Еманюел Роблес
Зимна Венеция (28)

3.

Когато Елен излезе от госпожа Поли, последният светлик по небето се очертаваше само в една светла ивица на хоризонта и прозорците започваха да светят. Вечерна тъга. Елен си спомни гласа на майка си в зимните вечери, когато се връщаше от училище, глас, който сипеше само забрани или ругаеше.

Тя вървеше бързо, студеният вятър пронизваше през мантото й, удряше я в лицето, пълнеше очите й с влага. Спомни си, че госпожа Поли й бе казала след излизането на Андре: „Не се оставяйте да ви сплашва. От векове мъжете ни тероризират. Единственото нещо, което ми харесва у днешните терористи, не говоря за тези, които поставят бомби, е — сигурно сте забелязали, — че те нападат само мъже. Мъжете се страхуват. И идват при нас, разтопени от нежност, за да бъдат утешени. Свещеният страх, който ги кара да губят гордостта си!“

И тя се засмя.

Но вярна на своята мъжемразка страст, госпожа Поли нарочно бе наострила всичките си стрели. Андре сигурно бе усетил между другото и намека за възрастта си. Той, който се стараеше да забави въздействието й, да смекчи всичките й прояви, сега сигурно ненавиждаше тази грамадна жена и за това, че го бе унижила пред Елен. Тя предпочиташе да не мисли за предстоящата среща с Андре, толкова бе развълнувана все още от преживяната сцена.

 

 

Пристигна доста рано у Хьолтерхоф. Старецът отсъствуваше, но скоро щеше да се върне, както каза сестра му Магда. Докато чакаше в салона, където зад витрината стоеше злокобният черен манекен, Елен поговори с шведката, чийто престой вече бе към края си. Тя трябваше да замине за Стокхолм и да се прибере в своя голям и пуст апартамент. Мъжът й не искал изобщо да имат деца и тя преживяваше една самотна старост.

— Той не искаше деца — каза тя, — защото смяташе, че е безсмислено да извадиш едно същество от небитието, за да му натрапиш през цялото му съществование мъчителното безпокойство от същото това небитие, към което неизбежно трябва да се върне. Когато бил юноша, упреквал родителите си, знам го от тях, че са го създали, упрек, който засегнал дълбоко майка му. — (Тя замълча доста дълго. Присъствието на манекена внезапно й напомни, че Хьолтерхоф бе загубил единствения си син. Тя започна отново, но снишавайки глас): — Аз, от своя страна, през целия ни съвместен живот задушавах поривите у себе си, опитвах се със сълзи да удавя желанието си да създам един живот, да отговоря в края на краищата на моята най-дълбока природа. О, госпожице, вие не знаете колко съжалявам, че съм се подчинила. Пожелавам ви… обратното.

И тя се усмихна окуражително.

Елен отговори на тази усмивка. После си спомни, че Андре, въпреки желанието на Ивон, също не искаше деца, защото, както казваше той, те носят винаги само грижи.

В този момент пристигна Хьолтерхоф, с пардесю, напръскано от дъжда. Той веднага каза:

— Ще останете за вечеря, нали, госпожице?

Понеже тя се колебаеше, намеси се старата шведка. За нейната последна вечер във Венеция ще й бъде приятно присъствието на Елен. След като пресметна, че срещата й с Андре няма да трае повече от час (каквото и да стане, тя ще се придържа към този срок), накрая Елен прие, като все пак им съобщи, че след урока трябва да изпълни обещанието си за една среща в квартала.

 

 

Андре я чакаше с разгънат на масата вестник. Бе избрал едно отдалечено от бюфета място в салона, чиито сепарета от червена кожа и акажу бяха потънали в полумрак. Този път бе предпочел луксозно заведение, а не някакво бистро, както предишната седмица на отсрещния бряг. По някаква необяснима причина Елен изпита съжаление за атмосферата на онова заведение, но вече й помагаха да свали дъждобрана и шапката си. Тя видя, че барманът — в бяло сако, еполети от ресни и папийонка — я гледаше съсредоточено изглежда, заинтригуван от бледия цвят на лицето й. Едно от съседните сепарета бе заето от двама мъже, които понякога избухваха в смях. Андре й се стори почти спокоен, но тя никак не се учуди, че той отново започна да говори срещу госпожа Поли. (Сравни я със съдържателка на марсилски бордей.)

— Да не говорим — продължи той — за нейния дребно буржоазен аргумент, че една среща в хола на хотела може да бъде компрометираща!

— Ти не трябваше да идваш — каза спокойно Елен.

— Бях решил да те намеря, каквото и да става!

— Не сме ли си казали всичко?

— О, не! И най-напред ти трябва да ми обясниш защо не дойде снощи.

Трябваше да изчакат известно време барманът да вземе поръчката, после тя накратко разказа какво се бе случило у Сарди. Без никаква умисъл добави, че отвличанията на индустриалци и на богати личности за откуп не бяха рядкост и тук Андре и се стори още по-съсредоточен. След това му обясни, че бе невъзможно да го предупреди, наблегна на глупавата безцеремонност на инспектора.

Андре, който през цялото време я бе слушал, без да я прекъсва, накрая избухна:

— А тази сутрин, боже мой! Ти можеше да се обадиш! Щях да си спестя това посещение у тази вещица!

— Заспах едва сутринта. През цялата нощ нещо ме задушаваше.

Това беше вярно. След толкова притеснения тя имаше силно сърцебиене и понеже сутринта стенеше в леглото си, Марта, едва събудила се, бе притичала, сигурна в медицинските си знания, със спринцовка и ампула камфоров разтвор. После я бе оставила да спи колкото може повече.

Понеже знаеше, че страда от такова заболяване, Андре не направи никакви коментари. И двамата останаха така мълчаливи, като пушеха и пиеха бавно чая, който им бяха сервирали. Няколко минути по-късно той запита:

— А този… твоят фотограф?

Елен очакваше този въпрос още от началото.

— Аз вече ти говорих за него — каза тя.

— Точно така. И госпожа Поли също ми говори за него. Сама избираш с кого да споделяш.

— Какво искаш да знаеш повече?

Той всмукна бързо от цигарата си и продължи:

— Имаш ли намерение да се омъжваш за него?

— Не съм мислила по този въпрос. Но какво значение има това?

Тя искаше да каже: какво значение има за бъдещето, за нас двамата, в нашия случай?

Той изглежда, дълго мисли за този отговор, но Елен знаеше, че не бе много посветен в сърдечните работи, че не познаваше нейния вътрешен живот и никога не се бе грижил за него. (Всъщност в този момент Андре си спомняше за кошмара, който бе преживял предната нощ. Случаят с кучето на Сарди, умряло от задушаване, с обгорени очи и муцуна, бе възвърнал в паметта му картината на някаква пустош, където по земната повърхност се движеха създания с възрозови тела, целите в прешлени, с къси крака и кръгли като топки глави, без очи, само с една широка уста, дупка, без устни и зъби, в които мърдаха някакви неопределени форми.) Изведнаж той се отърси от спомена за този сън.

— А какви са неговите намерения?

Той й говореше спокойно, с тази леко покровителствена любезност, която често проявяваше към нея в Париж.

— Не знам нищо — каза Елен. — Но пак те питам, това ли е истинският проблем?

Не беше ли раздялата им истинският проблем, който трябваше да се разреши безусловно, окончателно? Тя искаше да го изрази по този начин, но той не й даде възможност. Според Андре всички жени мечтаеха за женитба, за стабилност, за сигурност. Това, че тази мисъл сякаш не занимаваше Елен, го объркваше, караше го да мисли, че нейният фотограф (тази дума му звучеше смешно) е случайна, временна връзка, не особено сериозна.

— Аз не бях щедър към теб, давам си сметка. Да, горчива сметка, повярвай ми. И често съм мислил за това. Трябваше да те настаня в истински апартамент, вместо да те оставя да живееш в онази малка гарсониера. Трябваше също така да те освободя от идиотската работа в бюрото. Виждаш, че признавам грешките си. И знаеш добре, че това, което желая, е твоето щастие.

Даваше ли си той сметка, че й предлага да живее като държанка? И толкова ли я подценяваше, че я смяташе за продажна жена? Във всеки случай Елен разбираше, че това бе само една прелюдия. И наистина той продължи:

— Колкото до Ивон, разбирам те. Тази история със самоубийството те разтърси много. Но малко по малко нещата между нас се успокояват. Рано или късно ще разговаряме с нея за развод. С времето тя ще приеме това разрешение, ще го сметне за разумно. Трябва да я подготвя, това е въпрос само на време.

Понеже Елен продължаваше да мълчи, той сметна, че тя размисля, че преценява всички „за“ и „против“. Светът на сделките, в който се движеше, го бе приучил на преговори, на езикови машинации, на благоразумни и пресметливи предложения. Това, което й каза за развода, можеше да й внуши мисълта, че след неговия развод, което ще рече — след като той бъде свободен, Елен щеше да има свободно поле за действие. Оставаше само тя да реши… Същевременно той се чувствуваше недоволен от себе си, болен от мисълта, че зависи от това момиче, от което искаше само тялото. Момиче, което никога не би представил на приятелите си, макар че както се бе докарала сега, тя изглеждаше почти красива, по-привлекателна. Още първия ден бе забелязал, че си гримираше страните, устните, слагаше си сенки на клепките, докато по време на тяхната връзка Елен не правеше това. Дали това кокетство не трябваше да се тълкува като въздействие на другия? Нека изчакаме. Той трябваше още да чака, да се контролира, да не обърка нещо от нетърпение или несръчност.

За Елен времето, изглежда, беше спряло. През прозореца вдясно тя гледаше нощта, която се бе спуснала над моста и бе оставила да се вижда само една линия, без връзка с бреговете, очертана само от някаква далечна светлина. Андре беше подведен от това мълчание, помисли си, че тя вече бе почти убедена, наполовина спечелена.

— Слушай — каза той — Утре трябва да бъда в Маргера. Значи вдругиден ще замина с влак за Лион. Ще взема билет и за тебе. Ще имаш достатъчно време да се приготвиш, да уредиш всичко тук.

Въпреки лекото вцепенение, което я бе обхванало, Елен е пак забеляза, че даже и да бе дошъл наистина за нея, все пак не бе изоставил и сделките си. Но това беше доста далечна от истинската й грижа мисъл. Тя оставаше с впечатлението, че всичките тези усилия на Андре бяха изпълнени с разум, тоест с цинизъм, но не бе забелязала в тях ни най-малка следа от някакво чувство.

С ръце, скръстени на масата — красиви, силни и нервни ръце, той наблюдаваше Елен. Странното беше, че смехът на двамата пълни клиенти от съседната маса сякаш придаваше на тяхната собствена сцена някакъв радостен, комедиен тон.

— Е, добре — каза Андре. — Какво мислиш за всичко това?

Тя отново обърна поглед към него.

— Ти не разбра — каза тя с внезапна твърдост.

Тонът го порази и той бе заразен от желанието да я удари по лицето. Това момиче, което той познаваше като толкова покорно, толкова послушно, му се съпротивляваше, отхвърляше го в един хаотичен свят от мисли и чувства, с които той не можеше да се разпорежда. Да, още в началото имаше чувството, че пристъпва към нея, като отстранява безброй завеси, но без никакъв резултат.

— Да разбера какво? Кажи го, дявол да го вземе?

Нисък, гневен глас. И този поглед!

Елен прикри вълнението си, изплашена, че още веднъж вижда своята власт върху мъж като него, че чувствува неговия страх да не я загуби, сякаш нямаше средства да си намери толкова много Елени по света?

— Моят приятел ще се върне скоро — каза тя накрая. — Чакам го всеки ден.

С рязко движение тя бръкна в джоба на жакета си и извади телеграмата на Ласнер, като я постави сгъната на масата.

Андре я погледна, без да я докосне.

— Не може и въпрос да става, че ще се отървеш от мен.

— Чакам го — каза тя — и бих могла да чакам тук, без да мръдна, цели седмици, цели векове!

Тя искаше да добави, че именно сега, във Венеция, бе започнал нейният живот, един живот, в който тя най-сетне бе намерила себе си, в който бе почувствувала, че се връща към своята същност. Но той вдигна ръка и тя не разбра дали искаше да я удари, или да й заповяда да мълчи. Не сведе очи.

От съседната маса отново се чу смях и тя изпита някакво въодушевление. Ще изрази докрай всичко, което мислеше.

— Никога няма да се върна с тебе в Париж — каза тя. — Тук, във Венеция, аз успях. Венеция винаги е била съдбоносно свързана с мен. Всичко станало досега е без значение. Без значение е вече. И никога не е имало значение!

Измислици. Той вдигна рамене.

В този момент двама мъже влязоха в бара и кацнаха върху високите столове пред тезгяха, като говореха шумно. Това нахълтване раздразни още повече Андре, вече силно нервиран от разчувствуваното лице на Елен. Той си спомни за лицето й след любовното изживяване, което беше видял на обед у Ласнер. Само преди два месеца му бе достатъчно да вземе това момиче в ръцете си и да го просне на леглото, за да разполага свободно с тялото му, да му се радва до насита. А сега между тях бе тази преграда, тази стена, която се издигна, откакто Ивон… Но пречката се криеше и в изненадващата промяна в нейната личност, в тази нова гордост, в тази упоритост, равна на неговата. Срещу него, от другата страна на масата, тя чакаше, свела глава като разкаяна, но той знаеше, че не трябва повече да се заблуждава, че тя се колебае между трескавите енергични изблици и привидната студенина. А там, под дрехите й, се криеха нейните бели и нежни гърди, които той познаваше, твърдият корем, в който някога потъваше, кожата с толкова изящни пори, която неговите ръце, неговите устни бяха галили. Всичко това и сега съществуваше, но той не можеше да му се радва вече. Тук парите понякога оставаха безсилни (у Елен нямаше нищо продажно) и това лице, това тяло още дълго щяха да го спохождат, ако ги загуби. Но още не бяха стигнали дотам.

Мълчанието между тях продължаваше, подсилено от същите шумни смехове. Телеграмата си стоеше все така на масата. Той нямаше намерение да я докосва, но понеже Елен, изглежда, не бързаше да я прибере, помисли, макар и да знаеше, че това е абсурдно, че тази нейна небрежност е един благоприятен знак. Но не знаеше, че тя нетърпеливо търсеше повод да си тръгне, и то сама, че се отвращаваше при мисълта да излезе на улицата заедно с него, че се страхуваше от някакво избухване, от някаква сцена, чиято сила не би могла да бъде обуздана както тук от присъствуващите.

В тези минути, когато всичко според него бе заложено на карта, Андре размишляваше, казваше си, че в края на краищата Елен бе изпитала едно съвсем различно сексуално удоволствие и че той беше грешил, като не се бе постарал дори да отгатне нейните реакции. Но психологията винаги го бе отвращавала.

В този момент някой шумно отвори двойната врата към улицата. Всички, освен Елен се обърнаха към входа. Чатауей изтърси от себе си дъждовните капки, свали канадката си, обхвана със задоволство симпатичната гледка — многоцветните бутилки, никелираните повърхности, тапицираните сепарета. „Чумата да я вземе тази горила!“ — помисли си Андре. Но другият вече го бе забелязал и се приближаваше, шляпайки, грамаден, вече на градус. Върху бръснатата му глава се отразяваха светлините на заведението.

— Вие тук? Какво удоволствие! Хайде представете ме!

Андре измърмори приблизително името на англичанина, каза името на Елен и понечи да отклони натрапника от желанието му да се присъедини към тях. Трудна задача. Чатауей вече бе седнал до Елен и бе сложил двата си големи юмрука като чукове на масата пред него. Каза й колко е щастлив, че тя говори английски, тъй като познанията му по италиански били съвсем повърхностни, предложи й една разходка с яхтата, която щяла да бъде отново пусната във вода на другия ден, и добави, че скоро щял да отплава за Корфу. И всичко това с тон на човек, уверен, че неговите лични проблеми непременно вълнуват и другите. Докато барманът бързаше и обсипваше с комплименти този клиент, който той познаваше като „щедър“, Елен прибра телеграмата си. Андре видя движението й и злорадо се усмихна.

После Чатауей започна да любезничи с Елен, заразправя една от своите истории. Някакъв негов съотечественик наел цял етаж в един античен дворец, а собственицата, стара и почтена личност, останала в приземния етаж. Тършувайки из ъглите, британецът — нека уточним: шотландец! — открил, отгатнете какво? Ха, ха! В дъното на един килер (вехтории, прахоляк и мухъл) едно навито платно, олющено, изоставено! И платно от кого? От Карпачо! Показал го на старата и почтена дама, която си нямала и представа за него. Питал я колко ще иска за този боклук, почти изгнил — нарочно преувеличил. Тя не знаела. Той, хитрецът, й предложил един милион лирети. Почти нищо. Сделката била сключена. Скъпият му съотечественик пристигнал в Рим направо тържествуващ. Показал шедьовъра на един приятел, голям специалист, който направил гримаса. Това било копие, съвсем скорошно, едно старателно упражнение на добър ученик по изящни изкуства — оригиналът се намирал в музея „Карера“ в Бергамо, — което струвало, на прилична цена, най-много пет хиляди лирети!

Накрая, очарован от тяхното внимание, той кани Елен и Андре на вечеря в ресторанта на хотела, за да отпразнуват предстоящото спускане на неговата яхта във водата. Андре приема, без да се колебае, гледа Елен, сигурен, че и тя ще приеме, но Елен благодари, казва, че я чакат другаде. Андре настоява. Напразно. Пред изненадания поглед на англичанина тя става, извинява се и тръгва, сякаш бягайки.

— Какво става? Сигурно не и харесах? — пита Чатауей, който благодарение на алкохола проявява опечаленост, несъответствуваща на причината.

— Съвсем не — казва Андре, преструвайки се на безгрижен.

— Тя е очарователна. Много. Надявам се, че знаете как да я намерите отново?

— Разбира се.