Грег Беър
Радиото на Дарвин (37)

37.
Балтимор

Кайе вдигна сака от задната седалка на таксито и пъхна кредитната си карта през процепа зад гърба на шофьора; После изви глава, за да огледа най-новия жилищен небостъргач в Балтимор — „Хеликс“, чиито трийсетина етажа се издигаха върху масивната основа на магазини и кинотеатри, скрити засега в сянката на кулата Бромо-Селцер.

Вятърът вееше падналия рано сутринта лек пухкав сняг. Кайе си помисли, че зимата никога не й се е струвала толкова дълга.

Бяха й казали, че апартаментът на двайсетия етаж ще е напълно мебелиран, че вещите й вече са докарани и качени горе, че хладилникът ще е зареден с храна от ресторанта на долния етаж: въобще, че „Америкол“ се е погрижил да задоволи всичките й желания.

Кайе се представи на портиера в будката на входа. Той й се усмихна сервилно и й подаде запечатан хартиен плик с ключа от апартамента.

— Не съм го купила, да знаете — кой знае защо, подхвърли тя.

— За мен няма никакво значение, мадам — отвърна той с професионално ведър тон.

Елегантната кабина на асансьора я отнесе до жилищните етажи. Коридорите пустееха. „Пазят ме, грижат се за мен, пращат ме от едно съвещание на друго и не ми оставят време да мисля. Дали съм си още аз?“

След разговора с Кристофър Дикън в Националния здравен институт се наложи да се захване със задачи, които нямаха почти нищо общо с АЧЕРВ и търсенето на лечение за болестта. Оставаха по-малко от две седмици до деня, когато учените на Крос възнамеряваха да представят своята първа проектоваксина от общо дванайсетте, върху които се работеше из цялата страна. Кайе наистина бе подценила бързината, с която се въртяха колелата в „Америкол“ — и бе надценила степента на информираност, която щяха да й позволят. „Все още съм само фигурант“ — помисли си тя.

А междувременно имаше нужда да намери време да помисли за това, което ставаше — с АЧЕРВ, с такива като госпожа Хамилтън и с другите жени в клиниката.

Стигна до апартамента си, 2011, пъхна електронната карта в процепа и побутна масивната врата. Лъхна я свеж, прохладен въздух, миризма на нов килим и мебели и на още нещо леко и приятно. Свиреше тиха музика: Дебюси, но не можа да се сети точно какво.

В кристалната ваза върху мраморната камина в хола бяха подредени свежи бледожълти рози.

Апартаментът бе просторен, с елегантна дървена ламперия и красива и удобна мебелировка. И с Дебюси. Тя остави сака на един от диваните в хола и влезе в кухнята. Хладилник с врата от алпака, печка, съдомиялна машина, шкафчета в цвят на сив гранит, поръбени с розов мрамор, скъпи лампи, изработени с финеса на истински бижута, които озаряваха стаята с ярка светлина…

— Проклета да си, Мардж — въздъхна тя. Върна се при сака, пренесе го в спалнята, дръпна ципа и започна да си вади дрехите.

Когато приключи, седна на леглото и затвори очи. Трудно й беше да повярва, че това е нейният дом. Над нощното шкафче висеше литография на Уистлър, до нея — ориенталски ръкопис зад стъкло с позлатена рамка.

— Малкото момиче в големия град — промърмори тя малко ядосано.

Телефонът в чантата й иззвъня. Тя подскочи стреснато, изтича в другата стая, извади телефона и го включи.

— Кайе, обажда се Джудит.

— Права беше — отвърна Кайе без предисловия.

— Моля?

— Казах, че беше права.

— Винаги съм права, скъпа. Знаеш го. — Джудит направи пауза за допълнителен ефект. — Нали се интересуваше от транспозонната активност на моите заразени с АЧЕРВ хепатоцити?

По гърба на Кайе пробягаха тръпки. Това беше скокът в тъмното, който бе направила само преди два дни, веднага след като разговаря с Дикън. Беше се заровила в статиите на няколко научни списания, беше прегледала и собствените си записки и си отбелязваше всяка, дори най-налудничавата идея.

Двамата със Сол се числяха към биолозите, който подозираха, че транспозоните — подвижни участъци от ДНК в генома — са нещо повече от самостоятелни гени. Кайе бе посветила над десет страници от бележника си на вероятността транспозоните да са нещо като регулатори на фенотипа: при определени обстоятелства те биха могли да оказват влияние на процеса, при който белтъците се превръщат в жива тъкан. Да променят начина, по който белтъците създават живо растение или животно. Ретротранспозоните бяха доста сходни с ретровирусите — ето откъде идваше генетичната връзка с АЧЕРВ.

Взети заедно, те биха могли да бъдат прислужниците на еволюцията.

— Кайе?

— Момент. Остави ме да си поема дъх.

— Хубаво ще е да го направиш, скъпа бивша моя студентко Кайе Ланг. Активността на транспозоните в нашите заразени с АЧЕРВ хепатоцити е леко повишена. Те се местят насам-натам без видим ефект. Това е интересно. Но ние не се ограничихме само с хепатоцитите. Направихме опити с ембрионални стволови клетки — по поръчка на Работната група.

Ембрионалните стволови клетки, подобно на ранните растежни клетки на фетусите, можеха да се превърнат във всякаква тъкан.

— Опитахме се да ги подтикнем да се държат като оплодена човешка яйцеклетка — продължи Къшнер. — Не можаха да съзреят до фетуси, но това, което ни учуди, бе, че в тези щамови клетки транспозонната активност е необичайна. След АЧЕРВ транспозоните подскачат като бацили върху гореща тава. Активни са върху поне двайсет хромозома. Ако това е случайно разбъркване, клетката би трябвало да загине. Но тя оцелява. И е по-здрава от всякога.

— А регулираната й активност?

— Задейства се от нещо в АЧЕРВ. Лично аз смятам, че причината се крие в голямопротеиновия комплекс. Клетката реагира така, сякаш е била подложена на силен стрес.

— Джудит, какво според теб може да значи това?

— Че АЧЕРВ ни препрограмира. Че се опитва да промени драстично нашия геном.

— Защо? — Кайе се засмя. Сигурно бе, че Джудит ще забележи неизбежната връзка.

— Кайе, подобна активност не може да е безвредна.

Усмивката на Кайе се стопи.

— Но клетката е оцеляла.

— Да — съгласи се Къшнер. — Доколкото ми е известно обаче, новородените умират. Промяната е твърде драстична, а периодът — прекалено кратък. От години очаквам природата да реагира на начина, по който постъпваме с околната среда, да ни каже, че е време да се преборим с пренаселеността и да вземем мерки за топящите се ресурси — ако трябва дори да дръпнем шалтера, да се сгушим покорно и да умрем. Да сложим край на човешкия род. Мисля си, че това може да е последното предупреждение — убиецът на човешкия род е сред нас.

— Каза ли го на Огюстин?

— Не направо, но той ще се сети.

Кайе погледна учудено телефона, долепи го още веднъж до ухото си, каза на Джудит, че ще я потърси по-късно, и затвори.

Значи не беше еволюция. Майката природа бе сметнала, че хората са злокачествени образувания, които трябва да бъдат изтребени.

За един ужасен миг това й се стори много по-разумно от всичко, за което бяха разговаряли с Дикън. Но как тогава да обяснят новите фетуси, онези, които израстваха от яйцеклетките на междинните дъщери? И те ли щяха да са генетически увредени, с привидно нормална външност и кратко съществувание? Или щяха да бъдат изхвърлени още през първото тримесечие, подобно на междинните дъщери?

Кайе погледна през широкия прозорец към окъпания в утринна светлина Балтимор. Опита се да си представи какво би станало, ако всяка бременност на Земята води до вторична, затлачвайки женските утроби с тримесечни зародиши.

Краят на човешкия род.

Ако Джудит беше права, някой вече беше ударил камбаната.