Еманюел Роблес
Зимна Венеция (8)

1.

От първите дни на декември градът се подготвяше за празниците. Витрините на някои магазини вече бяха осветени, а в ресторантите бяха изложили на видно място менюто за посрещането на Новата година. На два пъти Ласнер покани Елен и Палиеро в един малък кафе-ресторант, „Венето“, на самия бряг на Канале Гранде, чийто собственик се наричаше Бруно и предлагаше на най-добрите си клиенти ароматични български цигари. Елен особено ценеше тези срещи и това приятелство, защото все още у нея нощем се връщаха лошите спомени, примесени с бледото лице на Ивон Мере.

Първия път в компанията на двамата приятели тя се показа много сдържана, но тази сдържаност идваше най-вече от вълнението, предизвикано от господин Хьолтерхоф. Вечерта, когато трябваше вече да си тръгва, той й бе разказал, без тя да го пита, че униформата и предметите във витрината, които бяха предизвикали интерес у нея, принадлежат на единствения му син Валтер. В последните часове на войната танкът, който той командувал, се натъкнал на мина. Измъкнали го от танка тежко ранен. За нещастие не могъл да получи навреме медицинска помощ, каквато състоянието му изисквало. Погребан бил в едно селско гробище недалеч от Венеция и поради тази причина Хьолтерхоф се установил да живее тук. Елен бе спряла погледа си върху снимката на момчето — младо и усмихнато лице, белязано, както й се стори, от лека меланхолия. Когато излезе навън, тя не изпита отново онова чувство на щастие, което изпитваше от сутринта, когато Ласнер, срещайки я пред работилницата на Палиеро, й определи среща за вечерта.

Втория път се представи, според израза на Палиеро „с по-хубаво лице“.

— Вие работите много, госпожице Елен.

Тя се връщаше от своя първи урок при младия Сарди, който накрая бе приел нейните „изисквания“ и към писмото си бе приложил указанието, което трябваше да следва, за да намери къщата му, като я бе помолил — колкото и чудновато да й изглеждаше — „да унищожи този документ след използуването му“. В стара вила, с поизлинял чар, чиято градина, украсена с проядени от влагата статуи, бе разположена с лице към Рио Нуове, тя срещна един тънък и бледен юноша, заобиколен от безмълвни прислужници. Въпреки своя намръщен вид и въздържана любезност, той се показа твърде внимателен през цялото време на урока.

Във „Венето“ я обзе някаква веселост, още от входа се почувствува така самоуверена, вътрешно покровителствувана от нощта. Отгатваше ли Ласнер интереса, които предизвикваше у нея? Елен се съмняваше в това, защото на моменти й изглеждаше малко отчужден. Тя го наблюдаваше по време на яденето, гледаше обгорената му ръка, която налагаше в съзнанието й мисълта за изпълнен с приключения живот.

Те разговаряха за албума, който Ласнер готвеше.

— Кога ще го започнете? — запита тя.

— Предпочитам най-напред да свърша с изложбата.

— А това ще трае дълго — каза Палиеро, забил нос в чинията.

— Но аз скоро ще се заема с албума — продължи Ласнер — Тази работа ме интересува много, макар и да зная, че е трудна. През зимата Венеция е създадена само за тези, които се обичат, и обезсърчава другите, чието сърце е празно.

Беше ли тази забележка преднамерена? Той я бе казал с усмивка, но Елен не се доверяваше на думите.

— Освен това аз много ценя ирационалното, а през този сезон във Венеция бродят призраци, които през лятото тълпата и слънцето прогонват. Как да се изрази в образи цялата тази тайнственост?

Той явно се забавляваше. Елен запита на кого щяха да възложат представянето на творбата.

— Издателят мисли за Моравия, но Моравия не обича Венеция, както и изобщо всичко, свързано повече или по-малко с водата. Дори видът на гондола му причинява морска болест.

— А вие? За кого бихте помислили?

— За Мишел Турние.

— Защо Турние?

— Защото е писател, за когото фотографията е една интелигентна страст.

От предната вечер Елен бе запомнила как самият Ласнер бил обзет от тази страст. Преди военната си служба той бил печатар в едно предприятие, което публикувало илюстрован седмичник. Тъй като бил запалянко по футбол, искали му понякога да прави дописки за някой мач, като му възлагали също така да дава и снимки. В замяна на това му осигурявали само влизането за мачовете и заплащането на филмите. След като се демобилизирал, не могъл да намери отново същата работа в печатницата, но един ежедневник го приел като репортер-фотограф. В техническата област вече бил научил много. Оставало другото чиракуване. Една сутрин го изпратили на някаква кариера, където един работник току-що бил затрупан при срутване. Спасителите работили толкова бързо, че го извадили, но той издъхнал в ръцете им. Твърде развълнуван, Ласнер не направил никакви снимки. Порицали го за това. По-късно той съумявал да овладее нервите си, да изостри рефлексите си. Аферата Скабия беше най-новото доказателство за това. После бил обзет от амбицията да използува снимката за „улавяне на вечни мигове“ (усмивка!). Оттам и тези няколко албума (четири досега), които се ценят от любителите.