Грег Беър
Радиото на Дарвин (33)

33.
Бетезда. Националният здравен институт, Клиничен център „Магнусон“

Четири жени седяха в ярко осветената стая. Помещението бе оборудвано с две кушетки, два фотьойла, телевизор и видео, лавица с книги и списания. Кайе се зачуди по какъв начин специалистите по вътреболнична архитектура винаги успяват да създадат стерилна атмосфера: пепелявосива ламперия, снежнобели стени, санитарно-пастелни рисунки на брегове, гори и цветя. Избелен и умиротворяващ свят.

Загледа се в жените зад прозореца на страничната врата, докато чакаше да дойдат Дикън и директорът на клиничния център.

Две чернокожи жени. Едната около трийсет и пет годишна, седнала с изправен гръб във фотьойла и загледана в някакво предаване по телевизията. Другата — двайсетгодишна, слаба, с малки щръкнали гърди и къса къдрава коса — беше подпряла бузата си с длан и рееше поглед из стаята. И две бели жени: около трийсетгодишни, едната русолява с изпито и строго лице, другата хубаво облечена, с безизразно лице, вперила поглед в оръфан брой на „Тайм“.

Дикън и доктор Денис Липтън се приближиха по покрития със сив килим коридор. Липтън бе четирийсетинагодишна, дребна, с интелигентно, живо лице и очи, които святкаха, когато е ядосана.

— Готова ли сте да се срещнете с нашите доброволки, госпожо Ланг? — попита тя.

— Разбира се — отвърна Кайе.

Липтън се усмихна.

— Не са особено щастливи. Последните няколко дни ги подложихме на най-различни изследвания… Можете да си представите.

При звука на гласовете им жените в стаята надигнаха глави. Липтън приглади бялата си престилка, отвори вратата и каза:

— Добър ден.

 

 

Срещата премина добре. Доктор Липтън придружи три от жените до отредените им стаи и остави Дикън и Кайе да поговорят обстойно с четвъртата — по-възрастната негърка, госпожа Луела Хамилтън от Ричмънд, Вирджиния.

Госпожа Хамилтън помоли за кафе.

— Толкова пъти ме източваха — оплака се тя. — Да бяха само кръвните проби, а и урина давах.

Дикън обеща да донесе кафе за всички и излезе.

Госпожа Хамилтън фиксира Кайе с присвити очи.

— Казаха ни, че тоя бацил вие сте го открила.

— Не — отвърна Кайе. — Публикувах няколко статии, но не е мое откритие.

— Твърдят, че било само леко неразположение. Имам четири деца, а сега ми казаха, че петото няма да е нормално. Отказват обаче да го извадят. Нека, викат, болестта се развие докрай. Вземат ме за една голяма опитна мишка, нали?

— Нещо такова. Добре ли се отнасят с вас?

— Ами, храня се. — Жената повдигна рамене. — Храната я бива. Не обичам да чета, нито да гледам филми. Сестрите са много мили, но тази доктор Липтън — тя е труден случай. Държи се любезно, но ако ме питате, никого не харесва.

— Сигурна съм, че си разбира от работата.

— Тъй де, ама го приказвате, щото не сте на моето място.

Кайе се засмя.

— Сигурно.

— Понякога си мисля — ами ако грешат и наистина си имам съвсем нормално бебче? Няма ли да излезе, че съм постъпила глупаво?

— Щом са ви направили изследвания, трябва да знаят.

— Не дават на мъжа ми да ме посещава. Имаше го в договора. Той ме е заразил с грипа, той ми направи и бебето, ама пак ми липсва. Не е виновен човекът. Разговаряхме по телефона. Уж весел, ама зная, че тъгува за мен. Изнервям се, като не сме заедно.

— А кой се грижи за децата ви? — попита Кайе.

— Той де. Тях поне ги пускат да ме виждат. Той ги докарва и чака отвън в колата. Четири месеца мъка, цели четири! — Госпожа Хамилтън завъртя халката на пръста си. — Мъжът ми е доста самотен, а и с малките не е лесно да се оправяш.

Кайе я хвана за ръката.

— Госпожо Хамилтън, виждам, че сте смела жена.

— Викай ми Луела. А ти как се казваш?

— Кайе.

— Страх ме, Кайе. Хич не съм храбра. Като разбереш какво става, миличка, нали веднага ще дойдеш да ми кажеш?

 

 

След разговора с госпожа Хамилтън Кайе се почувства изтощена. Дикън я отведе на приземния етаж и после извън клиничния център. Поглеждаше я, но не я заговаряше.

Когато излязоха, тя го помоли да поспрат за малко. Обърна се, скръстила ръце, и се загледа в дърветата и зелената морава. Голяма част от сградите на Националния здравен институт все още бяха в строеж, превръщайки района в лабиринт от околни пътища сред гори от щръкнала арматура.

— Какво има? — попита Дикън.

— Объркана съм — отвърна тя.

— Ще трябва да свикваш с това.

— Всички жени ли са доброволки?

— Разбира се. Поемаме изцяло медицинските им разходи.

— Защо не им давате да се срещат с мъжете?

— Всъщност грешката може и да е моя — отвърна Дикън. — На последното събрание представих някои доказателства, че „иродовият грип“ може да води до вторична бременност без сексуален контакт. Идната седмица ще предадат съобщението на всички изследователи.

— Какви доказателства? Божичко, да не говориш за непорочно зачатие? — Кайе го изгледа с присвити очи. — Занимаваше се с тази история още когато се срещнахме в Грузия, нали?

— Дори отпреди това. Украйна, Русия, Турция, Азербайджан, Армения. „Иродовият грип“ се е появил там преди десет, може би дори двайсет години.

— И когато си прочел статиите ми, всичко си е дошло на мястото, така ли? Ти какъв си, научен следотърсач?

— Де да бях — въздъхна Дикън.

— А аз съм катализаторът, така ли?

— Не е толкова просто, Кайе.

— Ще ми се да си по-откровен с мен, Крис!

— Кристофър, ако обичаш. — Той я изгледа смутено.

— Ще ми се ти да си по-откровен с мен. Ходиш като сянка подир мен, все ме следваш… защо ли си мисля, че си един от най-важните хора в Работната група?

— Благодаря, но това е общо заблуждение — отвърна той със суха усмивка. — Аз само се опитвах да ги предупредя какво се задава. В началото не искаха да ме чуят и виж докъде се стигна. Сега вече имаме съобщения от всички американски болници.

— Кристофър, до следващата среща остават два часа. От две седмици ходя по конференции за АЧЕРВ. Мислят си, че са ми намерили мястото. Малка и безопасна дупка, от която да дебна ретровируса. Мардж ми е оборудвала чудесна лаборатория в Балтимор, но… не мисля, че Работната група ще ми е полезна с нещо.

— Огюстин много се подразни, че отиде при „Америкол“. Трябваше да те предупредя.

— Вече съм решила да работя с тях.

— Сигурно си права. Те имат възможности. Мардж май те харесва.

— Кажи ми какво е… на фронтовата линия? Така ли се казва?

— На фронта — повтори той. — Така го наричаме, защото хората, с които се срещаме, са ужасно пострадали. Ние сме само работници, те са войниците. Те страдат и умират.

— А тук се чувствам като в тила. Ще бъдеш ли откровен с човек от другия лагер?

— С удоволствие. — Дикън сви рамене. — Вече знаеш срещу какво съм се изправил, нали?

— Срещу обединената линия на бюрократите. Те си мислят, че знаят какво представлява „иродовият грип“. Но… вторична бременност без сексуален контакт! — Кайе усети, че по гърба й преминават тръпки.

— Днес следобед ще обсъждаме възможните механизми. Ако искаш, питай — ще ти отговарям, каквото зная.

Кайе изнурено отпусна ръце.

— Кой е въпросът, който Огюстин винаги спестява? Ами ако от самото начало сме тръгнали в погрешна посока?

— Точно така — кимна Дикън. Лицето му порозовя. — Точно така, Кайе. Знаех си, че ще ме разбереш. Докато повтаряме само „ако това“ и „ако онова“… ще ми позволиш ли да бъда откровен с теб?

Кайе го гледаше и чакаше.

— Аз наистина се възхищавам на работата ти, но… — Той се поколеба.

— Имах късмет, че до мен беше Сол — прекъсна го тя. — Кристофър, какво криеш, по дяволите?

— Бих се изненадал, ако не го знаеш вече. Ние просто мижим пред очевидното — или това, което е очевидно за някои от нас. — Той се взря в очите й. — Ще ти кажа какво мисля, и ако се съгласиш, че е възможно — че поне е вероятно, — ще ми позволиш аз да реша кога да го разкрия пред останалите. Искам да изчакаме, докато съберем всички доказателства. От години живея с предположения и зная със сигурност, че нито Огюстин, нито Шоубек искат да ме чуят. Понякога си мисля, че съм само едно прехвалено момче за поръчки. И така… — той пристъпи от крак на крак — ще остане ли наша тайна?

— Разбира се — отвърна Кайе и го погледна в очите. — Кажи ми, какво според теб ще се случи с госпожа Хамилтън.