Еманюел Роблес
Зимна Венеция (23)

6.

Госпожа Поли държеше Елен да каже мнението си за един проект, който беше замислила и който за момента оставяше на заден план всякакъв неин интерес към частния живот на лекторката й. Оздравяла, но все още малко неразположена, тя се бе върнала в салона си и отново властвуваше над своите книги, дребни украшения и зелени растения.

— Знам — каза тя, — че ще умра преди мъжа ми. И държа той да не се радва много, когато след смъртта ми получи зелена улица за своите безсрамия. Слушате ли ме?

— Да, госпожо.

— Имам впечатлението, че мислите за друго.

— Така ви се струва, госпожо.

— Можете ли за момент да забравите вашите по-малко или повече сантиментални грижи?

— Тъкмо това и правя, госпожо.

— Добре.

Тя свали очилата си, извърна се малко на своя диван, подутите й крака в черни чорапи се показаха от халата.

— Ще продиктувам спомените си на магнетофон. Ще наема някой, който да ги напише на машина. Разбирате ли какво искам да кажа?

— Не, госпожо.

— Колко сте глупава! Ами след това ще ги публикувам!

Малките й очи, потънали в тлъстите розови бузи, сякаш дебнеха Елен през цепнатините на маска. Елен откри в тях същото яростно напрежение, каквото имаше и в очите на Андре.

— Аз не съм идиотка. Знам, че никой издател няма да иска да ги публикува. Но вече телефонирах на един печатар. Той се съгласи да се заеме с тази работа, за която ще поема всички разходи. Хиляда екземпляра ще са достатъчни. Какво ще кажете?

— Мисля, че това може да се направи — каза предпазливо Елен, убедена, че искат мнението й така, само за форма.

— Разбира се, че може да се направи! С пари всичко е възможно! Това е добре известно. Но смисълът на начинанието е не да разкажа съвсем глупаво живота си, макар че бе доста богат. Хората трябва да знаят всичко, което съм преживяла с тоя тип, който за нещастие ми беше съпруг. Да знаят как съм била унижавана, подигравана жестоко, експлоатирана през всички тези години от един човек, прикрил се зад чудовищни закони, които правят от нас спартански роби!

— Това няма ли да ви донесе и известни рискове? — запита Елен.

— Ще поема всички рискове! Имам адвокат, хитър като лисица!

Тя все повече и повече се оживяваше, всяко нейно движение караше гривните й да звънят като войнствен акомпанимент.

— Това не е всичко и тъкмо тук работата се отнася до вас. Моят мъж и аз имаме много приятели в Париж. Бих искала да издам и един френски превод на моята книга. Петстотин екземпляра може би. Приемате ли да се заемете с превода? Не отговаряйте веднага. Размислете най-напред. Във всеки случай ще бъдете добре платена. Държа моите френски приятели да знаят истината за един пожертвуван живот! Разбира се, ще изпратя луксозни екземпляри до някои големи личности. До папата например.

— Защо до папата, госпожо?

— Ах, колко сте лекомислена, скъпа, лекомислена! Искам Негово Светейшество да знае, макар че аз не съм вярваща, че един от най-богатите католици — захаросан от набожност, той и сега се кръсти, когато преминава пред някоя черква, представяте ли си? — е всъщност едно отвратително същество, един хитрец, това, което вие във Франция наричате тартюф!

Тя много се бе вживяла, дебелите й малки ръчички пърхаха пред нея и сякаш размотаваха омразата, с която гневно бе омотала остатъка от живота си.

— Внимание! Аз съм предвидила всичко! Възможно е при моята проклета болест смъртта да ме изненада, преди книгата ми да е видяла бял свят. Вече съм влязла в преговори с моя нотариус. Според завещанието ми книгите от италианското и френското издание ще бъдат разпратени на лицата съгласно един списък, който вече съм започнала да изготвям. И ако умра, ще оставя след себе си тази напълно готова бомба.

След като напусна госпожа Поли, Елен не се запъти веднага към къщата на Сарди. Тя разполагаше с достатъчно време, за да поскита малко по улиците, както обичаше да прави. Това й напомняше и за излизанията с Ласнер. Във всеки случай след уроците у госпожа Поли и изпитаното нервно напрежение тя обичаше този отдих.

Здрачът вече се спускаше над града, обхващаше каналите, придаваше им неподвижност и мрачна дълбочина. Струваше й се, че присъствието на Андре правеше тъжно всичко около нея. Какво ще излезе от срещата тази вечер? Тя не се доверяваше на помирителния тон, който той бе възприел сутринта по телефона. Разхождайки се, пое по една търговска улица, спря се пред осветените магазини. Тези захабени обувки не пазеха краката й от студа. Време беше да ги смени, но тя все още бе принудена да пресмята и пести оскъдните си средства. Една витрина задържа вниманието й. На нея бяха изложени слипове, сутиени и фини ризи. Не без удоволствие тя си спомни, че Ласнер бе особено чувствителен към женското бельо. Дървените манекени, без ханшове, с плоски гърди, плешиви като гъби, но облечени в очарователни домашни дрехи, я гледаха меланхолично. Обеща си да дойде тук веднага щом има повече пари и разбра съвсем ясно, че съзнанието й се насочваше изцяло към Ласнер, че на Ласнер бяха подчинени всичките й мисли и това й помагаше да открие отново себе си. Оставаше Андре. Обхвана я нетърпение да го види отново, за да свърши с него.