Грег Беър
Радиото на Дарвин (14)

14.
Атланта

Октомври

Доктор Майкъл Войт подскачаше на дългите си тънки крачета по коридора пред Дикън.

— Странни неща ви интересуват — чуруликаше той с писклив глас. — Тук често сме свидетели на вродени аномалии, но нито веднъж на „иродовия грип“. Вече проведохме научна дискусия по въпроса. Имаме опит с инфекциите, разбира се, но все още не разполагаме с китове за АЧЕРВ. — Той се извърна и предложи: — Кафе?

Болницата в Олимпийското градче на Атланта беше на шест години, построена с федерални средства, за да облекчи работата на претоварените градски болници. С помощта на частни донори и пари, заделени от Олимпиадата, тя се бе превърнала в едно от най-модерните и добре оборудвани здравни заведения в щата, привличайки същевременно някои от най-добрите и многообещаващи млади доктори, както и немалко свадливи стари учени.

Войт покани Дикън в приемната и му наля кафе от кафеварката. През това време му обясняваше, че стаята се ползвала от студенти и стипендианти.

— Но по това време на нощта обикновено е празна. За нас среднощните часове са като най-гледаното време в телевизията — тъкмо тогава животът се сеща да се размърда и да изкара на бял свят нови безгрижни жертви.

— Какви аномалии? — насочи го към темата Дикън.

Войт сви рамене, дръпна един стол изпод масата и метна върху него дългите си крака. Зелените му дрехи шумяха като хартия — вероятно бяха само за еднократна употреба. Дикън седеше приведен напред, стиснал чашата в ръка.

— Аз се занимавам с най-крайните случаи, повечето от които не подлежат на никаква квалификация. Но през последните две седмици… ще ми повярвате ли, седем жени, които не могат да обяснят как са забременели?

— Целият съм слух — прошепна Дикън.

Войт разпери ръце и започна да сгъва пръсти, отброявайки случаите.

— Две, които са приемали противозачатъчни средства по религиозни подбуди, но те не подействали… Е, нищо необичайно, може би. Третата не е вземала таблетки, но пък твърди, че не е имала полови контакти. И представяте ли си?

— Какво?

— Тя се оказа virgo intacta^[1]. Преди месец имала обилно кръвотечение, то преминало, после започнала да повръща, менструацията й спряла, отишла на доктор и той й съобщил, че е бременна. Срамежлива млада жена, която съжителства с възрастен мъж, странна двойка, но според нея въобще нямат сексуален контакт.

— Непорочно зачатие? — попита Дикън. — Второто пришествие?

— Не дрънкайте глупости — засмя се Войт. — Вече съм се родил.

— Извинявайте.

— Та значи, доведе ни нейния „старец“ — продължи Войт. — За да ни разкаже как стоят нещата в действителност. Оказа се, че е много загрижен за нея и настоява да узнаем цялата истина. Тя го пускала в леглото до себе си и му позволявала да се търка… Е, всичко от състрадание, нали разбирате. Само дето накрая забременяла.

Дикън кимна. Нищо странно наистина — поредната чудна история на живота и любовта.

Войт продължи.

— Спонтанен аборт. Само след три месеца пристига при нас — пак бременна. Двумесечен плод. Старчето, разбира се, е до нея, но твърди, че не е имало никакво търкане. Сигурен е обаче, че не е замесен друг мъж. Да му повярваме ли?

Дикън наведе глава настрани и повдигна вежди.

— Та такива ми ти странни неща — приключи Войт. — Нищо необичайно всъщност.

— Оплаквания от болести?

— Както винаги. Настинка, температура, болки по тялото. Мисля, че разполагаме с няколко интересни екземпляра в лабораторията, стига да искате да ги погледнете. Ходихте ли в Нортсайд?

— Още не.

— А защо не в Мидтаун? Там има доста събрани.

Дикън поклати глава.

— Какъв е броят на младите жени с немотивирана треска и небактериална инфекция?

— Дузина. Също в рамките на нормалното. Не пазим пробите повече от седмица — ако са отрицателни за бактерии, изхвърляме ги.

— Добре. Да видим екземплярите.

Дикън взе чашката с кафе и последва Войт до асансьора. Биопсичната лаборатория беше разположена в мазето, през две врати от моргата.

— Лаборантите си тръгват в девет — каза Войт, запали лампите и почна да тършува в един метален шкаф.

Дикън огледа лабораторията: три дълги бели маси, оборудвани с мивки, два отдушника, инкубатори, шкафове с прилежно подредена кафява стъклария и прозрачни колби, пълни с реагенти, оранжеви и зелени кутии с китове, два хладилника с врати от алпака и един по-стар бял фризер, компютър с принтер, върху който бе залепена бележка „РАЗВАЛЕН“, и зад вратата — метален стелаж с колелца.

— Още не са въвели данните в компютъра, отнема около три седмици. Тук май е останал един екземпляр… такива са новите разпоредби в болницата, предоставяме на майките правото да решат, патологът може да получи екземпляра и да уреди погребението. Всичко остава покрито. Момент… — Той взе един картон, влезе в задната стаичка, завъртя няколко рафта и свери номера на картона.

Дикън чакаше при вратата. Войт се върна с малък стъклен буркан и го вдигна към светлината на лампата.

— Номерът е друг, но е от същия тип. Това е отпреди половин година. Онова, дето го търсих, може още да е в охладен солен разтвор. — Той, подаде буркана на Дикън и се върна при първия хладилник.

Дикън огледа фетуса: дванайсетседмичен, голям колкото неговия палец, мъничко бледо извънземно, пропуснало възможността да опита живота на Земята. Аномалиите личаха с просто око. Крайниците бяха като бучици, около подпухналия корем имаше издутини, каквито не беше виждал и при фетуси с тежки малформации.

Миниатюрното личице изглеждаше необичайно прищипано и празно.

— Нещо не е наред с костната структура — отбеляза Дикън, когато Войт затвори хладилника. Този път носеше тавичка, пълна с натрошен лед и покрита с пристегната с ластици марля. Под ластиците беше подпъхнат картон.

— Сериозни изменения, няма две мнения — кимна Войт и надзърна в буркана. — Господ Бог се е погрижил да постави контролни пунктове на всяка бременност. Тези двечките така и не са успели да издържат теста. — Той кимна многозначително. — Обратно в небесната ясла.

Дикън не знаеше дали Войт споделя философските си възгледи, или просто проявява типичния лекарски цинизъм. Той се зае да сравнява телцата в тавичката и буркана. И двете бяха на дванайсет седмици и доста си приличаха.

— Мога ли да взема това? — Той посочи по-пресния екземпляр.

— Какво, и да ограбите нашите студенти? — Войт повдигна рамене. — Няма проблем, подписвате се и ще кажем, че го предоставяме на Центъра. — Надзърна отново в буркана. — Нещо важно ли е?

— Може би — отвърна уклончиво Дикън. Кой знае защо, го беше налегнала внезапна тъга. Войт му даде празен буркан и голяма картонена кутия, памук и парчета лед, за да държи екземпляра на хладно. Прехвърлиха го с помощта на щипци и Дикън запечата кутията.

— Ако се появят още от този вид, ще ми се обадите, нали? — попита Дикън.

— Естествено. — Когато вече бяха в асансьора, Войт го попита: — Държите се някак странно. Има ли нещо, което ще е хубаво да знам предварително? Нещо, което може да ми помогне да служа по-добре на обществото?

Дикън усещаше, че е прекалил с непроницаемото изражение, затова се засмя и поклати глава.

— Дръжте под око всички спонтанни аборти — рече той. — Особено от този тип. И търсете връзка с „иродовия грип“.

Войт изглеждаше разочарован.

— Още нищо официално?

— Все още не — отвърна Дикън. — Но работата е перспективна.