Грег Беър
Радиото на Дарвин (57)

57.
Балтимор

Дикън се срещна с Кайе точно в десет в бюфета на „Америкол“. Началото на конференцията бе определено за шест, в последния момент към посетителите бяха добавени вицепрезидентът и научният съветник.

Дикън изглеждаше ужасно. Не беше мигнал цяла нощ.

— Сега е моят ред да съм баскетболен кош — оплака се той. — Мисля, че дебатите приключиха. Вече сме вън от играта. Не ни остава друго, освен да викаме колкото ни глас държи, но се съмнявам някой да ни чуе.

— А къде остана истинската наука? — попита Кайе. — Нали се опитваше да изясниш нещата около намесата на херпес-вируса.

— АЧЕРВ мутира — отвърна Дикън и започна да удря ритмично с пръст по масата.

— Това вече ти го обясних.

— Да беше успяла да докажеш, че е мутирал преди много време. Това е само един човешки ретровирус, доста старичък, с бавен, но доста хитър начин за възпроизвеждане.

— Кристофър…

— Ще имаш възможност да се изкажеш — прекъсна я Дикън, допи кафето и се надигна от масата. — Не го обяснявай на мен. На тях го обясни.

Кайе го погледна ядосана и учудена.

— Изглежда си си променил мнението.

— Започнах с търсенето на един вирус. Твоите статии, работата ти подсказваха, че зад него може да стои нещо друго. Това се нарича погрешна следа. Работата ни е да дирим доказателства, а когато са неоспорими, трябва да забравим личните си предпочитания.

— Все пак искам да ми кажеш, че всичко е заради науката. Кажи ми, че си се обадил на Мич след първата ни среща в Сан Диего.

— Не съм.

— И защо?

Дикън я погледна.

— След снощните събития на Капитолия чувствата ни нямат никакво значение, Кайе.

— Така ли?

— Не мога да представя на Огюстин човек като Мич и да твърдя, че в него се крие решението на нашия проблем. Мич разполага с интересна информация, но тя само доказва, че АЧЕРВ е с нас от много време.

— Той повярва и на двама ни.

— По-скоро повярва на теб — каза Дикън. Не смееше да я гледа в очите.

— И това ли те накара да промениш мнението си?

— А теб? Дори не мога да се изпикая, без някой да докладва, че съм ходил в кенефа. А ти — ти вкара Мич в апартамента си.

Кайе сви устни.

— Огюстин ли ти каза, че съм спала с Мич?

Дикън остана невъзмутим.

— Мразя тези гадости като всички нормални хора. Но изглежда, няма друг начин!

— Според кого? Според Огюстин?

— Огюстин също се опари. Ние сме в криза. За Бога, Кайе, трябваше вече да си дадеш сметка за това.

— Никога не съм твърдяла, че съм светица, Кристофър! Не вярвах обаче, че ще ме изоставиш, след като ти ме забърка в тази каша.

Дикън сведе глава и въздъхна.

— Надявах се да бъдем партньори.

— Партньори в какво, Кристофър?

— Виждах в теб… интелектуален събеседник.

— И приятелка?

За миг лицето на Дикън придоби изражението на малко момченце, което са хванали натясно. Кайе въздъхна. Нямаше смисъл да му се сърди — очевидно просто не бе оценила дълбочината на чувствата му.

— Никога не си ми признавал, че изпитваш нещо повече от любопитство — каза тя.

— Защото съм муден и не обичам да разкривам това, дето ми е на душата — отвърна Дикън. — Не мога да те виня, че не си се досетила.

— Но те нараних с това, че избрах Мич.

— Не мога да отрека, че ме заболя. Което не повлия на научната ми преценка.

Кайе поклати глава.

— Какво можем да спасим сега?

— Иди да представиш доказателствата си. Не вярвам обаче да са чак толкова необорими — Той се обърна и излезе от бюфета.

Кайе отнесе чинията и чашата си до шубера. След това си погледна часовника. Трябваше да поговори с Луела Хамилтън. Би могла да отскочи до НЗИ и да се върне навреме.

Обади се на охраната и поръча кола.