Еманюел Роблес
Зимна Венеция (5)

5.

След като остави колата си в Местре у един приятел, Ласнер най-сетне се настани в своя венециански апартамент, специално затоплен по случай неговото пристигане от грижливата Адалджиза. Собственикът на къщата — който живееше в Болоня — отдавна бе предоставил своите правомощия на младата жена. А тя даде втория етаж под наем на Ласнер, като първия бе запазен за собственика и неговото семейство за летния сезон. Приземният етаж бе необитаем, понеже стените му бяха пропити с влага, а настилката от плочи — съвсем неравна. Някакъв майстор зидар подменяше тухли и керемиди, а негов приятел — дърводелец — идваше да поработи.

— Ние ви чакахме вчера — каза Адалджиза, дребна, доста закръглена, наближаваща вече тридесетте години и винаги засмяна.

— Наложи ми се да остана в Милано.

— Мъжът ми ме посъветва да загася отоплението, но аз му отговорих, че може да пристигнете всеки момент.

— Умна идея, Ада. Вие сте истинска майка.

Последния ден той наистина бе отложил заминаването си, повлиян не от съображенията на Ерколе Фиоре, а от желанието да следи по-отблизо събитието. Изпитваше състрадание към жертвата и се бе осведомил по въпроса. Негови колеги бяха посетили вдовицата, която проявила достойнство и смелост. На въпросите бе отговорила, че никога не е била в течение на професионалните задължения на мъжа си, но почувствувала, че напоследък бил по-загрижен от обикновено. Ласнер също имаше желание да се срещне с нея, но беше вече късно. Полицията вече бе блокирала жилището. Вечерта му бяха показали няколко снимки на госпожа Скабия, чието лице бе с фини черти, а погледът й безкрайно тъжен. Тази сутрин много рано се бе снабдил с вестници. Всички отпечатваха на първа страница неговите снимки, всички хвалеха присъствието на духа у оператора; „опитен репортер“, се казваше в един вестник, като се напомняха някои основни моменти от неговата кариера. Описваха също така сцената на убийството, както той я бе разказал на един от своите колеги в Агенцията. Разбира се публикуваха и снимки на „нещастния Скабия“, „човек на дълга“, „честен прокурор“ и пр. Ласнер дълго разглежда снимките на младия човек с гъста коса, жив поглед, леко присмехулна усмивка, и си спомни за израза на ужас, който бе видял у него в мига, в който се бе обърнал към убиеца.

Към осем часа, когато тръгваше за Венеция и вече беше на изхода, той чу звъна на телефона. За момент се поколеба, после се върна и изтича до телефона. Един мрачен, малко провлечен глас запита:

— Вие сте Ласнер?

— Какво искате?

Онзи отсреща сигурно нарочно изчака малко и после каза:

— Ти си ни в ръцете!

Ласнер задържа за момент слушалката на ухото си. Не толкова заплахата, колкото неприличният преход от „ви“ на „ти“ му бе направил впечатление. Но когато се спускаше по стълбите (асансьорът още беше повреден), той вече не мислеше за това.

На излизане от Милано, след като бе преодолял задръстването, доста голямо по това време, той включи радиото на колата си в очакване на бюлетина с новините. Разказваха надълго за убийството на Скабия, без да разкрият нещо повече от това, което Ласнер вече знаеше. Няколко подробности обаче го заинтересуваха: госпожа Скабия например бе поверила на родителите си своята седемгодишна дъщеря, за да й спести драматичната обстановка, която би я потискала при нея. Комунистическата партия осъждаше категорично това убийство. Разпитан, един приятел на Скабия похвали с развълнуван глас чувството за дълг и високия морал на жертвата. Друг един каза, че през последните дни Скабия е получавал все по-често заплахи с писма или по телефона.

Без да се бави, Ласнер започна работа в лабораторията, която сам си бе уредил. Едно издателство в Женева му бе поръчало за една от своите поредици албум на тема „Зимна Венеция.“, а известна лондонска галерия го канеше да изложи снимки по свой избор, подбрани от основните му репортажи.

Той обичаше това венецианско убежище, което и най-добрите му приятели не знаеха. Особено ценеше неговата тишина, най-вече безкрайната, черна, въздушна и успокояваща тишина на нощта.

Без да се колебае, избра за първия си увеличен фотос лицето на убиеца на Скабия, от което пресне едър план във формат полуколомбие.

Когато го завърши, го сложи на една преградка в антрето и насочи срещу снимката малък прожектор. Човек би го взел за чудовищно увеличение на някаква уста на насекомо заради кръглата, кафява и съвсем лъскава каска, сиво-черната яка, достигаща чак до средата на лицето, и огромните очила от плексиглас, набраздени с отражения. За напрежението, което изразяваше гледката, допринасяше и погледът, който ясно личеше в кухото пространство зад очилата, ужасният поглед на човек, разгневен, че е изненадан от обектива.

На другия ден пристигна Палиеро. Дърводелец от флотата, сега той беше без работа и както се изразяваше, „работеше каквото му попадне“ за частни лица в помещението, което му заемаше в приземния етаж неговият приятел — зидарят.

За Ласнер той трябваше да приготви рамките и плоскостите, върху които после щяха да бъдат залепени избраните за Лондон фотоси.

По-възрастен от Ласнер, набит, с вирнат нос, с разрошена ситно къдрава коса, той съжаляваше за своя занаят, за живота на борда, за пристанищата. Винаги бе пътувал само по Средиземно море, освен един-единствен път, когато на товарен кораб бе стигнал до Амстердам и си спомняше за потайните квартали, за момичетата, които показваха там, и за сладострастните желания, които те предизвикваха у него.

От четенето на вестниците, които споменаваха за следствието на Скабия по голямото изтичане на капитали, той заключи, че неофашистите от „Черния орден“ сигурно бяха извършили това убийство за сметка на финансови сили, с които те бяха органически свързани.

Той имаше един съвсем личен мотив за омраза срещу „Черния орден“. През една неделя, по време на военната му служба в Таранто — във флотата, той за малко не бе изгорен жив, жертва на наказателна операция на „Черните“ срещу един Народен клуб, който посещаваше. Посред бял ден излели под вратата бензин, чийто поток започнал да тече по плочника на хола към библиотеката, където се намирал самият той. Една клечка кибрит възпламенила всичко. За няколко секунди огънят обхванал цялата читалня, подхранван от дървените облицовки, вестниците и книгите. Едва се измъкнал със счупен при скачането към двора глезен. Застана пред увеличената снимка на убиеца, той дълго я разглежда, хванал с ръце презрамките на престилката си.

— Дълго ли ще оставиш това тук?

— Защо не?

— Бих предпочел образа на някоя млада девойка, нямаше да бъде толкова потискащо. Нещо повече, този тип смъртно ти се е заканил, това се вижда.

— Наистина — каза Ласнер развеселен.

— Бих могъл да ти заема един много красив „Барета“, истинско бижу!

— Никакво оръжие.

— Но защо?

— Противно е на принципите ми.

— Аз, ако искаш да знаеш, хората с принципи…

— Това не бива да ни пречи да обядваме заедно. Каня те в един малък ресторант, недалеч оттук, където сервират слънце в бутилки.