Еманюел Роблес
Зимна Венеция (3)

3.

В същото това декемврийско утро Уго Ласнер слизаше по стълбището на своето жилище (и този път старият асансьор бе повреден), за да отиде до колата си на една съседна улица. Той използува времето си — нищо не го караше да бърза, — за да подреди в багажника двата куфара, единият от които съдържаше всички фотографски документи, предназначени за неговата изложба в Лондон през февруари. Щеше да тръгне от Милано за Венеция, за да увеличи там на спокойствие някои снимки, както и да поработи върху албума, обещан за едно женевско издателство. Въпреки студения душ и голямата чаша кафе, никак не се чувствуваше във форма. Наистина бе спал малко след вечерта, прекарана у художника Фоко (чилиец, избягал в Италия), в компанията на някои приятели и на Мария-Пия, метресата на Фоко, чието пищно тяло бе намерило място в много от неговите платна. Мария-Пия бе служила за модел и на Ласнер, а Фоко, прегърбен, с издадена напред глава, готов сякаш веднага да я прибере назад като костенурка, упорито го убеждаваше да не намесва голи тела в една изложба, посветена поначало на войната.

С прихлупена над очите шапка, с вдигната яка на габардиненото си пардесю, Ласнер премина от другата страна на почти пустото шосе, като си мислеше, че студът сякаш е парализирал града, и влезе в някаква бирария под аркадите, за да изпие още едно кафе. Собственикът изгледа двата фотографски апарата, които Ласнер бе увесил на врата си по простата причина, че бе неблагоразумно да ги оставя в колата.

На излизане трябваше да изчака червената светлина. На отсрещния тротоар две монахини, облечени в черно, с трептящи калугерски шапки, притиснати една до друга под грамаден чадър, вървяха с твърда крачка, следвани от своите отражения върху мокрите плочки.

Привлечен от тази гледка, Ласнер се прикрива леко зад една колона, зарежда своя „Никон“ и тъкмо да улови в обектива двете жени, една лека кола с ръждив цвят спира пред червената светлина и ги скрива от погледа му. Две крачки вляво, и той отново ще вижда целта си, но пред него се изпречва мотоциклет с две момчета в кожени якета и каски с козирки. Раздразнен, Ласнер се снишава надясно, все още встрани, под галерията. В този момент момчето, застанало отзад на мотора — както на водача, яката и на неговия пуловер е вдигната до устните, — се навежда към единствения пътник в колата, вероятно за да попита нещо. Протяга ръка. Това, което държи, но да, това е револвер! Ласнер вижда ужасеното лице на човека на волана в момента, в който изгърмяват два сухи и почти сливащи се изстрела. Ласнер натиска бутона на фотоапарата. Убиецът се навежда и издърпва една кожена чанта. Сред оглушителен шум мотоциклетът потегля, завива на ъгъла, а момчето, което бе стреляло, хванато с две ръце за раменете на своя пътник, с чантата, притисната между гърдите му и гърба на другия, хвърля един поглед към Ласнер, който притичва за други снимки. Тишина. По булеварда сякаш нищо не се е променило. Дъждът продължава. Един автобус изчезва по напречната улица, зад овлажнелите му стъкла — притиснати силуети. Долу двете монахини се отдалечават със стъпки на пехотинци. Странното идва от това, че сигналът е преминал на зелено, че другите коли се втурват, надминават тази, която остава на място, с движещи се чистачки, привидно празна. От бирарията презглава изскачат няколко души. Ласнер се присъединява към тях. Жертвата е паднала настрани върху седалката. Две струйки кръв текат по слепоочието и бузата. В окото, което се вижда, няма вече блясък. Ласнер отстранява любопитните, фотографира тялото. Светлината отново става червена. Спира камион, целият лъщящ от влага. Уплашената глава на шофьора. Някой промърморва: „Сигурно пак Червените бригади!“ Ласнер се отдръпва, връща се бързо към своята кола. Още с потеглянето чува клаксона на полицейската кола, която подплашва цяло ято гълъби и те излитат във ветрило.

В Агенцията, след като напусна лабораторията, където току-що бе проявил своя филм, Ласнер влезе в кабинета на директора по информацията. Ерколе Фиоре говореше по телефона. Той направи знак на Ласнер да седне. Тази стая приличаше на него — студена, спокойна подредена. Но Ласнер знаеше, че Фиоре можеше да се разярява. Този дебел мъж с увиснали рамене се обличаше строго, мислеше се за елегантен, правеше на своите сътрудници неучтиви забележки за прищевките им в облеклото. Твърде доволен от себе си заради поста, който най-сетне бе извоювал, след като се бе показал достатъчно гъвкав, той имаше въпреки всичко великолепни, качества на организатор и рядка работоспособност. Друга негова заслуга беше, че при случай улесняваше задачите на своите сътрудници, и умееше да се радва на техните успехи. Но никой не го обичаше, той страдаше от това и когато си пийнеше, споделяше разочарованието си, на когото му попадне.

Веднага щом сложи слушалката на телефона, той скръсти силните си ръце на бюрото и се обърна към Ласнер:

— Тук ли си още? Не трябваше ли да заминеш за Венеция?

— Тази сутрин бе извършен атентат недалеч от гарата и ти знаеш това.

— Разбира се.

— Кой е убитият?

— Скабия, Алберто Скабия, заместник-прокурор на Републиката.

— Знаеш ли и кой е стрелял?

— До този момент още никой не е поел отговорността за атентата.

— Имате ли някаква представа за мотивите?

— Уверяват ни…

— Кой ви уверява?

— Един сериозен източник… Според него Скабия се е занимавал с важно дело по изтичане на капитали, в което, изглежда, са замесени индустриалци и една голяма миланска банка. Милиарди! И Скабия е ровил от известно време в това бунище.

— Никога ли не е водил следствие срещу някой от червените или черните?

— Това ще видим.

Полепнала по стъклата, неясната светлина на предиобеда осветяваше едната страна от лицето на Фиоре и оставяше окото му в сянка, примигващо от усилието да се съсредоточи. Той чакаше. Този Ласнер бе любопитно момче. Фиоре го познаваше от осем-девет години. Италианец, въпреки германското си име, което му бе останало от неговите австрийски прадеди — стари завоеватели на Венецианската област — след нахлуването на Бонапарт. Тридесет и две или тридесет и три годишен. Едната му ръка бе обгоряла при самолетна злополука и изглеждаше като покрита с възрозов мъх. Едва не го биха разстреляли в Чили, за малко не се удави в Конго. Като Капа, и той имаше своя легенда. Срещаха го на много горещи точки в света. Сътрудничеше на най-големите международни агенции в Магнум, Гама… В много хотели в чужбина познаваха неговия силует, а ла Гари Купер, със светли, грижливо пригладени коси, с пъстри ризи. Въпреки северния си вид, някои по-пламенни прояви на неговия характер разкриваха латинската му кръв.

— Чуй ме! — каза Ласнер. — Аз бях на две крачки от Скабия, когато го убиха.

— И сега само…

— Единственият зрител, старче. И всичко съм затворил в кутията. Тъкмо излизам от лабораторията.

С големите си мусолиновски очи Фиоре го наблюдаваше мълчаливо. Смутен (но стараейки се да не проличи нищо) от поведението на този смелчага, който стоеше тук спокойно, с разкопчано габардинено сако, с белязана от изгарянето лява ръка, опрял се безгрижно върху облегалката на фотьойла.

— Хайде, покажи ги — каза Фиоре, чиито дебели бузи, обръснати до кръв, бяха станали постепенно виолетови.

Ласнер извади своите снимки от вътрешния джоб на сакото, понадигна се малко и без да се приближава, ги хвърли на масата. В този момент вътрешният телефон иззвъня. С бързо движение Фиоре взе слушалката, каза „да не ме безпокоят“ и затвори телефона. После разгледа снимките, прехвърляйки ги от едната ръка в другата, без да престава да клати глава.

— Поздравления — каза той накрая и се отпусна на облегалката.

— Никаква заслуга. Едно натискане на бутона.

— Все пак, все пак…

— Точно в тази секунда аз държах моя „Никон“ съвсем готов. Това се казва шанс.

— Какво говориш!

В дъното на етажа отекваха телефонни позвънявания, сякаш и за да подчертаят колко опасности съдържаше в случая тази фраза за шанса.

Фиоре се наклони напред, облакъти се на бюрото, взе отново снимките, за да ги разгледа по-внимателно. На вратата се почука. Някой искаше да влезе.

— Не! — изкрещя Фиоре. — След малко!

После се обърна към Ласнер.

— Както са били маскирани, лицата не се различават.

— Какво от това?

— Нищо. Мисля само за следователите.

— Това не е моя работа.

— Когато се появят снимките, те ще искат да те чуят.

— Кажи „ще пожелаят“…

— Няма ли да се срещнеш с тях?

— Законът не задължава никого да свидетелствува. Той предвижда наказания само за лъжесвидетелството.

— Все пак би било от полза…

— При това аз няма да разкрия нищо повече от това, което може да се види на снимките.

— Както желаеш.

Телефонът иззвъня отново. Раздразнен, Фиоре се възмути: „Какво има? Бях казал…“, но вниманието му бе привлечено и той задържа слушалката. После се обърна към Ласнер:

— Току-що са поели отговорността за атентата. „Народно правосъдие“.

— Никога не съм чувал за такова.

— Това сигурно е сто и четиридесетата или сто и четиридесет и втората група дейци, които се проявяват от началото на годината. Разбира се, някои много хитри гангстери си служат с тези лозунги, за да объркат полицията.

Ласнер бе станал и закопчаваше сакото си.

— Тръгваш ли? — попита Фиоре.

Тонът означаваше: ти ще напуснеш Милано въпреки тази драма?

— Да, искам да бъда тази вечер във Венеция. Там ме чака работа.

— Е, добре, на добър път… И още веднъж моите поздравления.

Разделиха се в момента, в който телефонът отново започна истерично да звъни.