Еманюел Роблес
Зимна Венеция (7)

7.

Най-сетне на адреса на Карло пристигат четири отговора, в един и същи плик, изпратени от рекламната служба на вестника. Единият е подписан от някакъв стар господин, Курт Хьолтерхоф, който желае три урока седмично по френски език. Почеркът му е жив, остър, като чертичката на крайното „т“ винаги е по-дълга от останалите. Елен няма никакъв графоложки опит и колкото и да е заинтригувана, не знае какво заключение да направи от този почерк. Същото е и с отговора на жената, която се е подписала Фиоренца Поли и която желае ежедневни уроци с четене на френски автори, като уточнява „класици и съвременни“. Почеркът този път е много изискан (претенциозен, преценява Марта), с предвзети главни букви. Тази дама добавя, че срещите трябва да се уточняват по телефона. На края на писмото си тя наистина пише своя телефонен номер, но не и адреса си. Един младеж — „аз съм на осемнадесет години“, казва той още в началото — би желал да усъвършенствува френския си, но моли Елен предварително да уточни изискванията си, като думата е подчертана с червено. Накрая една майка желае уроци по английски за своя деветгодишен син, който вече има начални знания по този език. Писмото е писано от някой друг, както го доказва подписът, явно принадлежащ на друга ръка.

 

 

Същата нощ бе най-малко мъчителната, изживяна от нея след пристигането й. Нейното начинание, се очертаваше толкова обещаващо и това затвърдяваше у нея мисълта, че бе постъпила правилно, като напусна Париж, като изостави всичко зад себе си и избяга от Андре. Може би тук щеше да се роди една нова Елен, но тя се съмняваше в това. Кризата, която бе преживяла, поддържаше у нея своята разяждаща мощ и тя се смяташе обречена на някакво окончателно себеотричане, на нещо, което ограничаваше личността й, обедняваше живота й.

Елен започна с посещение у последната кореспондентка по простата причина, че тя живееше в съседен квартал, недалеч от черквата „Кармини“, в която няколко дни преди това бе намерила убежище от бурята.

Жената, която я прие, бе млада, пъргава, усмихната. Колкото и мрачен да бе апартаментът й на приземния етаж, той изглеждаше обширен. По много от белосаните стени имаше врати. Всичко беше чисто, мебелите бяха излъскани, домакинските съдове блестяха, а на тавана муранският полилей от розово и синьо стъкло бе обвит с целофанова обвивка.

Жената покани Елен да седне, предложи й кафе. Нейна била идеята за тези уроци по английски на сина й Марио, който сега бил на училище.

— Моят мъж работи в Монтекатини, знаете, в завода за алуминий в Маргера. Той е комунист и би предпочел Марио да учи руски. А аз му казвам: Не познаваме никого в Русия. С английския, ако Марио по-късно не намери работа тук, би могъл винаги да замине за Австралия при вуйчо си Алберто. Брат ми се установи там. Той ръководи малка корабостроителница. Строи корабчета и печели добре.

После разговорът взе друга насока и докато сервираше кафето, жената я разпита за пребиваването й във Венеция (Елен изтъкна като предлог исторически изследвания) и когато узна за желанието й да наеме самостоятелно жилище, веднага й посочи един съседен апартамент, за който тя се грижела. Бил мебелиран, и то твърде подходящо. Също така бил добре отопляван. Бил на разположение обаче само до август. Тя го описа в толкова привлекателна светлина, че Елен се съгласи да го види.

Къщата наистина беше съвсем близо, с напукана лицева страна и зелени външни капаци на прозорците. На Елен харесаха трите стаи от първия етаж, с хубаво разположение — две към улицата и една към канала. Кухнята и банята бяха мънички, но приятни. Тапетите обаче на най-голямата стая, отрупани с екзотични птици, й направиха лошо впечатление: нещо като мексикански птици, с дълги свределовидни опашки, летяха по стените сред декор от листа с цвят на жлъчка. Но това беше малко неудобство, защото наемодателката й хвалеше качеството на постелите („Вижте тази тапицерия, истинска вълна!“), изобилието и разнообразието на кухненските прибори, удобството на отоплението с разположени навсякъде радиатори. А предимствата на тишината! Единственият наемател горе не живеел постоянно в жилището, а мъжът, долу, в приземния етаж, щял да бъде тук само за известно време.

Споразумяха се как ще се плаща наемът, определиха дата за почистването и накрая се договориха, че в замяна на уроците младата жена два-три пъти седмично ще й помага в прането и домакинската работа. Тя се наричаше Адалджиза Масина, възрастта й бе близка до тази на Елен и очаровани една от друга, на раздяла те се целунаха.

 

 

Следобед, преди да отиде у Курт Хьолтерхоф, с когото бе уговорила среща по телефона, тя мина през гишето „до поискване“ в пощата, за да вземе оттам писмата си. От Париж й бяха изпратили няколко писма без особена важност, едно от тях за гарсониерата, която бе освободила.

Курт Хьолтерхоф живееше близо до Арсенала, в една къща с изглед към площад, украсен по средата със стар кладенец, с красиви железни орнаменти, обвити с бръшлян. Дойде да й отвори стара жена, висока, посивяла, достолепна. Тя бе сестра на господин Хьолтерхоф. С отмерена стъпка той слезе да я посрещне. И той бе висок на ръст, слаб, с пъпчив нос и почти прозрачни уши. Отведе Елен до една стая, задръстена от преписки и книги. Съвсем в дъното, в един ъгъл някаква витрина привличаше погледа. Тя съдържаше нещо подобно на черен манекен със зловещ вид. Господин Хьолтерхоф сигурно имаше повече от шестдесет години и желанието му на тази възраст да усъвършенствува френския си език малко изненада Елен. Тя прие съвсем приличната сума, която той й предложи за разговорите върху теми, които заедно щяха да изберат. Тази първа среща бе толкова приятна (старецът проявяваше малко скована, но искрена вежливост), че тя забрави болезненото впечатление от замръзналия призрак на витрината.

 

 

Не толкова приятна беше срещата й вечерта със синьора Фиоренца Поли. Тя самата бе определила часа на посещението, като я помоли с рязък тон да бъде точна. Една восъчнобледа прислужница прие Елен, отведе я мълчаливо при своята господарка — огромна жена, истинска планина от плът, с подпухнало лице. Тя се бе изтегнала на някакъв диван, с одеяло върху краката и телефон до нея, в една дълга стая, цялата плътно изолирана до задушаване задръстена от тежки мебели, от порцеланови вази, от зелени растения и дебели завеси, закриващи прозорците. Със своите малки зли очи, потънали в тлъстина, тя огледа Елен, за да провери впечатлението, което й правеше. Вместо добре дошла, презрително й каза:

— За една парижанка вие сте безвкусно облечена. Този жакет е демодиран. Очаквах нещо по-друго, от по-висока класа.

Това посрещане смути Елен, съзнанието й бе парализирано както някога, когато още се срещаше с Андре, който също беше склонен към безочливост и злословие.

Но госпожа Поли я покани да седне, като й посочи един фотьойл с движение на цялата си ръка, една гола чак до лакътя ръка, тлъста и бяла, при чието движение иззвъняха гривните и заблестяха пръстените й. Все така на превъзходен френски език тя обясни, че е диабетичка, че зрението й не е добро поради заченки на катаракт в окото, което я принуждава да провежда ежедневно лечение и не й позволява да чете или да гледа телевизия. Разбира се, тя има записи на касети, както и предаванията по радиото, но, общо взето, това са само брътвежи и детинщини, с изключение на немските станции и техните възхитителни симфонични концерти. Затова й дошла идеята да използува четец и тъй като била любителка на френската литература, една приятелка й обърнала внимание върху малката обява на Елен. И тя доста театрално показа лавиците, натъпкани с книги, които покриваха цяла стена.

— Там има съкровища от вашата култура. Не зная, госпожице Морел, дали това ви харесва. Може би сте очаквали да ми предавате граматика, вместо да ми четете шедьоври? — (И произнесена от нея, думата граматика напомняше за нещо съвсем простовато!)

Какво да й отговори? Вечерта тя каза на Марта, че пред тази жена се бе почувствувала „като заек, хипнотизиран от питон“.

Госпожа Поли говореше бързо и нейната мъничка уста на кукла, притисната между дебелите бузи, гримирани в розово, сякаш едва се движеше. Понякога в очите й проблясваха тревожни светлинки и разкриваха неутолимата й злоба. Тя разпита Елен надълго, без да мигне, потупвайки понякога гальовно с ръка буклите на косите си, с явно престорено кокетство. Какво правеше през този сезон тя във Венеция? Защо беше тук? И за колко време? И как можеше да предпочете пред Париж този град-блато? Явно доловимата неискреност на отговорите предизвика недоволство у нея:

— Виждам, че не искате да ми кажете нищо. Това наистина засяга само вас. Но, разберете добре, не искам да приемам в къщи, който и да е. Авантюристите и днес, както и вчера, не липсват тук. В края на краищата ще видим. Ще ви плащам добре, понеже вие се нуждаете тъкмо от пари. Ще уреждам плащането с чек. Не се страхувайте от нищо. Мъжът ми е много богат. Той е един напълно достоен за презрение мъж. Живее в Рим, но ми изпраща точно частта, която ми се пада. Не доброволно, а защото е принуден. Моите адвокати са заинтересувани от тази работа и не го оставят да мръдне.

И почти без преход, с опрени на купчина от възглавници бюст и глава, тя посочи една книга, от която Елен трябваше да й прочете малък откъс. Беше „Опасни връзки“.

— Предполагам — каза госпожа Поли — че никога не сте чували да се говори за нея. Това е истински шедьовър. Добър случай за вас да надникнете в нея. Ние по-скоро ще проверим дали книгата ще ви допадне. Постарайте се само да не сричате.

Елен излезе добре от това малко изпитание и бе поздравена. Определиха уроците от два до четири следобед, всеки ден, освен неделя. Според Елен, доволна, че няма да стои вече без работа, предимствата на това задължение заслужаваха да понася понякога да бъде засягано честолюбието й, нещо, което Марта не одобри. Общо взето, тя съжаляваше, че племенницата й е толкова малко пригодна в това време, което е така сурово и неумолимо към твърде нежните души. Тя би предпочела Елен да бъде по-груба, по-бойка, да знае как да се противопоставя на ударите. Така тази нещастна девойка би се поставила по-добре и никога не би приела една толкова дълга връзка с човек като Андре Мере, когото тя считаше за „садист и болен от горделивост“.

 

 

На последния, отзовал се на обявата й, който живееше сравнително далеч, в покрайнините на бившето гето и чийто телефонен номер тя не можа да намери в указателя. Елен изпрати писмо, за да му определи, както той я молеше, своите „изисквания“. Тя се зае също така да се настани в своето ново жилище, след като бе убедила Карло в основателността на решението си. За да пренесе багажа си потърси помощта на Антонио, мъжа на Амалия. Зидарят се намираше в съседна сграда и бе зает с отстраняването на едно просмукване на вода, което бе наводнило по-ниските стаи.

— Тази вода! — каза той с уморения тон на човек, който се бори без никакви илюзии срещу някакъв бич. — Тук тя непрекъснато се покачва. Или по-скоро ние сме тези, които потъваме.

— Какво може да се направи? — запита Елен, цялата трепереща от влагата и миризмата на тиня.

А той, силно осветен от една ацетиленова лампа, отговори:

— Какво искате да се направи? Това е като смъртта. Ние и в нея потъваме. Рано или късно тя печели.

 

 

На другата сутрин Елен се настани в своя дом. Куфарите й — пренесени от Антонио — бяха разтворени върху леглото. Адалджиза бе дошла при нея, разтваряше капаците на прозорците, проверяваше радиаторите, снемаше калъфите, които покриваха фотьойлите, възхищаваше се от бельото, което Елен нареждаше в скрина. Тя се възхити от един сутиен:

— Господи! Колко красиви гърди имате! Моите вече не биха влезли в този сутиен!

Малко след това те чуха наемателя от горния етаж, който слизаше по стълбището с бързи стъпки.

— Работи в Милано за вестниците. Той фотографирал убиеца на съдията Скабия. Сигурно сте виждали снимката във вестниците?

Елен каза, че не е в течение, че в последно време не е чела вестници, но си спомни, че наистина Карло беше коментирал пред нея този случай.

— Вие живеете в облаците — каза Адалджиза с добро настроение.

Когато тръгнаха да излизат, намериха в приземния етаж вратата на работилницата отворена. Това помещение се осветяваше откъм улицата през нисък прозорец. Накладен от дъсчени изрезки, в опушената от сажди камина гореше огън. В дъното, потънало в мрак, се открояваха редици от тухли, чували с цимент, една ръчна количка. Всичко това придаваше на помещението някакъв пещерен вид.

Ласнер и Палиеро, единият в габардинен костюм, а другият в работна престилка, разговаряха до тезгяха. Те се обърнаха към двете жени.

— Ето нашата нова съседка — каза Адалджиза. — Нали е красива? И мила, приятна?

— Тъкмо обратното на тебе! — каза Палиеро, чиито разчорлени коси и лъвско лице се осветяваха косо от пламъците на огъня.

— Не го слушайте! Той е един грубиян! — каза младата жена, като се смееше.

Но Елен чувствуваше върху себе си погледа на Ласнер и този поглед сякаш проникваше до най-съкровената й същност, изгаряше я отвътре. Въпреки своята боязливост, тя усети пристъп на някаква дързост и на свой ред продължително го изгледа.

— Защо да не отпразнуваме вашето настаняване тук? Не казват ли у вас: „да полеем настаняването“?

— Аз също бих желала — каза тя, обзета от щастливо вълнение.

— Отлично!

Адалджиза плесна с ръце:

— Това е великолепна идея!

Отново останала сама, докато отиваше при Карло и Марта за обеда, тя се почувствува млада, наистина млада, съвсем обновена, като че ли никога до този ден не бе я докосвал мъж.

 

 

През седмицата, която последва, Елен нямаше никакви трудности в уроците с господин Хьолтерхоф, нито с младия Марио, сина на Адалджиза, момче с жив ум, със съвсем „приятелско“ държане, което щом му доскучаеше, си го казваше съвсем спокойно, направо се извиняваше и отиваше да играе.

Но с госпожа Поли тя трябваше винаги да бъде нащрек. Госпожата никога не пропущаше случай да я хока за неща, които нямаха никаква връзка с ролята й на лектор:

— Никога ли не се гримирате? Странно. Така имате вид на цикория!

Следващия път тя поиска да узнае дали Елен си има любовник.

— Не? Питам се какво правите на вашата възраст? Това не е здравословно. Обличате се зле, но имате хубаво телосложение. Освен това би трябвало да смените прическата си. С тая прическа приличате на надзирателка в затвор!

После започна да я съветва, ако си търси любовник да избере южняк.

— Те са диваци, но вярвайте ми, много по-пламенни са от другите. И не си губят времето да ви разправят приказки. Веднага влизат в действие!

След първия час тя даде малка почивка, през която прислужницата, извикана с едно звънче, дойде да поднесе кафе и диетични сладки, които се трошаха в пръстите. Госпожа Поли използуваше тази почивка не за разискване на книгата, която сега четяха, а за да обвинява мъжа си, да го описва непрекъснато като чудовище, изтъкано от цинизъм и неблагодарност.

— Без мен никога не би постигнал положението, което има. Той не е интелигентен. Мозъкът бях аз! Трябваше да го тикам в неговата кариера, както тикат магаре, което не иска да върви напред. За благодарност, представяте ли си, той ме мамеше. Имаше нахалството да ми изневерява! И обърнете внимание, тогава, когато бях млада и красива и далеч не непохватна в леглото, напротив! Успокойте се, ако той ми слагаше рога, аз тъпкано му го връщах. И то с най-добрите му приятели!

И отново смях. Когато се смееше, очите й се стесняваха, а в същото време мъничката й бледорозова уста се отваряше и се показваха зъбите й, дребни и гъсти, като на мурена или на змиорка.

Елен я слушаше, без никога да казва нито дума, с истинско внимание, защото тази жена, макар и откъслечно, й разкриваше един неподозиран свят от презрение, от омраза и не преставаше да я изненадва. След урока тя й подари един великолепен шал:

— Вземете го — каза. — Ще ви отива много.

 

 

Следващата събота вечерта, по предложение на Ласнер. Елен покани в квартирата си Адалджиза и Леарко, нейния атлетичен съпруг (той бе висок метър и осемдесет), както и съпрузите Амалия и Антонио. Но Марта трябваше да дойде сама, защото Карло участвуваше до неделя в един турнир по бридж, организиран от неговия Клуб. Той изпрати обаче две бутилки „Грапа“. От своя страна, Палиеро пристигна, придружен от една приятелка, за която се хвалеше, че е копие на Джина Лолобриджида, но колкото и добро момиче да беше, тази Ана-Мария приличаше повече на сушена слива, отколкото на прочутата артистка. Ласнер също присъствуваше и бе донесъл шампанско и рози, но до последния момент Елен се страхуваше, да не би да не дойде. Според Адалджиза му се наложило да напусне внезапно Венеция за Милано или Рим. Елен не бе го виждала след срещата в работилницата на Палиеро, но го чуваше там горе, чуваше как се разхожда над нея и този шум, това присъствие бяха достатъчни, за да я изтръгнат от затвора, в който нейното съзнание кръжеше до изтощение.

Най-сетне той бе тук със своята небрежна самоувереност, с погледа си, който сякаш виждаше всичко, улавяше всичко и който веднага щом се спреше върху нея, я изолираше от другите, отделяше я и от самата нея, караше я да мисли, че е без спомени, без минало, цялата съсредоточена в настоящето си. Тя искаше да бъде красива, приятна за погледа на другите и тази вечер бе последвала съвета на госпожа Поли и леко се бе гримирала. Без никакво лукавство Марта още с пристигането си й бе казала:

— Наистина венецианският въздух, изглежда, ти действува добре.

Ласнер и тя можаха да разговарят за малко, прави пред прозореца, отвъд който в мрака на нощта браздата на канала създаваше впечатлението за някаква бездънна бездна. Той й каза, че подготвя своята изложба и прекарва цели дни в преснемането на фотоси, затворен в лабораторията си. „Заради всички тези часове, прекарани в мрака, имам чувството, че съм се превърнал на къртица.“ Но скоро той щеше да свърши и щеше да излезе най-сетне от този мрак, за да се порадва на очарованието на зимна Венеция.

Трябваше да се разделят, защото Елен беше заета със своите гости, но тя имаше чувството, че за тези няколко мига Ласнер по странен начин се бе свързал с нейния живот.

Малко след това, в тази весела обстановка, когато Палиеро покани всички присъствуващи да вкусят от шампанското, я обзе страх, страхът, че придава твърде голямо значение на някои дребни прояви, които бяха още съвсем смътни, осветявани само от един порив, който тя не успяваше да овладее.