Еманюел Роблес
Зимна Венеция (21)

4.

На другия ден Марта й разказа за вечерта в кметството, спря се повече на разкошния бюфет и великолепните леки вина. Останалото не беше толкова важно. Преди закуска, както бе уговорено, Елен телефонира у госпожа Поли. Да, тя можела да отиде, каза с острия си глас старата Мадалена. Госпожата била по-добре. Госпожата щяла да я приеме.

В подножието на стълбата тя срещна Амалия на връщане от гробищата. Лицето й още беше замръзнало, а очите зачервени, без да може да се различи дали това е от сълзите, или от ледения вятър.

— А, госпожице Елен — каза тя, — ей сега един мъж ме попита за вас. Не знаех, че сте още горе. Иначе, разбира се, щях да ви извикам.

— Какво искаше?

— Искаше вашия адрес. Помислих, че е за уроци.

— Не каза ли нещо определено? Не остави ли някаква бележка?

— Не, не. Нищо. Само поиска адреса ви. Добре ли направих, че го дадох?

— Разбира се. Как изглеждаше той?

— Към четиридесетгодишен. С дебели вежди. Да, и с твърде силен френски акцент. Знаете ли, беше точно преди три минути! Сигурно не е далеч. Ако знаех само, че сте си в къщи! Но току-що се връщам от Сан Микеле.

— Така е много добре. Не се притеснявайте. И още веднъж благодаря.

Навън вятърът я удари в лицето. Даже и без описанието на Амалия тя разбра, че става въпрос за Андре.

Отправи се към брега на Канале Гранде, за да мине по моста, и ситният дъжд я накара да издърпа качулката на дъждобрана до очите си. Беше развълнувана, разбира се, но много по-малко, отколкото си бе мислила в часовете на очакване и безпокойство. Във всеки случай не изпитваше онази отпадналост, която почувствува в деня, когато получи писмото му. Стигна до кея. Едно корабче плаваше към Сан Марко и носът му цепеше плискащата се вода. Цялото небе се вълнуваше. Съвсем ниски облаци бягаха към морето. Елен гледаше отсрещния бряг като тайнствена територия, на която тя щеше да стъпи с илюзията, че там никой не можеше да я достигне, да открие следите й. След пазара тя чу стъпки зад себе си, в трептящата от пристъпите на вятъра тишина.

— Как се открихме — каза Андре, като хвана ръката й.

Засегната от този собственически жест, Елен се дръпна назад, но той я хвана по-силно, задържа я, докато й причини болка.

— Имаме да си говорим, нали?

Носеше тъмно пардесю и мека шапка. Като мъж, сигурен, че води играта по свое желание, той се усмихна с известна безочливост.

— Защо да не влезем в това кафене? — каза той.

Тя се подчини, останала без дъх, с изопнати мускули на лицето. Той я държеше все така плътно за ръката и може би минувачите оставаха с впечатлението, че това е една двойка без проблеми. Стори й се, че е изоставена сама, предадена на него, без никаква надежда за помощ.

Залата на кафенето беше съвсем обикновена, със стари афиши от изложби, а над тезгяха, между бутилките, имаше две снопчета малки знаменца. Радиото тихо предаваше музика. Тя видя посетителите в залата и вълнението й намаля. Един сервитьор й помогна да свали дъждобрана си. Андре вече сваляше своето пардесю, изглеждаше съвсем спокоен и оправяше маншетите си, украсени с копчета от изящни камъни. Същият камък блестеше и по средата на връзката му. Елен твърдо му каза, че има среща точно в два часа в една къща далеч оттук.

— Имаш време. Но този път можеш да се освободиш като имаш предвид обстоятелствата.

— Не може и въпрос да става. Току-що потвърдих, че ще отида.

Лекотата, с която възразяваше, изглежда раздразни Андре.

— Толкова ли е трудно да намериш подходящ предлог?

— Да.

Тогава той възприе един прикрит ироничен тон:

— Ти живееш от уроци, както ми казаха? — („Казаха“ се отнасяше без никакво съмнение за Амалия.)

— За сега. Следващия месец постъпвам като чиновничка в една банка.

Тя нарочно подсили истината. Карло й бе обещал само временна работа.

Може би поради оживлението около нея (четирима млади хора разговаряха весело на най-близките пейки), Елен не беше вече никак нервна, напротив, чувствуваше се уверена, решена да не отслабва своята бдителност. Знаеше, че у Андре има две същества или по-скоро две половини от самия него: едната суетна, променлива, пълна с гъвкавост и лукавство, а другата изпълнена със студенина и неумолима енергия. Две противоречиви половини, но те се свързваха, смесваха се понякога, придаваха на погледа му този малко циничен блясък. Той изчака сервитьора да ги обслужи. Суровите му черти, устата, която често се усмихваше (но само с края на устните), създаваха впечатлението, че нищо не би могло да му тежи истински, да го отклони от избраното държане. В действителност това не беше душевна сила, а неподатливост към съмнения, към задаване на въпроси, нещо свойствено за повечето от хората. Споменът за Ана-Мария и за миналата вечер я споходи със същата сила, както споменът за Ивон.

— И така, ти се настаняваш тук. И доколкото разбирам, не възнамеряваш да се връщаш в Париж, така ли?

— Така.

Той или играе комедия, помисли си тя, или не бе получил писмото й. Наистина италианската поща бе станала една от най-бавните в Европа. Във всеки случай тя бе нащрек, докато той бъркаше машинално кафето си с лъжичката.

— Окончателно ли е решението ти?

— Окончателно.

— Ще видим.

Тя бе запалила цигара не толкова от желание да пуши, колкото, за да прикрие смущението си.

— Всичко е ясно — каза тя, след като изпусна струи тютюнев дим, уверена, че няколкото секунди, в които бе замълчала, подсилиха предизвикателния й тон.

— Не искаш ли да узнаеш как те открих?

— Какво значение има?

Тя никога не му беше говорила по този начин и той я изгледа съсредоточено, но без да покаже нито изненада, нито безпокойство. Двама мъже, които току-що бяха влезли и бяха застанали на тезгяха, им отправиха любопитни погледи. Тя също започна да ги наблюдава, сякаш представляваха някаква достойна за интерес гледка.

— Моята упоритост може най-малкото да ти докаже, че съм решил да не се връщам сам.

— Ще се убедиш, че моята упоритост да остана тук е най-малкото равна на твоята.

Той вдигна глава, като се усмихваше, явно оценявайки тази малка престрелка. От радиото продължаваше да идва тиха музика, прекъсвана понякога от неразбираем коментар, който, изглежда, дразнеше Андре.

— Трябваше да отида в Монпелие по работа. На минаване видях майка ти. Тя без никакви затруднения ми даде адреса на сестра си. А при нея още на прага една добра жена…

— Зная.

— Отивах у вас, когато един щастлив случай…

— Щастлив? Наистина ли?

— Не ме запита как е майка ти?

— Имам новини от нея.

— Знаеш ли, че е много загрижена за тебе?

— Не съм толкова уверена в това.

— Да, да. Тя ми каза: „Елен е момиче, което трябва здраво да се държи. Истинска коза. Всичко в нея е непредвидимо. И тя сама ще си докара нещастието.“

— Предполагам, че не за да ми предадеш тези глупости на старата жена си дошъл чак дотук?

— Наистина. През този сезон има всекидневен полет за Париж, с „Алиталия“. Можеш да уредиш работите си и веднага щом си готова, да тръгнем.

Тя и сега виждаше неговия маниер да разполага с другите, да ги тласка в определена посока. Понеже устойчивостта на нервите й бе намаляла, запали нова цигара, печелейки време да събере силите си.

— Имам причини да остана тук — каза тя.

— Какви причини? Не виждам такива.

— Сериозни причини.

— Можеше да ми ги пишеш.

— Писах ти. Малко късно наистина.

— Не съм получил нищо. Във всеки случай дали си писала, или не, това не би могло да промени нищо. Бях решил да дойда. При това знам тези твои причини.

— Не вярвам.

— Да, да. Заради Ивон и тази история! Но аз бях търпелив! А и измина доста време! Господи, но това свърши!

— Не ти ли е минавало през ума, че мога да бъда свързана с друг мъж?

Той също пушеше и въпросът го завари в момента, когато мачкаше цигарата си в пепелника, с протегната напред ръка. Отдръпна ръката си съвсем бавно, после разтърси глава:

— Не.

— Не ми ли вярваш? — запита Елен.

— Не. — (И с леко оживление): — Какво би променило това? Във всеки случай — стар трик. Сигурното е, че аз съм тук.

Те дълго се гледаха, сякаш всеки от тях искаше да отгатне истинските мисли на другия, но в погледа на Андре беше проблеснала някаква нова светлинка, която изплаши малко Елен.

— Не говори повече за това — каза той накрая с нисък глас. — Вземи го като добър, като много добър съвет.

Тя поиска да направи нещо, да му покаже телеграмата. Дали щеше да се убеди? Над масата той я хвана за ръката и я стисна силно, наведен към нея. Тя се опита да се освободи с рязко отдръпване и понеже усилието й не успя, стана и понечи да извика. Но при движението, което направи, за да стане, обърна собствената си чаша кафе, до която не беше се докоснала. Чашата се разби върху плочника, а съдържанието й се изля в лъскава локва. В същото време всички гласове в кафенето замлъкнаха и погледите се обърнаха към тях. Музиката от радиото продължаваше в настъпилата тишина и още повече подчертаваше необичайното напрежение. Сервитьорът, млад мъж със зачервено лице, заобиколи тезгяха, направи две крачки към двойката и се спря нерешително. Чужденци, които се караха. Въпреки страха и смущението си, Елен разбра, че в лицето на сервитьора има един съюзник, отиде към него и поиска дъждобрана си. Андре не мръдна. В огледалото тя видя, че продължава да пуши. Придружавайки Елен до вратата, сервитьорът й каза:

— Ако имате нужда, от каквото и да е, госпожо…

Тя му благодари и се отдалечи бързо. Чувствуваше цялото си тяло лишено от сили като след кръвоизлив. Лъхна я студ и тя наметна дъждобрана върху раменете си. От силното нервно напрежение заплака на корабчето, което бе дошло съвсем навреме и на което се качи, за да се отдалечи по-бързо от Андре, ако бе решил да я преследва. Но не. Кеят бе пуст. Никой не бе излязъл от кафенето.