Еманюел Роблес
Зимна Венеция (34)

9.

— Не чакайте повече, ако имате работа, моля ви — каза Елен на своите приятели. (Наистина в десет часа доктор Колиери, който отдавна бе пристигнал, още не беше влязъл в кабинета си.)

Леарко и Палиеро запротестираха. Хайде, хайде! Те ще почакат заедно с нея. За Палиеро нямаше никакъв проблем, а преди да се разделят с Адалджиза, Леарко й бе поръчал да съобщи на един другар от завода.

Понеже в чакалнята бяха дошли и други хора, двамата мъже излязоха да пушат под галерията, опрени на стеничката край стария манастир. Вече не валеше. В съседния коридор бродеше една котка, кършейки рамене.

Елен никога не беше мислила за смъртта като днес, убедена, че може би най-голямото нещастие е да надживееш човека, когото обичаш. Колкото повече време минаваше, толкова у нея се задълбочаваше впечатлението, че душата й се отделя от тялото. Тя се чувствуваше вътрешно съвсем изсушена, не можеше даже и да плаче, както мълчаливо плачеше една стара жена недалеч от нея, с вкаменени черти, с ръце, отпуснати в скута, без даже да помисля да бърше сълзите си, а сълзите върху това неизразително лице представяха покъртителен образ на човешката скръб.

Към десет и половина младата сестра се появи отново. Лицето й бе все така сериозно, погледът замислен. Тя направи знак на Елен, като й каза:

— Докторът ще ви приеме. Елате.

Елен я последва, уверена, че всичко щеше да се реши за няколко минути.

Също в бяла престилка, доктор Колиери я прие в кабинета си, покани я да седне. Беше висок на ръст, мургав, с разчорлени коси.

— Госпожа Морел, нали? — (Той говореше френски малко отсечено.) — Добре. Господин Ласнер страда от травма на черепа. Електроенцефалограмата е нарушена. Класически. Очните дъна са нормални. Нищо повече. Има също счупване на лявата ръка. Неголямо. Накрая — счупени ребра. Оттам и възпаление на плеврата. И една много грозна рана в хълбока, предизвикана, мисля, от острата ламарина. Изгубил е кръв. Много. В крайна сметка всичко това може да се излекува. Можеше да бъде и по-лошо.

— Може ли да го видя?

— Госпожо, трябва му спокойствие, почивка. Никакво движение, никакво вълнение. Диша трудно, възпаление на плеврата, нали разбирате? Това е.

— Кога мога да говоря с него?

— Утре вечер. Едва утре вечер. Оставете ни да направим необходимото. Не е на парчета, но нали разбирате?

Тя го гледаше с безгранична благодарност и сега, да, сълзите й бликнаха, обзе я сияеща топлина.

Лекарят я изпрати до входа. Тя знаеше същественото, а същественото бе, че Ласнер ще живее. Вече не можеше да говори от вълнение, сърцето й биеше силно, тревогата й отслабваше и тя усещаше чудната тежест на любовта, сякаш носеше в себе си дете. Точно в момента, когато доктор Колиери вече хващаше дръжката на вратата, тя го запита:

— Извинете, но аз не зная точно обстоятелствата по катастрофата. Зная само малкото, което пресата казва за тях.

— О, невероятна катастрофа, госпожо. Преди подхлъзването шофьорът на автобуса е видял господин Ласнер да маневрира по странен начин, за да попречи на един мотоциклет да го задмине. При това един от пътниците, който е седял отпред, е казал на карабинерите, че поведението на въпросния мотоциклет не е било съвсем нормално. Но нощ, знаете. Това е.

— Какво мислят следователите?

— Не бих могъл да ви кажа. Без съмнение те чакат възможността да разпитат ранения. Но смятам, че биха желали също да открият и двамата мотоциклетисти.

Още щом се раздели с доктор Колиери, в коридора Елен мигновено схвана смисъла на това преследване и в съзнанието й изникна образът на луда жена, с разпуснати коси, тичаща неспирно из безкрайни зали. Тя изобщо не се съмняваше, че чисто и просто се бяха опитали да обърнат Ласнер, да го убият. Тази мисъл до такава степен смрази кръвта й, че трябваше да забави крачка. Значи нищо не беше спечелено. Това беше само една отсрочка. Защо да забравяме, че можеха да започнат отново? „Да започнат“ означаваше за нея не толкова действие на група хора, колкото едно нещастие, насочено срещу Ласнер, нещастие със страшен поглед, като онзи на непознатия от снимката, поглед, който винаги я преследваше. (Тя си спомни, че за текста към тази снимка Ласнер бе избрал един стих от Чезаре Павезе: „Смъртта ще дойде и тя ще има твоя поглед…“) От всичко това разумът й се бунтуваше също както ако доктор Колиери й бе съобщил, че е открил у Ласнер някоя неизлечима болест. Когато излезе от коридора и видя зеленината на манастирския двор, тя направи усилие да овладее смущението си, да не стигне до нервен срив. Леарко и Палиеро, които я следяха с поглед, идваха вече насреща й. Тя реши да им разкаже само за състоянието на Ласнер, без да им казва нищо за катастрофата. Не веднага. Не сега. За да им говори за това, трябваше да изчака да стихне в нея този ужас, от който сърцето й тръпнеше.

Кафенето срещу болницата, на другия бряг на канала, се наричаше „Il Cavallo“, конят. Възхищение към ездата и презрение към ездача? Това се стори забавно на Андре. Прав пред тезгяха, близо до входа, за да може да наблюдава площада, Андре си представяше Елен зад тези стени. В последния момент се поколеба да влезе в болницата, за да се осведоми. По-добре беше да изчака Елен да излезе. Тогава по-лесно щеше да съгласува поведението си с нейното. Но това чакане бе цяло мъчение, защото бе обкръжен от шумни клиенти, без да се смята радиото, което не преставаше да предава глупости.

Той хвърли една банкнота на тезгяха и си тръгна, без да се интересува от рестото. Навън го посрещна свеж въздух. Три монахини, с издути от вятъра черни була, вървяха направо към черквата. След минаването им площадът остана пуст, с бледата светлина след дъжда, с Колеоне, стъпил високо на своя цокъл, на чието рамо бе кацнал гълъб. Андре се отправи към моста.

Облакътен на парапета, той остана така за миг, като пушеше и гледаше преминаването на една лодка по канала, натоварена с плодове и зеленчуци. Лодката се спря под един прозорец, откъдето една жена спусна кошница, вързана на въже. Тази малка сцена между безгрижния търговец и хитрата домакиня задържа вниманието му за известно време, но то бе достатъчно, за да пропусне излизането на Елен. Когато обърна глава, я откри, но тя вече беше поела по насипа и не беше сама! Изобщо не ставаше въпрос да отива при нея. А и каква полза? Тя вървеше бързо, стегната в дъждобрана си, и лицето й бе непроницаемо, поне не личеше никаква следа от тъга или печал. Ласнер щеше да се отърве. Достатъчно бе да погледне двамата мъже, целите в синьо облекло, които придружаваха Елен със сериозен, но спокоен израз.

Всъщност той бе в истинска нервна треска и мисълта му бързо изоставяше Ласнер. Все пак облакътен на парапета в началото на моста, той следеше с очи Елен, докато тя прекосяваше площада с високо вдигнато чело, красива, стройна, с чудесни крака… Дали го беше забелязала? Беше убеден в това, но на другия бряг на канала тя премина, без да благоволи да погледне към него.

Малко след като групата изчезна от погледа му, камбаните на църквата започнаха да бият. Техният зов отекна над покривите, изплющя в цялото въздушно пространство. Андре погледна часовника си. Пресметна, че преди да тръгне за гарата, ще трябва да изживее още осем часа във Венеция, най-омразния за него град на света.