Еманюел Роблес
Зимна Венеция (10)

3.

На другата сутрин Адалджиза, която в осем часа сутринта идва да помага на Елен в домакинската работа, я намира в леглото, съвсем бледа, със стиснати ноздри. Почувствувала задушаване през нощта, някакъв обръч, стягал гърдите й и й пречел да диша.

— Ще извикам доктора — предлага Адалджиза малко изплашена.

Елен отказва, добавяйки не без усилие:

— Знам какво ми е… И имам под ръка лекарството, което ми трябва. Лекарят няма да ми предпише нищо друго. Трябва само да почакаме.

Тя казва истината. Изпитвала беше преди подобна слабост, предизвикана поначало от емоционален шок, а шокът от предишната вечер я разтърси повече, отколкото тя си представяше.

Цялата сутрин Адалджиза почти не я оставя сама и категорично възразява, когато Елен, още в отпаднало състояние, говори за отиване при госпожа Поли.

— Но вие едва се държите на краката си! Мога да отида до кафенето на ъгъла и да телефонирам на тази дама!

Макар и трогната от толкова много грижи, Елен не се отказва, въпреки, че сама разбира, че това е неразумно. В гърдите си тя сякаш още чувствува някакво потръпване на нервите, не толкова мъчително както буйните пристъпи през нощта, но достатъчно, за да я накара да се съмнява в силите си. Майка й толкова често я беше укорявала, че „се вслушва в себе си“ и тя беше закалила волята си да преодолява слабостта си или поне да я прикрива.

Следобед госпожа Поли не забеляза нито бръчките по лицето на своята лекторка, нито малко отпуснатия начин, по който Елен седеше във фотьойла, понеже самата тя бе силно раздразнена, до такава степен, че лицето й бе зачервено чак до очите. С неприязнен тон тя каза:

— Ако имахте телефон, щях да ви освободя от задължението да идвате. Странно! Защо не си прекарате телефон? Днес съм много нервна. Но понеже сте дошла, толкова по-зле.

Елен едва се сдържа да не протестира, защото за да дойде, трябваше да върви много предпазливо от страх да не й прилошее. За момент тя даже се спря край Канале Гранде, за да си поеме дъх, загледана в плискащите се води и малкото гондоли, побелели от сол, които през този сезон осигуряваха преминаването на другия бряг.

Цялата тревога на госпожа Поли, цялото това вълнение, което предизвикваше неравномерното движение на огромните й гърди, идваха от новините, получени от Рим късно сутринта — мъжът й вложил големи капитали в някакво предприятие, а от благоразумие трябвало в този период на инфлация и на тероризъм да прехвърли парите в чужбина.

— Ще ни разори този глупак! Аз наистина имам сметка в Женева, но тя не е нищо особено. И представете си, мъжът ми никога не е там, когато го потърся по телефона! Използува моята болест. Повярвайте ми, госпожице Морел, мъжете са подлеци!

Тя разви тази тема, като размахваше нервно едно простовато ветрило, спомен от някаква екскурзия в Андалусия, върху което личеше неизбежната сцена на борба с бикове. В своето възмущение и в яростта си тя се бе полуизправила на дивана и възхитителните й огърлици от розови перли блестяха.

— Аз съм така развълнувана! Знаете ли, че предчувствувах този тежък удар и не съм мигнала цяла нощ? Като знае човек, че в тази Италия, която рухва, рискуваме някой хубав ден с тези пари само да тапицираме стените и тавана, та чак до тоалетната! Ама да! Вие се смеете! Нямате подобни грижи. Какво щастие! А даже не знаете как да го използувате!

И на тази тема, за финансиста и за човека, който не си знае работата, тя говори дълго със същото красноречие.

На другия ден беше неделя и Елен предпочете да не излиза, да си почине. Тя съжаляваше, че не бе прочела писмата на Андре и като го подозираше в лош умисъл, се опита да си представи какво можеше да й пише и всички тези мисли й причиниха горчива тъга.

Като разбра, че Елен е малко болна и ще пази стаята през целия ден, преди да тръгне за Триест, Ласнер й изпрати по Адалджиза една нова книга от Итало Калвино и голям букет с рози (Толкова красиви! — възкликна възторжено Адалджиза). И всичко това, придружено с жизнерадостните му пожелания за оздравяване. Изведнъж това внимание изтръгна Елен от мрачното й настроение и едно съвсем ново чувство на щастие завладя съзнанието й. Усмихвайки се вътрешно, тя се запита какъв човек бе той всъщност, спомни си колко я вълнуваше неговият поглед, неговият начин да й говори. Бе напълно убедена, че тя също малко го привличаше, но не можеше ли да направи същото, която и да е млада жена? И макар че твърде често бе склонна да се съмнява в себе си, изпитвайки истинско удоволствие, тя даде пълна свобода на въображението си.

В понеделник, след завръщането на Ласнер, не без известна нотка на дързост тя наблегна на прекрасното са здравословно състояние.

— Е, добре — каза той, — хайде ще ме придружите. Тази нощ валя сняг и искам да направя няколко снимки.

В своето вълнение тя го бе оставила пред вратата. Овладя се, покани го да влезе и му благодари горещо за книгата и за розите. После с радостен тон каза:

— Ще се приготвя за две минути и тръгваме!

Той знаеше, че преди обед тя няма никакви задължения. Пушейки в хола, я чуваше как отваря и затваря гардероба, как се движи из стаята.

— Облечете се добре! — каза той зад завесата. — И не забравяйте ръкавиците си.

Студът рисуваше върху стъклата големи ледени цветя. Това му напомняше за един престой в Ленинград по времето на музикалния фестивал през зимата и за красивите ледени блокове по Нева, с изящно син цвят на фона на вечерния здрач.

Както бе обещала, Елен твърде бързо се появи отново, в тъмно палто, с голяма вълнена шапка на главата, обута в ботинки. Той я видя как се отправя към него усмихната, с ведър поглед, толкова изящна със своята бледост, че каза с проникновен тон:

— Вие сте очарователна, скъпа Елен!

Това внимание я трогна, сякаш той леко я бе погалил по лицето. Искаше й се да му каже:

— Е, добре, целунете ме!

Но още от детството я бяха научили да чака и тя се задоволи да промълви едно боязливо благодаря.

Ледено мълчание бе обгърнало града. В дъното на уличката, далеч в мъглата се появи кубе, закръглено и сиво като замръзнало слънце.

Редки снежни парцали още падаха бавно и равномерно и кацаха върху все още тънкия слой сняг, който покриваше плочите. Съвсем непринудено Елен се хвана за ръката на Ласнер, подпря се на него от страх да не се подхлъзне, а и от порив на щастие. Той вървеше с равномерна крачка, с прихлупена над очите мека шапка, с два фотоапарата, увиснали на врата му, и тя почувствува движението на бедрото му до нейното тяло. Дали той отгатваше дълбокото удоволствие, което тя изпитваше? Не срещнаха никого, вървяха сред приглушена тишина, под небе, легнало сякаш направо върху белите покриви. Нито единият, нито другият говореше и така беше добре, мислеше си Елен, съзнаваше сладостта на този миг, разнежена от усилието на Ласнер да върви в крак с нея.

Стигнаха до брега на Канале Гранде, с лице към познатия декор, обезличен от сивотата, но една сивота, чиято плътност на моменти се смекчаваше и тогава в по-прозрачните петна се разкриваха като някакво бегло видение фасадите на дворците, техните колонки върху синия фон на галериите. С апарат високо до брадата си, Ласнер очакваше да улови вълшебния миг, мига, в който тези променливи светлини щяха да създадат един образ, който никога вече нямаше да се повтори.

На площад „Сан Марко“ те се застояха повече, чак до момента, когато чуха шум на мотор, който упорито смущаваше тишината. Отправиха се към площадчето, покрито със сняг, по което подскачаха чайки, сякаш обезпокоени от шума. Стъклата на уличните фенери отразяваха някакви светлини. Нещо се движеше по канала.

— Кораб-катафалка! — каза Ласнер.

Той вече бе свалил ръкавиците си и ги бе пъхнал в джоба на пардесюто и зареждаше апарата. На границата между водата и мъглата над нея тежкият параход премина със своите ангели от позлатено дърво, с трептящите букети от пера и венци с виолетови ленти по тях. На борда не се виждаха хора поради замъглените стъкла на прозорците и странно, браздата почти веднага се затваряше зад корпуса.

Сега беше ред на Ласнер да поеме ръката на Елен, като й каза бодро:

— Вие ми носите щастие.

Мъжкото тяло, притиснато до нейното, тази веселост, този мил жест просветляваха духа на Елен. Тя се чувствуваше жена, напълно жена, готова да се разтвори, да разцъфне като цвете. Никога досега не бе познавала това силно и дълбоко чувство да бъде създадена, за да поеме в себе си цялото щастие на света, без тайни.

Все така притиснати един до друг, те стигнаха до малка корабостроителница край канала, с платформа с релси, покрита със сняг. На границата на започващия наклон бяха наредени гондоли в очакване да бъдат боядисани наново или ремонтирани. Така наредени, легнали настрана, те напомняха стадо от големи морски животни, изхвърлени там, за да умрат, образ, който Ласнер засне под различен ъгъл.

После те се върнаха към „Марсилия“, за да обядват, и по пътя той фотографира Елен, която милваше котка, кацнала на една ограда, после — Елен пред модна витрина, обсипана със сняг, чиито розови манекени представяха колекция от това, което жената не трябва да бъде.

Едва седнали на масата в ресторанта, тя си свали ръкавиците, за да разтрие пръстите си. Ласнер искаше да ги вземе и ги стопли в своите, но тя леко се отдръпна. Той забеляза това и оттегли своята обгорена ръка, който студът бе превърнал в мозайка от кафяви петна. С бързо движение и усмивка Елен задържа ръката му и после, без да отклонява поглед от Ласнер, я поднесе към устните си. Изненадан и развълнуван, той внимателно освободи ръката си…