Грег Беър
Радиото на Дарвин (11)

11.
Инсбрук, Австрия

Скоро преместиха Мич в самостоятелна стая — жест на признание от страна на болничната управа за споходилата го слава. Поне се радваше, че няма да е заедно с планинарите.

Всъщност през последните дни го бе завладяло някакво тотално безразличие. Когато видя снимката си в новините, по Би Би Си и „Скайуърлд“, той осъзна, че връщане няма. С него бе свършено.

Цюрихската преса го определи като „единствения оцелял от високопланинската експедиция на крадците на тела“. В Мюнхен той беше „похитителят на древното ледено бебе“. В Инсбрук го наричаха простичко „крадецът-учен“. Всички преразказваха историята за мумиите на неандерталците, предоставена им, кой знае защо, с пълни подробности от инсбрукската полиция. Споменаваше се и съучастието му в кражбата на „индианските кости“ в „Северозападните Съединени щати“.

Описваха го като неудачник, готов на всякакви отчаяни действия, за да си спечели евтина популярност.

Леденото бебе бе откарано в института в Инсбрук, където с него се зае цяла група учени, начело с „хер професор доктор Емилиано Лурия“. Самият Лурия щеше да цъфне днес следобед, за да разговаря с Мич.

Мич си даваше сметка, че ще е на почит, докато държи информацията, от която всички се нуждаеха — дотогава щеше да е учен-авантюрист, изследовател, антрополог. Станеше ли безполезен, щеше да се превърне в черно петно, вакуум.

Когато една възрастна сестра дотика пред него количката с обяда, той втренчи мрачен поглед в стената. Беше жизнерадостна женица и бърбореше непрестанно на немски с австрийски акцент. Мич не разбираше почти нищо.

След като нагласи чиниите пред него и разгъна салфетката, тя се отдръпна и го огледа със стиснати устни и подпрени на хълбоците ръце.

— Яж — рече и се намръщи. — Ти малък упорит американец. Яж, да не те повали болест.

Мич вдигна пластмасовата вилица, поздрави я с нея и я забоде в картофеното пюре. Щом сестрата излезе, той включи окачения на отсрещната стена телевизор. Беше го нагласил на „Скайнюз“. Първото съобщение бе за окончателното, отлагано от години разрушаване на, голям военен спътник. Картина от остров Сахалин проследяваше последните минути от падането на спътника в Тихия океан — гигантска огнена топка, която изчезна сред облак пръски.

Мич вдигна дистанционното, за да спре звука, но в същия миг една млада и доста привлекателна говорителка с къса черна коса и големи очи обяви, че в Щатите е извършено важно биологично откритие.

— Изглежда, става въпрос за провирус, който се е спотайвал като „пътник без билет“ в нашата ДНК в продължение на милиони години, но сега се свързва с епидемията от грип, която засяга само жени. Учени съобщиха, че появата на този вирус е била предсказана наскоро от молекулярния биолог доктор Кайе Ланг, служител на „Екобактер“ в Лонг Айланд, Ню Йорк. Майкъл Херц с репортаж от Лонг Айланд.

Херц и Ланг стояха пред голяма бяло-зелена къща в американски стил. Херц се държеше с професионална увереност, но Ланг изглеждаше малко разтревожена.

— От Центъра за контрол на болестите и Националния здравен институт научихме, че този нов вариант на грипния вирус вече е бил идентифициран с голяма сигурност в Сан Франциско и Чикаго и вероятно скоро това ще бъде потвърдено от Лос Анджелис. Как смятате, дали това не е началото на световна грипна епидемия, за която учените предупреждават още от началото на века?

Ланг хвърли неспокоен поглед на камерата.

— Първо, това не е точно грип. Вирусът не е като грипния, тоест не предизвиква настинка или грип… Нищо от този род. Освен това, изглежда, поразява само жените.

— Бихте ли могли да ни опишете този нов, тоест доста стар вирус? — попита Херц.

— Едричък е, към осемдесет хиляди килобази, което…

— Интересуват ни по-скоро симптомите, които предизвиква.

— Това е ретровирус — вирус, който се възпроизвежда чрез транскрипция на неговия РНК-генетичен материал в ДНК и последващо въвеждане в ДНК на клетката-приемник. Като СПИН. Изглежда, е специфичен за хората…

Веждите на репортера подскочиха.

— Опасен ли е колкото СПИН-вируса?

— Не съм чула да предизвиква някакви опасни последствия. В края на краищата, носим го в нашата ДНК от милион години, което със сигурност означава, че поне не е толкова страшен, колкото СПИН-вируса.

— Но как нашите зрителни биха могли да установят, че са „хванали“ този вирус?

— Симптомите му бяха описани в изявление на Центъра за контрол на болестите и това е всичко, което ми е известно. Леко покачване на температурата, болки в гърлото, кашлица.

— Но такова е въздействието на още стотици други вируси.

— Така е — кимна Ланг и се усмихна. Със свито сърце Мич изучаваше лицето й, усмивката. — Моят съвет е да изчакате новите сведения.

— В такъв случай какво е значението на този вирус, след като не убива и симптомите му са толкова леки?

— Това е първият ЧЕРВ — човешки ендогенен ретровирус, който се е активизирал, и първият, напуснал човешката хромозома при латерална трансмисия.

— Какво по-точно означава тази „латерална трансмисия“?

— На всекидневен език значи, че е заразен. Може да бъде предаван от един човек на друг. В продължение на милион години той се е предавал вертикално — от родители на деца с помощта на генетичния материал.

— Съществуват ли и други древни вируси в човешките клетки?

— Според последните проучвания почти една трета от нашия геном се състои от ендогенни ретровируси. Понякога те формират микроорганизми вътре в клетката, сякаш се опитват да си пробият път навън, но нито един от тези микроорганизми не е успявал — поне досега.

— Може ли да се каже, че тези вируси отдавна са били опитомени и победени?

— Отговорът е много по-сложен, но мисля, че може да се сведе до подобно заключение.

— Как са попаднали в нашите гени?

— В един определен момент в миналото ретровирусът е заразил зародишна или полова клетка, като яйцеклетка, или сперматозоид. Не знаем какви симптоми е предизвиквала болестта по онова време. По-късно този провирус, вече неразделна част от конструкцията на нашата ДНК, е бил унищожен, мутирал е или просто е престанал да функционира. Ето защо някои учени определят останките от тези ретровируси като шкарт. Но преди три години изказах предположението, че провирусни останки от различни човешки хромозоми могат да представляват разхвърляни части на иначе активен ретровирус. При наличието на всички необходими протеини и РНК в клетката има възможност за сглобяването на напълно способен за заразяване микроорганизъм.

— И това скоро беше потвърдено. Научни предположения, които бяха потвърдени от живота…

Мич почти не чуваше заключителните думи на репортера, изцяло съсредоточен върху лицето на Ланг, показано в едър план от операторите. Силно, волево лице. Очи, свикнали да гледат напред.

Изключи телевизора, обърна се настрана и въздъхна, с надеждата, че сънят ще дойде бързо. Искаше да потъне в забрава. Кракът отново го болеше силно.

Кайе Ланг бе само на една ръка от пълната победа, от най-големия възможен успех в света на науката. Мич, от своя страна, доскоро бе само на крачка от приказния златен пръстен… а го бе изпуснал в дупката в леда, изгубил го бе завинаги.

 

 

Около час по-късно той се събуди от почукване на вратата.

— Влез — каза дрезгаво и се покашля.

Водени от една сестра, в болничната стая пристъпиха трима мъже и една жена — всичките облечени официално. Веднага щом влязоха, се огледаха, сякаш проверяваха за възможни изходи за бягство. Най-ниският от мъжете пристъпи напред и се представи.

— Аз съм Емилио Лурия, от Института за човешки изследвания. А това са мои колеги от университета, хер професор Фридрих Брок…

Имена, които Мич забрави почти веднага. Сестрата донесе още два стола и застана до вратата, скръстила ръце на гърдите си като пазач.

Лурия завъртя стола към Мич и седна. Кръглите му очила с дебели лещи хвърляха отражения от светлината, която се прецеждаше през щорите. Той фиксира Мич с поглед, изхъмка многозначително, после погледна сестрата.

— Ще се справим и без вас, благодаря. Моля ви, оставете ни. Не желая във вестниците пак да се появят сензационни глупости за замръзнали в снеговете мумифицирани трупове!

Сестрата кимна и напусна стаята.

Въпреки това Лурия помоли сътрудничката си да провери дали не ги послушват зад вратата. Тя се изправи и надзърна.

— Инспектор Хаас от Виена ми съобщи, че разследването им е приключило — подхвана Лурия, след като се увери, че никой не ги подслушва. — Ако се появят някакви проблеми с швейцарските и италианските власти, аз ще имам грижата за тях. — Той извади от джоба си сгъната на четири карта, а доктор Блок, Брок, или както му беше там името, му подаде кутия със снимки от Алпите. — А сега, млади човече — продължи Лурия, — ще бъдете така добър да ми помогнете, за да поправим онова, което с толкова безгрижна ръка сте развалили. Тези планини, в които сте открили вашата находка, не са чак толкова непознати. В интерес на истината, първият Леден човек е бил открит почти на съседния склон. Изглежда, открай време тази планинска верига е била средище на оживено движение, вероятно търговски път или ловен район.

— Съмнявам се да са следвали някакъв търговски път — отвърна Мич. — Мисля, че просто са бягали.

Лурия погледна записките си. Жената се наведе към леглото.

— Двама възрастни, съхранени много добре, жената с рана в коремната област.

— Промушена с острие — добави Мич. За миг в стаята се възцари тишина.

— Позвъних тук-там и разговарях с хора, които ви познават. Съобщиха ми, че баща ви щял да пристигне скоро, за да ви вземе от болницата. Вече говорих с майка ви, която…

— Моля ви говорете по същество, професоре — прекъсна го Мич.

Лурия повдигна вежди и прелисти бележника.

— Казаха ми, че сте чудесен учен, добросъвестен, специалист по разкопки в тежък терен и на затънтени места. Открили сте скелета, известен като „Паско“. Когато местните индианци протестирали, твърдейки, че този Паско е един от техните предци, вие сте изнесли скелета от резервата.

— Само за да го запазя невредим. Беше на брега на една река. Индианците настояваха пак да го заровя. Скелетът бе твърде важен за науката. Не можех да позволя да бъде унищожен.

Лурия кимна.

— Доколкото си спомням, този Паско също издъхнал след инфектиране на рана от остър предмет в бедрото?

— Нещо подобно — отвърна уклончиво Мич.

— Вие притежавате нюх към антични трагедии — отбеляза Лурия и се почеса зад ухото.

— Само си създадох неприятности.

Лурия се съгласи.

— Тук, в Европа, ние нямаме подобни проблеми, когато открием мумии или скелети. — Той изгледа усмихнато колегите си. — Изглежда, сме лишени от уважение към мъртъвците — изкопаваме ги, поставяме ги във витрини, смъкваме входни такси от туристите за да ги гледат. За нас това не е позорно петно, докато вие сте били принуден да прекратите връзките с работодателите си.

— По политически причини — оправда се Мич; опитваше се да скрие горчилката в гласа си.

— Вероятно. Сега да си дойдем на въпроса. Готов съм да чуя мнението ви — той посочи Мич с молива си, — но бих искал да зная истината, доктор Рейфълсън, защото голяма част от нещата, които сте казали, ми приличат на небивалици. Колко от историята ви е вярна и колко — лъжа?

— Защо трябва да лъжа? — попита Мич. — И без това отрязах клона, на който седях.

— Може би тъкмо защото се надявате, че още не е отрязан напълно?

Мич се засмя мрачно.

— Може и да е така — съгласи се той. — Но тогава едва ли щях да измисля толкова смахната история. Мъжът и жената в пещерата наистина притежаваха неандерталски черти.

— И на какви критерии се основава заключението ви? — попита Брок, който за първи път се намесваше в разговора.

— Доктор Брок е нашият специалист по неандерталци — каза Лурия.

Мич описа подробно телата. Можеше да ги види, всеки път, щом затвореше очи.

— Давате ли си сметка, че различните изследователи използват свои критерии за охарактеризиране на така наречените неандерталци? — прекъсна го Брок. — Ранни, междинни, късни, от различни региони, грацилни или груби, вероятно отделни расови групи в подвида. Понякога различията са толкова големи, че наблюдателят може да се подведе.

— Мумиите не бяха Homo sapiena sapiens — заяви уверено Мич и си наля чаша вода. Предложи и на гостите. Лурия и жената приеха, Брок поклати глава.

— Всъщност, ако наистина сте ги открили, скоро ще намерим отговора и на този въпрос. Любопитен съм да разбера каква е вашата представа за хронологичния ред на човешката еволюция.

— Не съм догматик — отвърна Мич.

Лурия заклати глава — comme ci comme ça — и прелисти бележника си отново.

— Клара, бъди така добра и ми подай голямата книга. Отбелязал съм някои снимки и схеми на мястото, където бихте могли да бъдете преди да ви намерят. Погледнете и кажете виждате ли нещо познато?

Мич взе книгата и я подпря отворена в скута си. Повечето снимки бяха направени в слънчев ден. Той прегледа отбелязаните страници и поклати глава.

— Не виждам замръзналия водопад.

— Нито един от местните водачи не знае край глетчера да има замръзнал водопад. Ако ни дадете някой друг ориентир…

Мич поклати глава.

— Стига да можех, професоре…

Лурия решително скръсти ръце.

— Мисля, че вие сте един честен млад човек, вероятно талантлив учен. Ще ви кажа нещо, стига да не горите от желание да излезете навън и да започнете да разправяте разни работи пред вестникарите. Съгласен?

— Нямам никакво намерение да разговарям с тях.

— Бебето е било мъртвородено, или с тежки малформации. Главичката й отзад е била пробита, вероятно от закалено в огън дървено острие.

„Ѝ.“ Новороденото е било момиченце.

Кой знае защо, тази мисъл разтърси Мич дълбоко. Толкова много преживявания. Смъртта на Тилде и Франко. Той отново отпи от чашата.

— Извинявайте. — Мич вдигна ръкав и попи капките на горната си устна.

Лурия го наблюдаваше със съчувствие.

— Това, разбира се, придава на историята ви известна достоверност. Но… — професорът вдигна ръка и посочи с пръст тавана — все още е трудно да се повярва в нея.

— Новороденото със сигурност е Homo sapiens neandertalensis — заяви Брок. — Има интересни черти, в някои отношения дори съвременни. Не са европоидни, по-скоро анадолски, дори турски, но това са само ранни предположения. Не познавам друга толкова прясна находка. Направо е невероятно.

— Дали не съм си го измислил — промърмори Мич и отмести поглед встрани.

Лурия повдигна рамене.

— Когато се възстановите, имате ли нещо против да излезете с нас на една разходка до глетчера — за да потърсим пещерата?

— Разбира се, че не — отвърна Мич, без да се поколебае.

— Ще се опитам да го уредя. Но засега… — Лурия погледна многозначително крака на Мич.

— Поне четири месеца.

— След четири месеца сезонът няма да е подходящ за катерене из планините. — Лурия се надигна и останалите го последваха. — По-скоро догодина.

— Благодаря ви, доктор Рейфълсън — каза Брок. Ако е вярно, това ще е изумително откритие.

Те се поклониха официално и излязоха.