Еманюел Роблес
Зимна Венеция (16)

9.

Два дни след това още сутринта Ласнер отново подхвана своя албум за Венеция. Той вече бе подбрал някои пейзажи, които ефектите от мъглата правеха чужди на всякаква действителност, сякаш бяха родени от дъното на неговото съзнание или от серия халюцинации.

Този път Елен щеше да го придружи, но една нова Елен, чието съзнание най-сетне се бе освободило от лабиринта, в който кръжеше и се блъскаше.

Те се отбиха в работилницата. Палиеро току-що бе разпалил огъня с парчета от стари греди, изоставени в дъното на сградата от зидаря. А през това време беше подгонил и убил един плъх, хвърляйки върху него чука. Той каза, че венецианските плъхове, без никакъв шовинизъм, са най-интелигентните от всички и че убиването на този не е негова заслуга, а просто щастлив удар. Ако искаха, можеха да го видят. Елен се страхуваше, че ще я сметнат за прекалено чувствителна и прие да го види.

Беше твърде дебело животно, със завита опашка, с ягодово розови краища на лапите, с кръв по пречупения гръбнак. То като че ли се усмихваше съвсем цинично, а устните му бяха обърнати над острите зъби, сякаш още се подиграваше на своите неприятели. Елен потръпна и се върна назад.

— Хубаво парче, нали? — каза Палиеро. — Какви скокове правеше само.

— Къде ще го изхвърлиш? — запита Ласнер.

— В огнището на парното, когато Адалджиза дойде да го зарежда.

— Има ли и други?

— О, да, и най-смелите котки не смеят да ги нападат.

— Искам да кажа тук, в къщата?

— И тук, както и другаде. Този е женски. Мъжкият няма да закъснее да се появи. Те също играеха на „Венециански любовници“…

Дали го беше казал умишлено? Полусмутена, полуразвеселена, Елен се сети, че Адалджиза вече бе разбрала твърде бързо, че тази нощ Ласнер не се бе качвал в своята стая.

Корабът за Лидо, където Ласнер бе избрал да се отправят, тръгваше от Словенския кей. По време на пътуването не стана въпрос за плъха, въпреки че Елен още мислеше за него с голямо отвращение. Сякаш за да отхвърли спомена за тази гротескна, хилеща се глава, тя се притисна до Ласнер, сигурна в покровителството, от което внезапно почувствува нужда. Ласнер я обхвана през кръста, усмихна й се, заговори й нежно, като че наистина бе отгатнал болезненото й състояние. По повърхността на лагуната пробягваше адриатическият вятър и браздеше сивата вода. Елен изпита желание за искреност, за абсолютно доверие. Тя би желала, без да се бави, да сподели тайните си, да ги изтръгне от най-съкровената си същност, макар и с болка. Да разкаже само веднъж, един-единствен път за Андре щеше да бъде подходящ начин да приключи с него, да го изхвърли от съзнанието си. Но за да се реши на това, трябваше да чака. Брегът се приближаваше. През стъклата, замъглени от водните капки, вече се различаваше продълговатият нисък остров, открояваха се едва-едва нееднаквите фасади на постройките. Няколкото пътника се качиха на палубата. Един възрастен мъж, който също се готвеше да слезе на брега, сгъна грижливо вестника си, на чиято първа страница имаше голямо заглавие: „Атентат в Рим“.

Това заглавие бе видял и Ласнер. Той не каза нищо, но на острова се отправи към първата близка будка, купи един вестник и го пъхна в джоба на дъждобрана си. После разкопча горната част на дъждобрана си, за да освободи закачения на врата му „Никон“, върна се към парапета на кея, където го очакваше Елен, като с жест й посочи, сякаш й я предлагаше, гледката на островите в лагуната. В разсеяната светлина всички куполи изглеждаха отделени от земята, като балони с богато украсени повърхности, неподвижни в това пространство, на което липсваше дълбочина. Той остана дълго да наблюдава, без Елен да отгатне кой изглед от пейзажа го пленяваше и каква промяна очакваше. Големи блокове от мрачно виолетови облаци тържествено се движеха във всички посоки, целите набъбнали от влага. През някои по-прозрачни петна се прецеждаха светлинки, които се спущаха надолу и се пръскаха по повърхността на лагуната на светли локвички. Една от тях осветли един свод, покри го с диамантен прах, задържа за миг върху него този блясък на ахронична планета, после угасна внезапно като прожектор. Но Ласнер бе направил снимката и се връщаше към Елен, с развети от вятъра крила на своя дъждобран.

После те тръгнаха към огромния пуст плаж, където вълните връхлитаха неудържимо, като безумна кавалерия. Пред хотела на баните бяха изоставени върху пясъка, малко встрани, няколко дървени кабини в сини и бели райета, които, наклонени и разнебитени, напомняха не без меланхолия за далечните удоволствия на лятото.

Ласнер прекоси шосето, скочи на насипа и със зареден апарат потърси да улови кабините, плажа, осеян с корени мандрагора, а в дъното бароковия силует на хотел „Екзелсиор“, който в тази меняща се светлина приличаше на кораб в празно пространство. Когато се върна към Елен започнаха да падат първите капки дъжд — едри, но още редки. И двамата побягнаха със смях, стигнаха до булевард „Кралица Елизабет“ и потърсиха убежище в едно от малкото отворени кафенета, когато, вече проливен дъждът заплиска по тротоара и накара минувачите да тичат към някои заслон.

Те се настаниха в един ъгъл на кафенето и си поръчаха мартини. Ласнер помоли Елен да му разреши да прочете съобщението във вестника, който бе купил при пристигането им.

— Разбира се, но какво е станало? — попита тя.

— Според подзаглавието един журналист е бил убит с револверен изстрел.

Той прочете текста. Жертвата била заплашвана, но не се погрижила за сигурни предохранителни мерки. Убийците действували посред бял ден, с обичайната тактика с мощен мотоциклет, който може да се измъква през задръстеното движение и да избяга от евентуалното преследване. Вечерта една група от крайната левица поела отговорността за убийството.

Елен остана за момент замислена, после запита:

— А ти! Получавал ли си някога заплахи?

— Разбира се. И то скоро…

— Писма ли?

— Не. По телефона.

— Кой ти се обади?

— Не уточни.

— И ти не се тревожиш?

Този път той сгъна вестника, погледна Елен и леко помраченото й лице.

— Не обичам да живея в безпокойство, каквото и да се случи. При това, повярвай ми, точно в моя случай няма нищо сериозно.

Вълнението на Елен го изненада и му се стори забавно.

— Не мисли за това. Във всеки случай ти си моят талисман, моята абракса, моят индийски знак.

Тя почувствува, че тази веселост е съвсем естествена, но това не намали нейното безпокойство.

— Нищо ли не може да се направи?

— Нищо — каза той със същото добро настроение. — Гърците са ни научили на това. Трябва да продължаваме.

— Да продължаваме?

— Да, да продължаваме да се радваме на настоящето и много да се обичаме.

Бяха седнали един до друг на пейката и той я притисна към себе си.

— Не би трябвало да ти говоря за тези неща. Съжалявам. Не се натъжавай!

— Но защо те заплашват?

— Откъде да знам? Завчера бях на разпит в полицията. Това сигурно не е харесало на убийците на Скабия или на тези, които са ги въоръжили. Те може би мислят, че представлявам опасност за тях.

— Възможно ли е?

— Не смятам, но ако наистина го мислят, ще търсят начин и занапред да ме плашат, за да избягвам вече да се срещам със следователите или нещо от този род.

Той я изгледа нежно и тя почувствува как тази нежност прониква дълбоко в нея. Но това не я разведри. През последните дни бе заживяла с илюзията, че Венеция е градът, който може най-добре да подслони щастието, но никой град на света не бе в този случай убежище и нещастието идваше там, където пожелаеше. Елен осъзна това до болка.

Дъждът продължаваше и това пречеше на проектите на Ласнер, затова те решиха да вземат отново корабчето. Малко след пристигането си забелязаха една моторна лодка, която се плъзгаше по тесен канал, под редици от пране, което бяха забравили да приберат. Човекът, който държеше кормилото, облегнат назад в царствена поза, се пазеше от дъжда с грамаден червен чадър и за да улови този образ, Ласнер изтича покрай кея, без да го е грижа за локвите, от които плискаше вода при всяко стъпване.

После се прибраха замръзнали, измокрени до колене, пъхнаха се под горещия душ и дълго си играха с водата. Ласнер направи снимки на Елен, гола под душа, или в облак от пара, с гладко и гъвкаво тяло, с коси, залепнали по главата като лека каска, едновременно крехка и по юношески силна.