърна. Водата плискаше върху млечнобялото тяло и го правеше цялото бисерно. Жената се избърсваше с кърпа, която после простираше да съхне под навеса, и Андре отиваше след това да я докосне, да я погали. Понякога даже пъхаше лицето си в нея.

 

 

Когато се върна в стаята, момичето го чакаше, легнало в средата на леглото, покрито с чаршаф до брадата, а одеялата бяха сгънати върху фотьойла. Светлината хвърляше отблясъци върху косата й. И тя му се усмихна обещаващо.

— Скъпи — каза му тя с гугукане, което трябваше да бъде сладострастно, но само го раздразни.

Тя вече се отдръпваше, правеше му място и след като легна при нея, той загаси нощната лампа. Предпочиташе този здрач, в който това тяло можеше да му напомня за друго, единственото, което той истински желаеше. Тя може би инстинктивно отгатна това отдалечаване, защото се обърна, притисна се към него, шепнейки: „Ела, ела, ела“ с дрезгав глас, истински зов на жена, готова за удоволствието. В началото той я остави да действува. В него настръхваше нещо, което сякаш имаше бодли, нокти. Не обичаше жената да взема инициативата. Елен оставаше винаги безучастна. Елен, която му се изскубна. Той се надигна и удари силно с юмрук наслуки. Засегна жената по закръгленото рамо, почувствува неговата твърдост, но в същия миг и с изненадваща енергия тя го отстрани, отблъсна го. Секунда след това тя се измъкна от леглото, изправи се и тялото й образува високо бяло петно в мрака на стаята. Единствено бързото й дишане показваше вълнението й.

— Какво те прихваща? — каза тя най-сетне с креслив глас.

Той не отговори, легнал отново на гръб, с поглед в тавана, заслушан в някаква вълна, която се сгромолясваше върху него.

— Хей, ти! — обади се пак тя.

И с решителни крачки се оттегли в банята. Всичко това бе една подигравка, но той бе решил да отиде до края на това смешно положение.

Тя излезе в полумрака — осветена от лампата на банята зад нея — и с голи гърди, с кърпа около бедрата, го изгледа, без да помръдва, дебнейки неговите реакции.

— Ако започнеш отново — каза тя с друг тон, но спря.

Андре току-що бе запалил нощната лампа. Той видя нейното изплашено лице, помръкналите й очи и изпита странно удовлетворение.

— Хайде, успокой се — рече той.

Без да го изпуща от очи, с кърпа, завита около талията, с открити гърди, тя седна във фотьойла и нервно запали цигара. Беше все така нащрек, загрозена от страха, готова да вика, да събере хората от хотела при най-малкото подозрително движение. Андре разбра, че сега никакви думи не могат да възвърнат доверието й и на свой ред седна на леглото и взе една цигара.

— По-добре да си отида — каза тя. — Ти си странен тип.

Тя сигурно го беше взела за сексуален маниак, за един от онези побъркани, които обичат да измъчват жените.

— Както желаеш — каза Андре.

— Но ще ми платиш!

— Разбира се.

Тя започна да се облича. Движенията й бяха бързи и точни и когато беше готова — оставаше само да си сложи мантото, — запита:

— Какво те прихвана? Това често ли ти се случва?

— За пръв път — отвърна той не като извинение, а казвайки самата истина.

Този кратък диалог, изглежда, облекчи напрежението, което ги разделяше.

— Неприятности ли имаш? — попита тя след малко.

— Може и така да се каже.

— Заради някоя жена?

Той я изгледа, заинтригуван от нейната проницателност, но без желание да се доверява на момиче като нея. Протегна ръка и й посочи мястото, където се намираше сакото му. Тя му го хвърли и докато той търсеше портфейла си, оправи косата си пред огледалото на скрина, без да престава да го дебне. Андре също я виждаше и погледите им се срещнаха в огледалото. После й подаде банкнотите. Тя ги преброи със свъсено чело — изглежда, сметна сумата за достатъчна и с манто, в ръка отвори секрета и излезе, без да продума нито дума.

Андре чу как стъпките й се отдалечават в коридора, по посока на асансьора. Изтегнат в леглото, с ръце под врата, той се чувствуваше някак встрани от собствения си живот, сигурен, че ако не успее да убеди Елен, неговото съществование щеше да остане непълно, недоправено.

 

 

В неделя вечерта, след завръщането си от Местре, известена от Марио, който бе забравил за обещанието си пред Андре, Елен се обезпокои. Тя вечеря у Марта и Карло, говори им само за Ана-Мария, не им каза нищо за Андре и поиска да прекара нощта у тях, под предлог, че е уморена от следобеда. В стаята отново видя срещу леглото си картината, която малко я смущаваше — с маскирания човек и неговата тайна.

Когато се събуди, дойде до заключението, че не можеше дълго да играе с Андре тази смешна игра на криеница, че трябваше отново да се срещне с него за един окончателен разговор.

Този понеделник още от сутринта грееше нежно януарско слънце. Тя отиде в пощата, затвори се в една кабина и позвъни в хотела. Накараха я да почака… Кабината миришеше на лепило и на застоял тютюнев дим. Тя стоеше, загледана в преградата от полирано дърво, изпъстрена с надписи и мръсни рисунки.

— А, ти ли си? — извика Андре с радостен глас, който се разля в главата й като вряла вода.

— Намерих бележката ти — каза тя, — но трябваше да отида в Местре…

Той не направи възражението, което логично се очакваше — че би могла да му се обади, преди да замине за Местре.

— Разбирам — отвърна той със същия непринуден тон. Можем да обядваме заедно. Ела при мен в ресторанта на хотела. Той е сносен, можем да обядваме след дванадесет и половина.

Тя отказа, като напомни, че в два часа имаше урок у госпожа Поли, отвъд Църквата на йезуитите, на улица „Санта Катерина“, което ще рече — много далеч. Понеже той мълчеше, стори й се, че от другия край на жицата стои някакво същество, което щеше да се пръсне от гняв, и тя механично погледна върху дръжката на кабината собствената си ръка, толкова силно стисната, че пръстите бяха побелели в ставите.

— Добре — каза той накрая. — В такъв случай разчитам на тебе за тази вечер на същото място. Да кажем, в седем часа?

Спокоен, примирителен глас, Елен помисли, че тази промяна се дължеше може би на някакво дълбоко разкаяние у Андре след сцената в кафенето.

— Разбрано — каза тя. — В седем часа.

— Ето че ставаш отново разумна, скъпа.

Тя не отговори, почувствувала изведнъж, че й липсва въздух, че се задушава в тази кабина. Слепоочията й биеха силно. И първа затвори телефона.