Грег Беър
Радиото на Дарвин (76)

76.
Сиатъл

10 август

Кайе се отпусна на стола в кухнята. Мич бе излязъл в девет сутринта за среща във Вашингтонския университет. Първата реакция на посещението му в Хайеровия музей бе отрицателна — плашеше ги скандалната му слава, не искаха да се забъркват в спорове независимо от тесните му връзки с Брок. Както бяха посочили по време на събеседването, Брок бил също „противоречива“ личност, заради което го „прогонили“ от Инсбрукския институт.

Открай време Кайе ненавиждаше академичните интриги. Тя отвори сложения до чашата с витамини бележник и прегледа първите страници. Тази сутрин бе решила да напише късо есе за конференцията, до която оставаха само две седмици…

Но внезапно стигна до задънена улица. Вдъхновението й се изпари в мига, когато почувства, че нещо става в утробата й.

Бяха изминали близо деветдесет дни. Снощи бе записала в дневника си: „Трябва вече да е с размерите на мишка“. И нищо повече.

Взе дистанционното и смени програмата. Губернаторът Харис даваше поредната пресконференция. Всеки ден излизаше в ефир, за да обясни какви мерки се вземат във връзка с извънредното положение, както и какви проблеми създават едни или други групи от опоненти — губернаторът, изглежда, разполагаше със солиден запас от противници. Накрая следваше ежедневната черна статистика:

— На северозапад, от Охайо до Айдахо, по данни на полицията, са били извършени над трийсет човешки жертвоприношения. Като прибавим към това и приблизително двайсет и двете хиляди насилствени инцидента срещу жени в нашата страна от началото на годината, очевидно и дума не може да става за прекратяване на извънредното положение. Ние сме народ, изгубил своя път, забравил Бога, завладян от паника и зловредни мисли…

След изказването на губернатора започна кръгла маса с представители на различни научни организации и държавни служители. Обсъждаше се въпросът за заразените с АЧЕРВ деца, които били заразоносители — пълна глупост, до каквато не й беше точно сега.

Телефонът иззвъня. Тя изключи телевизора.

— О, красавице неземна… Успях да събера в една стая Уендъл Пакър, Мария Кьониг, Оливър Мъртън и професор Брок.

Кайе се усмихна.

— Те искат да се срещнат с теб — продължи Мич.

— Само ако са готови да ми акушират.

— Господи… чувстваш ли нещо?

— Киселини в стомаха — отвърна Кайе. — Освен това съм нещастна и лишена от вдъхновение. Но не смятам, че ще е точно днес.

— Нека тогава те вдъхновя с това — засмя се Мич. — Присъстващите тук са решили да запознаят обществото с резултатите от Инсбрукския анализ на тъкани. Вероятно ще предадат документите по време на самата конференция. Пакър и Кьониг заявиха, че ще ни подкрепят.

Кайе затвори очи за миг. Искаше да се наслади максимално.

— А учрежденията, които представят?

— Не. Шефовете винаги се съобразяват с това откъде духа вятърът. Решили сме днес да вечеряме заедно. Ти във форма ли си?

Стомахът й като че ли се беше поуспокоил. Сигурно до един час вече щеше да е съвсем гладна. От години следеше работата на Мария Кьониг и й се възхищаваше. Но вероятно не бе никак лесно да се издигнеш в едно чисто мъжко обкръжение.

— Къде ще ядем?

— Само на пет минути от болница „Марийн Пасифик“ — отвърна Мич. — Нищо повече от това не зная.

— Може пък да хапна купичка овесени ядки — рече Кайе. — Да взема ли автобуса?

— Глупости. Ще бъда при теб след пет минутки. — Мич й прати целувка по телефона и даде слушалката на Оливър Мъртън, който искал да говори с нея.

— Не сме се срещали, но ви стискам ръката — каза Оливър задъхано, сякаш бе търчал нагоре по стълби. — Извинете ме, но се притеснявам да разговарям с вас.

— Доста здраво ме ужилихте в Балтимор — отвърна Кайе.

— Да, но това беше тогава — рече Мъртън без сянка на съжаление. — Не мога да изразя с думи възхищението си към това, което правите двамата с Мич.

— Ние пък го смятаме за нещо съвсем естествено.

— Нека забравим миналото. Аз съм ваш искрен приятел.

— Ще проверим — засмя се тя.

Мъртън също се засмя и върна слушалката на Мич.

— Мария Кьониг предложи да идем във виетнамския ресторант. Тя там хапвала, като била бременна. Как ти звучи?

— Стига да има овесени ядки. И Мъртън ли ще е там?

— От десет години се занимавам с анализи на тъкани от мъртъвци — обясняваше Мария Кьониг. — Уендъл сигурно знае как се чувствам.

— Знам — потвърди Пакър.

Мария Кьониг не беше просто красива — тя бе идеалният модел за това как Кайе би искала да изглежда на петдесет. Уендъл Пакър бе много красив, слаб и стегнат — пълна противоположност на Мич. Брок носеше сиво палто и черна риза. Изглеждаше погълнат от мисли.

— Всеки ден от федералната служба ти носят по две-три кутии — разказваше Мария. — Със стъкленици от Босна, Тимор или Конго, в които има парченца от кожата или тъканите на някоя нещастна душа. Ден след ден все едно и също. И никаква почивка. Ако тези нещастни отрочета са следващата стъпка в човешката еволюция, ако са по-пригодени от нас да живеят на тази планета, нямам търпение да ги видя. Със сигурност имаме нужда от промяна.

Спряха за миг разговора, докато келнерката вземаше поръчката. Доста бързо им поднесоха предястията — скариди, изсушени и наквасени в сос водорасли, ролца с оризови листа. Всичко ухаеше примамливо.

— Ммм. Какво слагат в това? — попита Кайе, след като опита от ролцата.

— Наистина ги бива — потвърди Мъртън.

— По-добре да обсъдим някои важни неща — предложи Мич. — Като например бъдещето.

— Трябва да знаем какво можем да казваме, докъде да стигнем — каза Уендъл. — Да се уговорим предварително. Лично аз не мога да говоря за друго освен за собствената си работа. В службата няма да погледнат с добро око, ако останат с впечатление, че представям цялата институция.

— По-смело, Уендъл — викна Мич. — Нали сме единен фронт. Фреди?

Брок отпиваше замислено от бирата си.

— Не мога да повярвам, че сме заедно тук, че стигнахме толкова далеч — почна той. — Боя се, че промените ще настъпят скоро. Давате ли си сметка какво ще последва, когато излезем с общо изявление?

— Ще бъдем разпънати на кръст във всички научни списания по света — засмя се Пакър.

— Не и в „Нейчър“ — обади се Мич. — Там вече положих основите на научния бунт.

— Не, почакайте, приятели — вдигна ръце Брок. — Спрете за миг и помислете. Тъкмо загърбихме предишното хилядолетие и ни предстои да узнаем как се е появил човекът. — Той свали дебелите си очила и ги избърса с кърпичка. — Зад стъклени витрини в Инсбрук държим мумии, чиято възраст е десетки хиляди години. Жената вероятно е била силна и изобретателна, но е знаела твърде малко. Доктор Ланг, вие знаете много повече и сте готова да стигнете до края. Смелостта ви заслужава възхищение. — Той надигна бирата си. — Единственото, което мога да направя, е да вдигна тост за вас.

Всички вдигнаха чашите. Кайе усети, че стомахът й се свива.

— За Кайе — каза Фредерик Брок. — Следващата Ева.