Грег Беър
Радиото на Дарвин (80)

80.
Корпус 52, Националният здравен институт, Бетезда

Януари

— Ето програмата за срещите през следващите две седмици — каза Флорънс Лейтън и подаде на Огюстин сгънат на две лист. Списъкът непрестанно растеше — днес следобед трябваше да се срещне с губернатора на Небраска и ако му остане време — с финансовите съветници.

А в седем часа бе уговорил вечеря с красива жена, която не даваше пукнат грош за това, че е известен, нито за репутацията му на неуморим работохолик. Марк Огюстин разкърши рамене и плъзна пръст надолу по списъка, което бе неговият начин да покаже на госпожа Лейтън, че го е одобрил.

— И още нещо — добави тя. — Отвън има един журналист, който настоява да се срещне с вас. Даде си визитната картичка.

Огюстин се наведе и погледна името. На лицето му се изписа любопитство.

— Познавате ли го? — попита го тя.

— Той е репортер. Пише предимно за научни открития, предпочита горещи теми.

— Да го поканя ли?

— Защо пък не? — Той повдигна рамене.

— Да ви донеса ли кафе?

— Той ще иска чай.

Огюстин подреди бюрото и прибра книгите, които бе оставил отгоре. Не искаше гостът да разбере какво чете. Първата книжка бе тъничка монография: „Подвижните елементи като източници за геномно обновяване при тревите“. Втората бе нашумял роман от Робин Кук, току-що публикуван, посветен на внезапна епидемия с нов и непознат микроорганизъм, пристигнал вероятно от космоса. Огюстин обичаше романи с подобна тематика, но напоследък нямаше много време за тях.

Когато Оливър Мъртън влезе, той се изправи усмихнат.

— Радвам се да ви видя, господин Мъртън.

— Благодаря ви, че ме приехте, доктор Огюстин — отвърна Мъртън. — Отвън здравата ме преджобиха. Взеха ми дори бележника.

— Времената са трудни — опита се да се извини Огюстин. — Сигурен съм, че имате нещо интересно за казване.

— Правилно. — Мъртън погледна към госпожа Лейтън, която бе влязла с две чаши върху поднос.

— Чай, господин Мъртън? — попита тя.

Мъртън се усмихна смутено.

— Всъщност предпочитам кафе. Последните няколко седмици бях в Сиатъл и отвикнах от чая.

Госпожа Лейтън се изплези на Огюстин и се върна да налее кафе.

— Бива си я — отбеляза Мъртън.

— Двамата преживяхме някои трудни моменти — съгласи се Огюстин. — Доста трудни моменти — подчерта той.

— Предполагам. Но първо — поздравления, задето успяхте да отложите конференцията на Вашингтонския университет, посветена на АЧЕРВ.

Огюстин го погледна учудено.

— Чух, че е работа на НЗИ — допълни Мъртън. — Информация от наши собствени източници.

— Това е новина за мен.

— Нищо, ще я проведем в един мотел, близо до студентското градче. Тясно е, но има френски ресторант с чудесна кухня. Щом ще сме преследвани от закона бандити, защо да не си доставим малко удоволствие?

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен, но ви желая успех.

Мъртън продължаваше да се хили предизвикателно.

— Тази сутрин научих от професор Брок, че имало доста съществени промени в състава на групата, която работи с двете мумии в Инсбрукския институт. Комисията, провела вътрешна проверка, е стигнала до заключението, че са били игнорирани ключови факти, което е довело до сериозни научни пропуски. Хер професор Брок е бил повикан по спешност в Инсбрук. В момента пътува натам.

— Не зная защо това трябва да ми е интересно — промърмори Огюстин. — Имате още две минути.

Госпожа Лейтън се върна с кафетата. Мъртън отпи спокойно.

— Благодаря ви. Възнамеряват да третират двете, пардон, трите мумии като семейство с общи генетични корени. Това означава официално признаване на първото твърдо доказателство за човешкото еволюционно изменение. Защото, както е известно, мумиите са били преносители на АЧЕРВ.

— Ами хубаво. — Огюстин сви рамене.

Мъртън притисна длани. Флорънс го наблюдаваше любопитно.

— Доктор Огюстин, най-сетне излязохме на дългия път към истината. Интересно ми беше да наблюдавам как ще възприемете тази новина.

— Случилото се преди десет, или повече хиляди години едва ли има някакво отношение към това, което става сега. Нито един-едничък иродов фетус не е доживявал до края на бременността. Нещо повече — в един доклад, който получих вчера от Института по алергология и заразни болести, се казва, че не само второстадийните плодове биват отхвърляни с катастрофални темпове, но и че те са особено уязвими за почти всички познати херпес вируси, включително Ъпщайн-Бар. Мононуклеоза. Деветдесет и пет процента от населението на Земята е заразено с Ъпщайн-Бар, господин Мъртън.

— Нищо ли няма да промени възгледите ви, докторе?

— Единственото ми здраво ухо все още шуми от бомбата, която уби президента. Понесох тежък удар. Нищо не може да ме разтърси, освен факти, истински, неоспорими факти. — Огюстин се изправи и заобиколи бюрото. — Пожелавам на специалистите от Инсбрук успехи — каквото и да са решили да търсят. Съществуват достатъчно тайни и загадки в биологията, с които да се занимаваме чак до свършена на света. Ако пак идвате във Вашингтон, господин Мъртън, наминете. Сигурен съм, че Флорънс ще запомни за кафето.

 

 

Подпрял подноса в скута си, Дикън въртеше колелата на инвалидната количка. Когато забеляза Мъртън, сви към масата му, спря до нея, остави подноса и попита:

— Как беше пътуването с влака?

— Страхотно — отвърна Мъртън. — Знаеш ли, че Кайе Ланг държи снимката ти на бюрото си?

— Странно послание ми носиш, Оливър. Защо, по дяволите, трябва да ме е грижа?

— Защото смятам, че изпитваш нещо повече от колегиално уважение към нея. Тя ти е писала след инцидента. А ти не си отговарял.

— Ако ще ме ядосваш, ще ида на друга маса. — Дикън посегна към подноса си.

Мъртън размаха ръце.

— Извинявай. Всичко е заради гадния ми нрав.

Дикън пусна подноса и го погледна.

— В началото все още се надявах, че ще се възстановя, безпокоях се, че никога няма да мога да използвам краката и ръцете си. Опитвах се да си вдъхна вяра в собственото тяло. Не беше лесно, защото трябваше да надмогвам болката. Не съм имал време да оплаквам пропуснати любовни възможности. А при теб как е?

— Имах момиче в Лийдс, но ме заряза миналата седмица. Освен това се оказах позитивен. Това я уплаши.

— Съжалявам — рече Дикън.

— Наминах да посетя Огюстин в неговата светая светих. Ама че дръпнат човек.

— Радва се на обществена подкрепа. Сега на власт са фанатиците, които настояват за твърди мерки. Не бива да забравяш, че имаме извънредно положение и заповедите ги издава Кабинетът — което означава, че управляват почти всичко. След като Шоубек се отдръпна, Огюстин стана вторият човек след президента.

— Звучи страшно.

— Кажи ми нещо, което да не е.

Мъртън се замисли.

— Убеден съм, че Огюстин дърпа конците, за да отложи северозападната конференция, посветена на АЧЕРВ.

— Той е твърдоглав бюрократ — което означава, че ще си пази мястото с всички възможни средства.

— А къде остава истината? — попита Мъртън. — Не съм свикнал правителството да се меси в научните спорове.

— Не си толкова наивен, Оливър. В Англия го правите от години.

— Така е, имал съм си работа с доста министри. Но ти какво правиш? Навремето помагаше на Кайе да създадете таен съюз — защо Огюстин още не те е уволнил?

— Защото видях светлината — навъсено каза Дикън. — Или по-скоро, мрака. Мъртви бебета. Изгубих надежда. Мисля си обаче, че Огюстин ме използва — има нужда от мен, за да поддържа баланса. Държи ме на каишка, но гледа да не я отпуска много. Пък и къде ще ида в тази количка? Вече не мога да пътувам. Неефективен съм.

— Или неутрализиран? — подсказа Мъртън.

— Кастриран — заключи Дикън.

— Понякога не си ли казваш: „Това е наука, всеки може да сгреши?“

Дикън завъртя глава.

— Не мога да си обясня хромозомния брой. Петдесет и две хромозоми срещу четирийсет и шест. Тризомални, тетразомални… какво пречи да доведат до Синдрома на Даун или нещо още по-лошо? Ако преди това не ги довърши Ъпщайн-Бар.

Мъртън бе оставил най-приятното за накрая — съобщи на Дикън за промените в Инсбрук. Дикън го изслуша напрегнато, присвил единственото си зрящо око към стената.

Спомняше си разговора с Кайе преди тя да се срещне с Рейфълсън.

— Значи Рейфълсън ще ходи в Австрия? — попита накрая, докато човъркаше с вилицата из чинията.

— Само ако го поканят. Знаеш, че там не се радва на добра репутация.

— Ще чакам доклада. Но не със затаен дъх.

— Мислиш, че Кайе е тръгнала в погрешна посока.

— Не зная дори защо взех тази храна — тросна се Дикън и пусна вилицата. — Не съм гладен.