Грег Беър
Радиото на Дарвин (44)

44.
Сан Диего, Калифорния

1 април

Кайе току-що си бе измила лицето, когато телефонът иззвъня.

— Кайе? Мич се обажда.

— Помня те — отвърна тя закачливо. Всъщност надяваше се, че не е прекалено закачливо.

— Ще летя на север утре сутринта. Дали преди това можем да се видим?

По цели дни бе търчала от една конференция на друга и почти не й бе останало време да помисли за срещата в зоопарка. Едва дочакваше вечерите, за да се сгуши в леглото и да заспи. Джудит Къшнер се оказа права: Мардж Крос бе обсебила всяка секунда от живота й.

— Хубава идея — рече тя. Забеляза, че Мич не споменава Кристофър. — Къде?

— Аз съм в „Холидей Ин“. При теб в „Серано“ има много приятно кафене. Мога да дойда там.

— След един час имам ангажимент. Можеш ли да си тук след десет минути?

— Ако потичам — отвърна Мич. — Ще се видим във фоайето.

Докато се обличаше, Кайе машинално включи телевизора. В началото не чуваше какво се говори, умът й бе зает от други неща: заключителната церемония, появата й на подиума заедно с Мардж Крос и Марк Огюстин.

Мич.

Тъкмо нахлузваше чорапогащника, когато се заслуша в женския глас по телевизора:

— … първият напълно зрял плод. Ще повторя за онези зрители, които са пропуснали предишните ни емисии: тази сутрин неизвестна жена в Мексико Сити роди първия научно доказан иродов плод от втори стадий. Предаваме на живо от…

Кайе подскочи от звука на металическо стържене и строшено стъкло. Дръпна завесата на прозореца и погледна на север. Улицата точно пред входа на хотела бе задръстена от гъста тълпа, която заливаше тротоарите и съседния парк, поглъщаше колите, камионите и автобусите. Врявата беше невъобразима, дори зад двойните прозорци: нисък, вибриращ тътнеж, подобен на земетресение. Над тълпата се развяваха бели плакати с надписи и знамена. От толкова високо не можеше да разчете плакатите.

— … изглежда, е родено мъртво — продължаваше говорителката по телевизията. — Опитваме се да получим още сведения от…

Телефонът й иззвъня. Тя вдигна слушалката и опъна кабела до прозореца. Не можеше да откъсне поглед от живата река долу. Видя да се клатушкат покривите на няколко коли, после една от тях се преобърна и тълпата се люшна, отново се чу шум от строшено стъкло.

— Госпожице Ланг, обажда се Стан Торн, шефът на охраната на Мардж Крос. Трябва веднага да се качите на двайсетия етаж.

Множеството долу издаваше триумфални животински звуци.

— Вземете бързия асансьор — продължи Торн. — Ако е блокирал, качете се по стълбите. Но побързайте.

— Идвам веднага — отвърна тя.

 

 

Мич стоеше от другата страна на хотела, пъхнал ръце в джобовете на якето и изгърбил рамене; опитваше се да изглежда колкото се може по-незабележим и незаинтересуван.

Тълпата търсеше учени, официални представители, всеки, който имаше някаква връзка с конференцията, размахваше заплашително табели и крещеше обидни думи.

Беше си свалил табелката, която му даде Дикън, а външният му вид за щастие нямаше нищо общо с костюмираните представители на различни лекарски организации и фармацевтични фирми.

Повечето от демонстриращите бяха жени — във всички цветове и размери, но млади, между осемнайсет и четиридесет. Изглежда, бяха изгубили всякаква представа за ред. Гневът ги бе завладял изцяло.

В началото Мич доста се изплаши, но тълпата бързо отмина на юг и освободи пътя. Той се отдалечи със забързана крачка в обратна посока, прескочи една ограда и се озова в тесния проход между два хотела.

Задъхан, по-скоро от уплаха, отколкото от физическото усилие — не можеше да понася тълпите, — той продължи в прохода, прескочи още една стена и се изправи върху бетонния покрив на подземен гараж. Няколко жени с изплашени лица тичаха към колите си. Една носеше плакат с надпис: „НАШЕТО БЪДЕЩЕ СА ТЕЛАТА НИ“.

Над гаража отекна вой на сирени. Мич дръпна вратата на асансьора тъкмо когато трима униформени пазачи изтичаха надолу по стълбите. Те заобиколиха колоната и спряха срещу него, с извадени оръжия.

Мич вдигна ръце, като се помъчи да си придаде миролюбив и невинен изглед. Единият от пазачите изруга и му викна:

— Качвай се горе!

Другите двама се втурнаха да заключат вратата.

Той се изкачи по стълбите, следван от тримата пазачи.

Когато стигна фоайето, видя отвън малки полицейски фургони да разпръсват тълпата — изтикваха назад веригата жени. Жените крещяха разгневено, гласовете им бяха като прииждаща вълна. Един от камионите бе снабден с водно оръдие, което се въртеше като главата на насекомо.

Вратата на фоайето се отвори и вътре влязоха няколко гости на хотела, вдигнали ключовете си като пропуски. Мич прекоси фоайето и спря в средата; усещаше полъха на улицата. Миришеше на страх и гняв, примесен с острата миризма на още нещо неуловимо, но заплашително.

Нещо, от което настръхна.

Мирис на тълпа.

 

 

Дикън срещна Кайе на двайсетия етаж. Мъж с тъмносив костюм държеше вратата на един от апартаментите и проверяваше табелките. От затъкнатата в ухото му слушалка долитаха тънички гласове.

— Те вече са долу във фоайето — каза Дикън. — Направо са обезумели.

— Защо? — попита задъхано Кайе.

— Заради Мексико Сити.

— И затова се бунтуват?

— Къде е Кайе Ланг? — извика мъжки глас.

— Тук! — Тя вдигна ръка.

— Добре, проверяваме — каза мъжът от охраната. Зад него имаше малка тълпа развълнувани участници в конференцията. Един от тях беше по гащета и халат; до него жена с подобно облекло клатеше уплашено глава. Охраната на Мардж наброяваше поне двайсетина души. Някои от тях носеха пушки.

И тогава Кайе чу гласа на Мардж:

— За бога, това е само тълпа жени! Глупави, уплашени жени!

Дикън улови Кайе за ръката. До тях се озова Боб Кавано, личният секретар на Мардж, сграбчи ги за раменете и ги изтика в спалнята на Крос. Тя лежеше на двойното легло, втренчила поглед в телевизора. Беше облечена с копринена нощница. На екрана тълпата продължаваше да се люшка. Кайе предположи, че камерата е на третия или на четвъртия етаж.

Полицейските коли продължаваха да поливат множеството с водни струи.

— Божичко, ще ги смачкат! — извика ядосано Крос.

— Опустошили са залата за конференции — обади се един от пазачите.

— Кой би могъл да предположи, че новината ще има подобни последствия? — възкликна Сам Торн.

— Какви ти последствия, това е истинска катастрофа — изсумтя Мардж.

— Те дори не знаят какво искат — подметна стройна жена със зелен костюм.

— Какво се надяват да постигнат? — попита някой друг, скрит от погледа на Кайе.

— Ясно е какво — искат от нас да действаме — отвърна Крос. — Да вземем мерки, да спрем процеса.

— Всъщност може би точно това ни е нужно. — Кайе познаваше мъжа, произнесъл тези думи — директорът по маркетинг във фармацевтичния отдел на „Америкол“.

— Глупости! — ядоса се Крос. — Къде е Кайе?

— Тук съм. — Тя пристъпи напред.

— Чудесно! Франк и Сандра, ще откарате Кайе веднага щом разчистят улиците. Кой ще се свърже с пресата?

Жената с банския костюм вдигна ръка.

— Луис, искам веднага да подготвиш изявление.

— Хората ми са в друг хотел.

— Ами повикай ги де! Онези долу чакат от нас новини. Кажи им, че работим върху ваксината, но ни е нужно време, защото може да се окаже вредна, по дяволите, кажи им това, което каза на конференцията. Още ли нямаме телефони?

Кайе се чудеше къде ли е Мич.

В стаята влезе Марк Огюстин. Ставаше все по-тясно и задушно. Огюстин кимна на Дикън и се усмихна любезно на Кайе. Изглеждаше спокоен и невъзмутим и само очите му издаваха, че това е поза.

— Ето че се събра цялата банда — ухили се Мардж. — Какво става, Марк?

— Преди два часа са застреляли Ричард Браг в Бъркли — каза Огюстин. — Докато си разхождал кучето.

— Браг? — попита някой.

— Оня задник с патента — обясниха му.

Крос се надигна от леглото.

— Има ли връзка с новината за бебето?

— Може и да има — отвърна Огюстин. — Нищо чудно някой в болницата на Мексико Сити да е проговорил. В „Ла Пенса“ пише, че бебето е било с тежки малформации. От шест часа го повтарят по всички канали.

Кайе се наведе към Дикън и прошепна:

— Мъртвородено.

Огюстин посочи прозореца.

— Това може да обясни присъствието на тълпата. Трябваше да е мирна демонстрация.

— Хайде, на работа — подкани ги Крос. — Няма какво да се мотаем.

— Най-добре да забравим за зоопарка — подметна й Дикън, докато слизаха с асансьора.

— За обсъждането?

— Избързахме — каза той. — Сега не е време да си подаваме главите.

 

 

Мич вървеше по безлюдната улица, покрита с натрошени стъкла и смачкани кутии. Полицейска барикада, маркирана с жълти ленти, бе запречила входовете на залата за конференции и трите съседни хотела. Преобърнатите коли бяха обвити с жълти ленти като грамадни коледни подаръци. По асфалта се въргаляха разкъсани табели и знамена. Миришеше на сълзотворен газ и дим. Покрай тротоара се бяха подредили полицейски и военни постове. Приближиха се няколко коли, от които слязоха представители на градската власт, за да огледат щетите.

Мич бе направил безуспешен опит да се прибере в своя хотел, но още на вратата го върнаха един изплашен чиновник и постовият полицай. Горе в стаята беше останал целият му багаж, освен чантата с документите, която носеше със себе си. Но пък за момента тя бе всичко, което му бе нужно. Остави бележка на Кайе и Дикън, но нямаше представа дали ще я получат.

Изглежда, конференцията беше приключила. През вратите на хотелския гараж се нижеха дълги колони от коли и таксита.

Мич все още не знаеше какво да мисли за случилото се. Гняв, свръхизблик на адреналин, животинска радост от опустошението — това бяха все типични признаци за насилието на тълпата. Жалост към умрялото дете, необяснима вина. Към всичко това се прибавяше почти постоянното усещане за самота.

Всъщност от всичко най-много съжаляваше за пропуснатата закуска с Кайе Ланг.

Спомни си уханието й онази нощ в зоопарка. Очите й, начина, по който го гледаше. Понякога си я представяше, изтегната гола до него в леглото, толкова ясно, сякаш вече бе виждал тази картина. Или щеше да я види? Спомени от бъдещето?

Бръкна в джоба на якето и напипа самолетния билет, който неизменно носеше със себе си.

Дикън и Кайе бяха придали нов смисъл на живота му, сякаш му бяха хвърлили спасителното въже в мига, когато се давеше. Кой знае защо, имаше подозрението, че за в бъдеще Дикън ще избягва да се среща с него. Не че не го харесваше, ловецът на вируси бе искрен и умен. Мич с радост би работил с него. Но някак си не можеше да си представи това сътрудничество. Още спомени от бъдещето?

Или ревност.

Приседна на ниската бетонна стена срещу „Серано“, стиснал кожената чанта под мишница. Докато рееше поглед, опитвайки се да реши какво да предприеме, неочаквано забеляза жена със строг син костюм да излиза от хотела. Тя спря за миг в сянката на козирката и размени няколко думи с полицаите. Беше Кайе. Мич бавно прекоси улицата, покрай една тойота с разбити стъкла. Кайе го видя и му махна.

Срещнаха се на площада пред хотела. Кайе имаше тъмни кръгове под очите.

— Ужасно беше — каза тя.

— Бях тук, видях всичко с очите си.

— Включваме на високи обороти. Уговорила съм няколко телевизионни интервюта, после се връщам във Вашингтон. Сигурно ще има разследване.

— Всичко това заради бебето ли беше?

Кайе кимна.

— Преди час получихме подробности. Става въпрос за жена, която е заболяла от „иродов грип“ миналата година. Била е под наблюдение на НЗИ. Имала е аборт на междинна дъщеря, преди месец забременяла отново. Родила месец по-рано, мъртъв плод. С няколко тежки дефекта. Вероятно циклопия.

— Божичко! — промърмори Мич.

— Огюстин и Крос… всъщност не ми се ще да говоря за това. Изглежда, ще се наложи да преработим плановете си, може би дори да ускорим опитите върху хора. Конгресът е на нож, търсят се виновни навсякъде. Страхотна бъркотия, Мич.

— Разбирам. Какво можем да направим?

— Ние? Това, за което разговаряхме в зоопарка, вече няма смисъл.

— Защо? — попита Мич и преглътна мъчително.

— Дикън си промени мнението.

— Какво значи това?

— Потиснат е. Смята, че сме били на грешен път.

Мич вирна брадичка.

— Аз не смятам така.

— Всичко това може би е по-скоро политика, отколкото наука.

— А къде остава науката? Нима ще позволим едно преждевременно раждане на увреден плод…

— Да ни спре ли? — прекъсна го тя. — Възможно е. Не зная.

— Очакват ли се и други раждания?

— Не през следващите няколко месеца. Повечето от забременелите предпочетоха аборт.

— Не знаех.

— Защото го пазят в тайна. Замесените институции предпочитат да не се дава гласност. Можеш да си представиш иначе каква ще е реакцията.

— А ти какво мислиш за това?

— Тези размирици са истински шок. Трябва ми време да обмисля нещата, да си подредя работата. Помолих Дикън да ми даде телефона ти, но той отказа.

Мич се засмя многозначително.

— Какво? — попита Кайе раздразнено.

— Нищо.

— Ето ти номера ми в Балтимор — рече тя и му подаде една визитна картичка. — Обади ми се след няколко дни.

Тя сложи ръка на рамото му, стисна го лекичко, после се обърна и забърза към хотела. Неочаквано спря и подвикна през рамо:

— Ще чакам да ми се обадиш!