Грег Беър
Радиото на Дарвин (29)

29.
Балтимор, Лаборатория за примати на Работната група

Февруари

— Добро утро, Кристофър! Как е положението оттатък океана? — каза Мериан Фрийдман, когато отвори вратата. Духаше студен вятър и Дикън вдигна ръка и демонстративно почна да разтърква зачервените си очи.

— Още съм на женевско време. Бен Тайс ти праща поздрави.

Фрийдман отдаде чест.

— Европа се заема със случая. Как е Бен?

— Уморен до смърт. Цялата минала седмица са коагулирали протеини. Оказало се много по-трудно, отколкото очаквали. АЧЕРВ не кристализира.

— Трябваше да говори с мен — каза Мериан.

Дикън си свали палтото и шала.

— Имаш ли горещо кафе?

— В приемната. — Тя го преведе по бетонния коридор, боядисан в причудливи оранжеви цветове, и му посочи вратата вляво.

— Как ти понася сградата?

— Смърди. Чу ли, че инспекторите открили тритий в канализацията? Трябвало да го изхвърлят с химическите отпадъци, но по някакъв начин попаднал в тръбите. Нямаме време да се оплакваме и да искаме нови помещения. Хвърлихме десет хиляди за инсталация на монитори и преоборудване. През два дни идват инспектори от отдела за радиационна защита и душат за утечки.

Дикън се изправи до дъската за съобщения, разделена на две равни части. От едната страна се мъдреха бележки от типа: „Търся съквартирант: евтин апартамент“. „Може ли някой да вземе моите кучета от карантинното на «Дълес» другата седмица?“, „Някой да знае за детска градина в Арлингтън?“, „Търся транспорт до «Бетезда» в понеделник. Предпочитам специалист по метаболити или екскрети: ще си бъбрим по пътя.“

Погледът му се замъгли. Чувстваше се изморен, но от друга страна, го възбуждаше мисълта, че работата вече е потръгнала, и то с големи мащаби: местеха се цели семейства, събираха се нови колективи.

Фрийдман му подаде кафето в картонена чашка.

— Кафето ни е добро.

— Диуретик — промърмори той. — Помага да се отървеш от трития.

Фрийдман се намръщи.

— Успяхте ли да предизвикате симптомите? — попита Дикън.

— Не — отвърна Фрийдман. — Но геномът на маймунския ендогенен ретровирус е толкова близо до този на АЧЕРВ, че направо да те полазят тръпки! Проникнал е в маймунския геном още преди да тръгнем по свои пътища.

Дикън сръбна от кафето, избърса си устата и каза:

— Значи не е болест.

— Чакай, чакай. Той се проявява чрез едни и същи симптоми, разпространява се и заразява. Болест е, откъдето и да се е взела.

— Бен Тайс подложи на изследване двеста човешки отхвърлени плода. При всеки от тях намери голяма фоликуларна маса, наподобяваща яйчници, но съдържаща само двайсетина фоликули. При всичките…

— Зная, Кристофър. Три или четири спукани фоликули. Снощи той ми прати доклада си.

— Мериан, плацентите са ужасно изтънени, амнионът е мъничка прозрачна торба, а след абортирането — което не е свързано с особени трудности — много от жените почти не чувстват болка и дори не изхвърлят ендометриума. Сякаш продължават да са бременни.

Фрийдман все повече се възбуждаше.

— Моля те, Кристофър…

Двама други изследователи, и двамата млади чернокожи мъже, влязоха, запознаха се с Дикън, след това отидоха при хладилника. Фрийдман сниши глас.

— Кристофър, нямам намерение да заставам между теб и Марк Огюстин, когато започнат да хвърчат искри. Да, ти доказа, че грузинските жертви са носели АЧЕРВ в тъканите си. Но техните фетуси нямат нищо общо с деформираните новородени. Те са били съвсем нормални зародиши.

— Не бих имал нищо против да подложим някой от тях на щателен анализ.

— Само че някъде другаде. Ние не сме съдебномедицинска лаборатория, Кристофър. Имам на щат сто двайсет и трима души, разполагам с дванайсет опитни шимпанзета и трийсет южноафрикански маймуни. Хората ми са съсредоточени върху конкретната задача. Изучаваме проявите на ендогенния вирус в образци от човекоподобни маймуни. Нищо повече. — Последните думи произнесе шепнешком, след това добави малко по-силно: — Ела да видиш докъде сме стигнали.

Преведе Дикън през лабиринт от малки стаички, във всяка от които светеше по един монитор. Разминаха се с няколко жени с бели престилки и техници със зелени комбинезони. Миришеше на антисептик. Накрая Мериан отвори стоманената врата на лабораторията за животни и Дикън подуши миризмата на животински изпражнения, примесена с тази на сапун и дезинфектанти.

Тя го въведе в просторна стая с бетонни стени, обитавана от три шимпанзета, всяко в отделна клетка. Клетките бяха снабдени със самостоятелни вентилационни системи. Един лаборант бе пъхнал дълга стоманена пръчка с щипци накрая и шимпанзето се опитваше да изтика щипците навън. Щипците се затвориха бавно и притиснаха шимпанзето към отсрещната стена. Лаборантът си подсвиркваше тихичко. Животното, изглежда, се предаде, във всеки случай вече не се съпротивляваше, нито се опитваше да хапе. Лаборантът почна работа. Първо взе кръвни проби и вагинален секрет. Шимпанзето врякаше недоволно и гърчеше лице в жалостиви гримаси, но лаборантът не му обръщаше внимание.

Мериан доближи клетката и погали изпънатата ръка на животното.

— Успокой се, Кики.

Шимпанзето продължаваше да се върти, но поне престана да скимти. Когато приключиха и я освободиха от хватката на щипците, Мериан се обърна към лаборанта.

— Не искам повече да виждам да се отнасяте с тези животни, сякаш са машини — каза тя тихо, но ядосано. — Ясно ли е? Когато е уплашена, тя има нужда някой да я погали и утеши. За нея вие сте нещо като приятел, член на семейството. Разбрахте ли ме?

Лаборантът кимна овчедушно.

Мериан даде знак на Дикън да я последва. Следващият коридор беше съвсем пуст, вратите в двата края бяха затворени.

— Мериан, Бен е на моя страна — започна Дикън. — Той е убеден, че става въпрос за забележително явление, не само за поредната нова болест.

— Но готов ли е да се изправи срещу Огюстин? Кристофър, средствата, които ни отпускат, са за откриване на лечение! Ако не е болест, защо да търсим лекарство? Хората са нещастни, те боледуват и губят децата си.

— Отхвърлените фетуси не са деца, Мериан.

— Тогава какво са, за Бога? Кристофър, старая се да се придържам към това, което знам. Ако започнем да теоретизираме…

— Само разсъждавам на глас. Исках да разбера какво мислиш.

Мериан застана зад бюрото и се подпря на него. Беше объркана и изморена.

— Аз съм генетик и молекулярен биолог. Нищо не разбирам от другите специалности. Всяка вечер прехвърлям поне стотина страници материал, за да съм в крак със специалността си.

— Включвала ли си се към МедУеб? Бионет? Вирион?

— Не стоя много в мрежата, само колкото да си проверя пощата.

— Вирион е малък информационен електронен бюлетин от Пало Алто. Само за частни абонати. Кирил Мадъкс го движи.

— Зная. С Кирил бяхме гаджета в Станфорд.

Веждите на Дикън подскочиха.

— Не знаех.

— Но моля те, да не казваш на никого! Оттогава си е все същият дребен гениален негодник.

— Сигурно си права. Но все пак те съветвам да надникнеш там. Има поне трийсет анонимни бележки. Кирил твърди, че са от известни изследователи. Въобще не се говори за болест или лечение.

— Готова съм да встъпя в редиците ви, стига първо да информирате обществеността. Тогава и аз ще се изправя срещу Огюстин.

— Обещаваш ли?

— Не и в този живот! Аз не съм блестящ учен с международна репутация, която да пазя ревниво. Аз съм само едно момиче от конвейера, което едва свързва двата края и е занемарило личния си живот заради работата.

Дикън се почеса по врата.

— Готви се нещо. Нещо наистина голямо. Трябват ми солидни помощници, които да ме подкрепят срещу Огюстин.

— Защо не отидеш да си поговориш открито с него? Всъщност зная защо — защото ще те изрита от ЦКБ.

— Не мисля. Е, поне се надявам. — Той се засмя и намигна. — Откъде знаеш? Да не си излизала и с Огюстин?

— Той беше студент по медицина — отвърна Фрийдман. — От тях бягах като от огън.

 

 

„Пумата на Джеси“ се намираше на две пресечки по централната улица. Отпред имаше светещ неонов надпис и полирани медни перила. В тясното продълговато помещение космат мъжага със захабена риза и черни панталони разнасяше бира между дървените масички, а седем или осем голи хубавици една след друга извършваха лишени от ентусиазъм опити да танцуват на миниатюрната сцена.

Написана на ръка бележка върху нотния статив до празната клетка уведомяваше клиентите, че тази седмица пумата е болна, поради което Джеси няма да участва със своето изпълнение. На стената зад малкия бар бяха налепени снимки на пумата и ухилената й русокоса и едрогърдеста притежателка.

Помещението беше тясно и задимено, с нисък таван, и Дикън се почувства зле още докато сядаше на стола. Съседите му бяха разнообразна група — от мъже с костюми до младоци с дънки, сами или на групи, всеки стиснал в ръка запотена чаша бира.

Мъж, наближаващ петдесетте, спря една танцьорка тъкмо когато слизаше от сцената, и й пошепна нещо в ухото. Тя кимна, а той даде знак на компанията, с която беше, да се преместят в задната стаичка за лични забавления.

Дикън разполагаше с не повече от няколко часа на месец, които да посвети на себе си. По случайност тази вечер беше свободен — нямаше ангажименти, нито място, където да отиде — освен малката стая в „Холидей Ин“, и предпочете анонимния уют на непретенциозния клуб още щом мярна светещия надпис.

Ако не за друго, то заради възможността да срещне жена, която няма нищо общо с работата му.

Танцьорките бяха доста привлекателни, очевидно свикнали да се появяват разголени пред мъжка компания — имаха естествено едри гърди и бръснати триъгълници. Никой не му обърна внимание, когато влезе, всички изглеждаха съсредоточени в забавлението.

Той си поръча бира и се облегна на стената. Жената, която се покачи на сцената, беше съвсем млада, с малки, но щръкнали право напред гърди, които някак не се връзваха с тесния й гръден кош. Той я загледа с вял интерес — когато привърши с десетминутното упражнение, тя огледа помещението, за да провери градуса на интереса, заметна се с червеникавата си роба и се спусна по стълбичката.

Дикън така и не бе изучил правилата в този тип клубове. Знаеше, че отзад има стаи, но нямаше представа какво точно е позволено там. Поне бе престанал да мисли за срещата с Огюстин на следващата сутрин в Медицинския център на Хауардския университет, където щяха да му представят новите членове на групата… Още един натоварен ден.

Зазяпа се в следващата изпълнителка — по-ниска и по-закръглена от предишната, с малки, но добре оформени гърди и тясно кръстче, и си спомни за Кайе Ланг.

Допи бирата, остави няколко монети на масата и бутна стола назад. Разсъблечена червенокоса хубавица му предложи ластичния си чорап за бакшиш, повдигнала високо полите на халатчето си. Като пълен глупак, той пъхна двайсетдоларова банкнота под ластика и я погледна с изражение, което — надяваше се — издаваше безгрижност, но вероятно по-скоро говореше за неговата неувереност.

— Това е само за начало, миличък — рече тя с тих, но властен глас. След това се огледа. Той беше най-едрата лишена от компания риба, която плуваше в басейна. — Работата ли те изстиска така, сладурче?

— Работата — повтори той покорно.

— Май ти трябва един танц насаме — подсказа тя.

— Хубава идея — каза той с пресъхнала уста.

— Има една стаичка отзад — продължи тя. — Но знаеш ли правилата, готин? Само аз ще пипам. Управата иска да си седиш кротко на столчето и само да гледаш.

Звучеше ужасно. Въпреки това той тръгна с нея, в малката стая в дъното на сградата, една от осемте или десетте на втория етаж, с размери на тоалетна, без никакви мебели освен миниатюрната платформа и два сгъваеми стола. Докато се наместваше на стола, жената си свали халатчето. Отдолу бе по прашки.

— Казвам се Даниел — представи се тя и сложи пръст на устните му, преди да успее да й отвърне. — Не ми казвай. Обичам загадките.

От черната лачена чантичка на рамото си извади найлонов пакет и го разгърна с обиграни движения. Вътре имаше еднократна хирургическа маска и жената я сложи на лицето си.

— Съжалявам — рече с приглушен от маската глас. — Нали знаеш за какво е. Момичетата казват, че проклетият нов грип не се спира от нищо — нито от таблетки, нито от гумичките. Може да не си болен, но не ща да си имам ядове после. Казват, че всички мъже го носели. Имам две дечица. Не ми се ще да ми се роди някое уродче.

Дикън бе толкова изморен, че едва се движеше. Тя се покатери на платформата и зае обиграна поза.

— Бързо ли го искаш, или бавно?

Той се изправи и без да иска, събори сгъваемия стол, който се сгромоляса оглушително на пода. Жената го погледна намръщено, присвила очи над маската.

— Извинявай — каза той и й подаде още една двайсетдоларова банкнота. След това излезе забързано от стаята, намери пътя през задименото помещение, като се спъна пътем в нечии изпружени крака, изкатери се по стълбите и се задържа за момент за медните перила, като гълташе жадно свежия въздух.

Накрая избърса длани в панталоните си, сякаш той бе този, който можеше да се зарази.