Еманюел Роблес
Зимна Венеция (19)

2.

На другия ден сутринта Елен слезе при Палиеро, който мажеше с лепило една увеличена снимка, направена от Ласнер. На територията на бившата Испанска Гвинея, срещу седемте дула на пушките на наказателен взвод от африкански войници в униформа „леопард“, се смееше един почти гол човек. Жестокото в картината идваше най-напред от този смях, който набръчкваше още повече съвсем напуканото старческо лице. Според Палиеро това бил някакъв магьосник, който пил чародейно питие и то според неговата наука го правело неуязвим за куршуми от всякакъв калибър. В неговите очи се четеше тържествуваща сигурност, примесена с ликуване.

Този поглед преследваше Елен чак до стаята й. Тя не можа да остане в къщи. Всичко й говореше за присъствието на Ласнер, а това я правеше нервна. Реши да излезе, да повърви малко, насочи се към една книжарница близо до театър „Голдини“ и отново се озова в хола на пощата. Очакваше я едно-единствено писмо. Имаше чувството, че върху плика, в буквите, написани от Андре, вижда озъбения смях на черния магьосник.

 

 

И така тя още не беше свършила с това безсмислено минало. Ръмеше ситен дъжд. Подслони се в едно преддверие. Да скъса ли това писмо, без да го чете? Тя отвори плика: „Искам непременно да зная твоите намерения. Не казвай, че искаш да ме напуснеш. Не ще го приема никога.“ „Никога“ беше подчертано. Той пишеше и за Ивон. „Тя отдавна е вън от опасност. Стремя се да живея в мир с нея, което ще рече без упреци и драми, след като познавам нейната неопитност, склонността й да си отмъщава. Самоубийството й разкрива преди всичко желанието й да ми навреди, да ме изложи, да настрои приятелите ми срещу мен. Във всеки случай няма нищо по-отвратително от шантажа със самоубийство.“ Той продължаваше в тоя дух на половин страница и завършваше с думите: „Разбира се, ти си получила писмата ми, но няма да отговориш и на това. Няма значение. Възнамерявам веднага щом ми позволи работата, да потегля за Венеция. Не си въобразявай нито за миг, че можеш да се отървеш. Мила моя, не се напуска току-така мъж като мен.“

Тя скъса писмото, загледа се разсеяно в един афиш на Еторе Скола и в старите надписи по стените. Този тон на Андре по адрес на една отчаяна жена, която действително е искала да умре, я отвращаваше, караше я да забрави заплахата му, че ще дойде във Венеция. Тя помисли за това едва след като отново тръгна под непрестанния ситен дъжд, като се упрекваше за илюзиите си, че Андре ще изтърве нещо, което веднъж е спечелил. Как можа тя да не се сети и за най-логичното разрешение, което се състоеше в това да му разкрие истината? Да му разкаже за връзката си с Ласнер.

Завърна се в къщи, разтревожена от спомена за последния ред: „Не се напуска току-така мъж като мен“, седна пред масата и остана така, безволева, загледана в празното пространство, с болката, която нахлуваше на вълни в гърдите й.

 

 

Ласнер бе отишъл в полицейската префектура при инспектора Норо, здравеняк с широки рамене, с черни, странно извити вежди и глас на болен от ларингит.

— Доволен съм, че те виждам отново — каза Норо, като му посочи един захабен фотьойл. (Изобщо всичко в този овехтял кабинет изглеждаше изтъркано.)

— От моя страна, казано, без да те обиждам, струва ми се, че напоследък те виждам твърде често.

— Само за втори път — отвърна Норо със същия весел тон. — При това аз си спомням за твоето посещение у вдовицата на Скабия. Ти взе ръката й и със сълзи на очите я увери, че ще направиш всичко, което можеш, за да помогнеш за възмездието. Едно илюстровано списание изнесе нашироко тази вълнуваща сцена.

— Не е точно така. Не съм вземал ръката й, а чисто и просто й казах, че й съчувствувам в скръбта.

— Не е ли същото?

— И тя затвори телефона.

— Това е подробност.

— Тази подробност говори, че никога не съм стъпвал у тях, където при това и тя не се намираше. Аз й телефонирах в Кунео, у нейните родители.

— Зная.

— И тя ми каза, че желае да бъде отдадено правосъдие, но по волята божия.

— Храбра жена.

— А аз мисля, че божията воля няма нищо общо с тази афера, но може би други воли, по-земни…

— Разбирам за какво намекваш.

— Даже мисля, че ако наистина се касае за финансова афера, истинските виновници, казвам истинските, доста трудно ще бъдат засегнати.

Дебелото лице на Норо сякаш изведнъж се сви — като балон, на който пущат въздуха.

— Ако ти си тук тази сутрин — каза той, — то е тъкмо защото ние си вършим работата съзнателно. И толкова. Имаме под ръка един заподозрян, когото ти ще видиш. Той е на двадесет и две години. Коректор в едно издателство. Доказано е, че има връзки с малки левичарски групи.

Норо стана. Лицето му бе приело отново нормалния си вид, но той бе изгубил малко своята сърдечност.

Понеже в стаята беше топло, Ласнер свали пардесюто си. Познаваше Норо от пет-шест години. Смел, действен, повече лукав, отколкото умен, някога той бе довел до добър край едно от най-заплетените дела за убийство от ревност. Това, че го бяха натоварили със следствието по случая Скабия, още не означаваше нищо определено. Може би са искали да използуват познаването му на някои среди от млади нехранимайковци, свързани малко или много с дребни политически групировки.

Норо открехна вратата.

— Можете да дойдете.

Един инспектор тикна в кабинета момче на среден ръст, кестеняви къдрави коси, с американски панталон, пуловер с обърната яка и кожено яке. Той изглеждаше повече отегчен, отколкото действително разтревожен. Тъмните му очи шареха от Норо към Ласнер, но се спряха повече на втория. (Изглежда, той вече бе срещал Норо.) На шията си носеше верижка с мъничък медальон, чието изображение не можеше да се различи. Беше фин като повечето миланци, строен, с плоски скули.

— И така? — каза Норо.

Момчето вероятно помисли, че въпросът е отправен към него и го изгледа съсредоточено. Адамовата ябълка се вдигаше и спускаше в спазматично движение, което издаваше внезапното му вълнение. Дали го бяха били? Той нямаше нито поведението, нито вида на човек, чиято съпротива са искали да сломят по някакъв начин. Ласнер обаче знаеше доста за някои полицейски методи и затова беше изпълнен с подозрение.

— Какво ще кажеш? — настоя Норо.

— Те бяха с каски — каза Ласнер.

— Добре.

Той направи знак на инспектора, който излезе, докато момчето остана да чака, със скръстени на гърба ръце, с уморен и разочарован израз, на човек, комуто напразно губят времето. Инспекторът се върна. Той донесе една каска на мотоциклетист, почти същия модел като тази на убиеца от снимката, подаде я на момчето, което я сложи на главата си, все със същата досада, като че ли се касаеше за комедия, лишена от всякакъв здрав смисъл. Зад плексигласа очите запазиха своя уморен поглед. Инспекторът вдигна яката му, за да закрие устните. Четиримата души останаха няколко секунди така, прави под жълтата светлина, под която каската блестеше.

— Това не оправя нищо — каза Ласнер.

— Какво искаш да кажеш?

— Невъзможно е да реша.

— Наблюдавай по-добре.

Той накара момчето да се обърне, да застане в профил.

Това промени малко играта на светлина, под която този път Ласнер можа да различи малко по-добре очите.

— Трябва да направя съпоставка със снимките — каза той.

— Добре.

Норо отвори една папка, извади оттам шепа снимки и му ги подаде.

Наистина струваше му се, че никакво сравнение не е възможно. Ласнер се запита дали неговият скептицизъм не се дължеше на предразсъдъка, че един убиец трябваше непременно да носи на лицето си или в погледа някакъв явен белег. А този юначага имаше хубава глава и сигурно се харесваше на момичетата. Той по своя инициатива свали каската, постави я на бюрото и спря върху Ласнер студения си поглед, видимо убеден, че развръзката зависи от него. Без да помръдне глава, Ласнер продължи да сравнява образите, които сам бе заснел, с чертите на момчето.

През тези няколко мига Норо бе отишъл до прозореца, пушеше и чакаше.

— И така? — запита той веднага щом Ласнер хвърли снимките на масата.

И без да изчака отговор, направи знак на инспектора да отведе заподозрения.

— Ти ме накара да дойда — каза Ласнер, — за да се опитам да позная дали се касае за някой от двамата убийци. Моят отговор е, че не зная нищо. Не открих нищо особено.

— Толкова по-зле. Нека ти кажа всичко, този хлапак има доста несигурно алиби. По време на престъплението не е бил още на работното си място. Причините, които изтъкна ли? Изпуснал влака. Живее в предградието. Вместо да чака следващия влак, който минава четвърт час по-късно, тръгнал на стоп. Разбира се, нямаме възможност да открием колата, задържана дълго време, както казва той, от едно задръстване при влизането в града.

— Какво ще правиш с нето?

— Ще го пуснем, какво. Разбира се, ще го държим под око. Той дружи с интересни личности.

 

 

Споходена от тежка хрема, госпожа Поли пазеше леглото. Старата Мадалена въведе Елен в обширна стая, която приличаше на истински оперен декор. Върху една естрада, до която се стигаше по три стъпала, оградени с перила от позлатено дърво, беше разположено легло, поставено под велурен балдахин, който чрез куп завеси можеше да се превърне в ниша. Във всеки край на релсите бдяха по две амурчета от розово дърво, пълнички къдрави, бузести, в очакване с обтегнат лък. Над възглавниците имаше дълга картина, представляваща две голи жени в сладострастна поза. Накрая, най-отгоре, двуглав орел държеше в ноктите си лента, на която със златни букви бе написан някакъв немски девиз. В леглото Елен с едва скрита изненада зърна госпожа Поли, с глава, потънала в широка възглавница, чиито горни ъгли се издигаха като рога.

Макар и неразположена, госпожа Поли я прие благосклонно, изказвайки й все пак опасенията си, че може да я зарази.

— Обърнете внимание — добави тя, — че за вас това е риск на професията. Но вие сте млада! Един грип във вашия случай не е от голямо значение. А за мен това е убийствено!

Като начало Елен избра да й прочете една новела от Мопасан, чийто сюжет беше конфликтът между съпрузи, което веднага изтръгна госпожа Поли от нейното вцепенение. С искрящи очи тя захока мъжете и тяхното робовладелческо отношение към жените. Според най-новите статистики тридесет на сто от жените биват бити в страните на Западна Европа, т.е. в страните на християнската цивилизация! „Нека поговорим, госпожице Морел за християнската цивилизация!“

Голямото тяло се раздвижи под завивките.

— О, Мария, изпълнена с благодат! Със съвременния Йосиф вие рискувате да получите един пердах и да бъдете покрита със синини. Представете си само една Дева Мария с насинено око!

Тя хареса Мопасан и помоли Елен да й прочете по-нататък и друга новела от същия сборник.

Тъй като мисълта за Андре и за неговото писмо бяха държали Елен будна през голяма част от нощта, в един момент по време на четенето умствената умора й попречи да прочете текста с необходимата интонация. Госпожа Поли обърна глава и я изгледа с малките си очи на влечуго:

— И таз добра, госпожице, вие заеквате?

— Извинете ме…

— Доколкото виждам, четете, а мислите за друго нещо.

— Съвсем не, госпожо.

— Или тогава не сте си доспали?

— Признавам, че спах малко…

— Кажете ми, сигурно не скучаете нощем. Струва ми се, че наваксвате изгубеното време!

— Госпожо!…

— Все пак трябва да посъветвате вашия жребец да ви оставя достатъчно сили и за дневните занимания! Във, всеки случай завиждам ви! Хайде продължавайте. Да видим по-нататък.

 

 

У Хьолтерхоф атмосферата бе различна, задушна, задушаваща, с плахи стъпки по коридорите. Старецът едва се беше съвзел от своя грип и сестра му бдеше над него, недоволна, че той не отмени този урок.

— Не е разумно — каза тя.

— Може би наистина не е разумно — възрази той, — но във всеки случай е много приятно.

И накара да доведат Елен в кабинета му.

По-проницателен от госпожа Поли в този случай, той отгатна у Елен тъгата, която тя се стремеше да прикрие. Забелязал в последно време някакво кокетство, което много й отиваше, този следобед той откри, че тя бе загубила своя предишен блясък. Наистина тя бе все така спретната и все така съвършена в облеклото си, със съвсем чиста блуза, с грижлива прическа, но напомняше на растение, лишено от вода.

 

 

Когато се върна у дома, тишината на къщата я потисна. Палиеро вече си бе заминал. Тя чувствуваше, че отново се превръща в някогашната неспокойна девойка, която майката често отпращаше в самотната й стая поради мрачното й настроение. За да успокои трескавото биене на сърцето си, тя взе лекарство, после седна пред масата. Ще пише ли най-сетне? Пред очите й листът ограничаваше едно празно бяло пространство, от което й се завиваше свят. Хвана главата си с две ръце. Най-сетне се реши да съобщи на Андре с три реда, че е безполезно да идва и че от няколко седмици „споделя живота си с друг мъж“. Колкото и да бе рязка и предизвикателна, макар и блудкава, последната формулировка й се стори подходяща и тя сложи един нервен подпис. На плика написа служебния адрес на Андре, с подчертано указание „лично“, и се разбърза за пощата. Облече се отново, като си казваше, че това решение е смешно. Беше повече от осем часът вечерта и пощата сигурно щеше да бъде събрана едва утре сутринта, но тя нямаше търпение да чака, а и предлогът беше добър, да разсее малко болния си дух, да се раздвижи, да избяга от тази бездушна къща.

Навън всичко бе мрачно и спокойно, със спокойствието на един запустял град, с жълтите топки на уличните лампи и миризмата на мъртвата вода, която се движеше по каналите. Тя мина по моста и дори след като пусна писмото в пощенската кутия, не изпита никакво облекчение. Вляво, в нощното телефонно бюро, един млад служител четеше. Той вдигна глава и я изгледа с упрек. Елен му даде номера на Ласнер в Милано и зачака, облакътена на гишето. По израза на момчето разбра, че повикването е безрезултатно.

— Не отговарят, госпожо.

— Благодаря, извинявайте.

Отново студ, далечни и тъжни светлини. Ако Ласнер още не беше се върнал в къщи, защо да не се обади малко по-късно? Тази мисъл й се стори уместна и тя започна да обикаля улиците малко наслуки, но все в района на пощата, без да престава да се задълбочава все повече в собственото си безпокойство и да си представя каква ще бъде реакцията на Андре. В неговото писмо нямаше нито дума, която да изразява смущение или вълнение спрямо нея. Това бе тонът на мъж, сигурен в своите права. Тон на собственик. За миг тя повървя край Канале Гранде, върху чиито застояли води лъкатушеха отражения. Накрая се отказа да ходи в пощата, отказа се да срещне уморения поглед на служителя, влезе в един бар, където някакъв, дебел мъж, след като бе струпал столовете и масите, наръси плочника със стърготини. Той погледна изненадано Елен, но я остави да използува неговия телефон в края на тезгяха. Докато набираше номера, тя видя в едно огледало собствения си образ и веднага извърна поглед. И този път телефонът даваше свободно.