Грег Беър
Радиото на Дарвин (3)

3.
Алпите

В дъното пещерата се стесняваше съвсем. Тилде се свря под една скална издатина и втренчи очи в Мич, който бе коленичил до труповете. Франко клечеше зад него.

Мич бе зяпнал като учудено хлапе. Отпърво дори загуби способността си да говори. В пещерата цареше тишина. Само светлината на фенерчето му трепкаше по съсухрените трупове.

— Нищо не сме пипали — похвали се Франко.

Купчинките черна пепел, парчета от старо дърво, изсушена трева и тръстика изглеждаха сякаш и най-слабият повей на вятъра ще ги разпилее. Приличаха на останки от огън. Кожата върху телата се бе запазила по-добре. Досега Мич не бе виждал толкова изумителни образци за мумификация при ниска температура. Тъканите бяха студени и сухи, обезводнени от сухия въздух в пещерата. Чертите на лицата бяха почти естествени, само клепачите се бяха свили, а очите под тях изглеждаха смалени, помътнели, сънени. Телата също бяха напълно запазени, само в долната част на краката кожата бе сгърчена и потъмняла, може би от вятъра, прониквал през отвора на пещерата. Стъпалата бяха покрити с бръчки и бяха черни като изсушени гъби.

Мич не можеше да повярва на очите си. Може би нямаше нищо необичайно в позата им — мъж и жена, които лежаха обърнати един към друг, очаквайки да ги застигне смъртта, замръзнали пред изстиналия огън. Нищо странно в протегнатите ръце на мъжа към лицето на жената, и в нейните — положени върху корема. Нищо чудно в животинската кожа, разпъната под тях, и в другата, захвърлена отстрани до мъжа.

Когато бе усетил, че краят им наближава, мъжът просто бе отметнал завивките настрани.

Мич погледна сгърчените пръсти на жената и усети, че на гърлото му е заседнала буца.

— Възраст? — попита Тилде. Гласът й бе ясен и звънлив, като звън на металическо острие.

Мич едва не подскочи.

— Трудно ми е да определя. Но са много стари.

— Да, но дали колкото Ледения човек?

— Не чак толкова — отвърна Мич.

Жената, изглежда, е била ранена. В хълбока й зееше потъмняла рана, на скалата под нея също имаше черни петна. Може би това беше причината за смъртта й.

В пещерата нямаше никакви оръжия.

Той разтърка очи, за да прогони малката, нажежена до бяло луна, която бе изплувала пред погледа му и се опитваше да му отвлече вниманието, след това отново разгледа лицата. Носовете бяха къси, широки, чипи. Челюстта на жената бе леко увиснала, тази на мъжа — затворена. Умирайки, жената се бе борила за всяка глътка въздух. Така поне изглеждаше, но не можеше да се каже със сигурност.

Той заобиколи внимателно телата и коленичи от другата страна, като внимаваше да не ги докосва.

— Изглеждат стари — подметна Франко, колкото да наруши тишината. Очите му блестяха. Мич го погледна за миг, после плъзна поглед по лицето на мъжа.

Ниско чело, нос на широка основа, почти без брадичка. Добре развити рамене, сравнително тесен кръст. Яки ръце. Лицата бяха гладки, скалповете — почти без коса. Кожата под врата обаче бе покрита с черен мъх, който се виждаше само отблизо. Косата около слепоочията изглеждаше подстригана, умело подредена в прическа.

„Толкова по въпроса за рошавите първобитни хора.“

Мич се наведе напред и се подпря на заснежената стена. Нещо, наподобяващо маска, се въргаляше между телата. Или по-скоро бяха две маски, едната — притисната под тялото на мъжа, втората — под жената. Краищата на маските бяха разкъсани. Имаха очни отвърстия, дупки за ноздрите и бяха покрити с фина козина, а в долния край бяха снабдени с каишки, които да се закачват под брадичката или около шията. Може би бяха свалени по-късно от лицата, но не личеше да липсва кожа.

Маската до жената беше прикачена към челото и слепоочията й с тънички влакна.

Мич си даде сметка, че се занимава с дребните загадки само за да избяга от големия и необясним въпрос.

— Каква е възрастта им? — настоя Тилде. — Не можеш ли да определиш?

— Мисля, че тези хора са умрели преди повече от десет хиляди години — каза Мич.

Тилде не изглеждаше доволна от отговора му.

— И те ли са европейци, като Ледения човек?

— Не зная. — Мич поклати глава. Не искаше да говори, а да мисли. Намираха се на много опасно място, от всякаква гледна точка. Опасно и същевременно изпълнено с необясними неща.

— Мич, кажи ми най-сетне — заговори почти умолително Тилде. — Кажи ми какво виждаш. — Тя се пресегна и го погали по коляното. Франко проследи тази сцена с бащинско спокойствие.

— Виждам мъж и жена, приблизителен ръст около сто и шейсет сантиметра — каза Мич.

— Ниски — отбеляза Франко, но Мич не му обърна внимание.

— Вероятно принадлежат към рода „Хомо“, вид „сапиенс“. От нас обаче се различават. Имам чувството, че по някаква причина са се смалили и чертите им са се изкривили… — Той млъкна и погледна отново лицата. Не изглеждаха умалени, по-скоро го безпокояха маските.

Класически лицеви черти.

— Не са джуджета. Това са неандерталци.

Тилде се закашля. Сухият, студен въздух дразнеше гърлата.

— Моля?

— Пещерни човеци? — попита Франко.

— Неандерталци — повтори Мич, сякаш за да убеди себе си и Франко.

— Глупости — прекъсна го с рязък глас Тилде. — Да не сме деца?

— Това е самата истина. Открили сте два перфектно запазени неандерталеца, мъж и жена. Първите неандерталски мумии, открити от съвременната цивилизация.

Няколко секунди Тилде и Франко обмисляха думите му. Отвън вятърът се усилваше.

— Колко стари? — попита Франко.

— Учените смятат, че неандерталците са изчезнали преди четирийсет до сто хиляди години. Но може и да грешат. Съмнявам се обаче тези двамата да са прекарали тук четирийсет хиляди години.

— Може би са били последните — каза Франко и неволно се прекръсти.

— Невероятно — промърмори Тилде. Беше зачервена. — Колко ли ще струват?

Мич усети, че краката му се схващат, и се размърда. Пръстите на ръцете му бяха замръзнали. Едва сега забеляза, че трепери. Луната отново взе да се мярка пред погледа му.

— Нищо не струват — рече той.

— Я не се шегувай — смъмри го Тилде. — Те са рядкост — никой не е откривал подобно нещо — нали?

— Да речем, че успеем — успеете — да ги измъкнете от пещерата и да ги свалите долу. На кого ще ги продадете, а?

— Има хора, които събират подобни неща. — Франко сви рамене. — Хора с много пари. Вече поговорихме с тоя-оня за Ледения човек. А тук имаме даже двама…

— Май трябва да съм по-откровен — прекъсна го Мич. — Ако тези двамата не бъдат предадени на научната общност, за да бъдат подложени на необходимите изследвания, аз лично ще уведомя швейцарските или италианските власти на какво сме се натъкнали. Ще им кажа.

Отново тишина. Мич почти можеше да чуе как тиктака машинката в главата на Тилде. Франко удари с разтворена длан пода на пещерата.

— Защо ще ни прецакваш?

— Защото тази находка не ви принадлежи. Тези двамата не принадлежат никому.

— Но те са мъртви! — извика Франко. — Те и на себе си вече не принадлежат, нали така?

Устните на Тилде се изкривиха в мрачна усмивка.

— Мич е прав, Франко. Няма да ги продаваме.

— Не зная какво ще правите с тях — заговори припряно и уплашено Мич, — но не мисля, че трябва да ги продавате, като че са някакви пещерни кукли Барби. — Той си пое дъх.

— Пак повтарям, Мич има право — бавно каза Тилде. Франко я погледна учудено. — Тази работа е дебела. Ние сме порядъчни граждани. Тези хора са наши предци. Мама и тате на целия свят.

Мич почувства нарастващо главоболие. Одевешният светещ правоъгълник беше само ранно предупреждение — сега идваше бързият влак. Спускането в долината щеше да е трудно и опасно, когато си в лапите на мигрената и главата ти е стисната от менгеме.

— Да не сте решили да ми видите сметката тук? — попита той Тилде.

Франко го изгледа втренчено, после премести поглед към Тилде, сякаш очакваше нейния отговор.

Тилде се засмя и се почеса по брадичката.

— Мисля си — рече тя. — Какви мошеници ще ни изкарат. Ще влезем в заглавията на вестниците. Пирати на праисторическа находка. Йо-хо-хо и бутилка шнапс.

— Това, което трябва да направим — заговори разсъдливо Мич, — е да вземем образци от тъканите на двамата, без да им причиняваме вреда. След това…

Той вдигна фенерчето и освети кухината зад главите на двете мумии. Там лежеше някакъв кожен вързоп.

— Какво е това? — попитаха двамата с Франко едновременно.

Мич се огледа. Би могъл да прекрачи жената, без да засегне нищо освен купчината пепел. Но по-добре щеше да е да не пипат нищо, да напуснат веднага пещерата и да оставят по-нататъшните изследвания за експертите. Пробите от тъканите щяха да са достатъчно доказателство. От костните образци се знаеше достатъчно за неандерталската ДНК. Едно бързо потвърждение и щяха да затворят пещерата, докато…

Той разтърка слепоочия и затвори очи.

Тилде го тупна по рамото и внимателно го избута встрани.

— Аз съм по-дребна — рече. След това се шмугна покрай жената към дъното на пещерата.

Мич я гледаше. Ето това вече беше грях — грехът на любопитството. Никога нямаше да си го прости, но как би могъл да я спре, без да повреди телата? Освен това тя действаше крайно внимателно.

Тилде се наведе толкова ниско, че лицето й почти опря във вързопа. Тя хвана единия му край и бавно го прекатури. Гърлото на Мич се сви.

— Светни ми де — подкани го Тилде. Мич я послуша. Франко също насочи фенерчето.

— Това е кукла — каза Тилде.

От горния край на вързопа надничаше мъничко личице, като потъмняла и сбръчкана ябълка с две хлътнали черни очички.

— Не — поклати глава Мич. — Това е бебе.

Тилде се отдръпна и промърмори нещо.

В този момент главоболието се стовари върху Мич като гръмотевица.

 

 

Мич лежеше до входа на пещерата, а Франко го държеше за ръката. Тилде все още беше вътре. Мигрената на Мич доста бързо бе набрала деветбалова мощ и той полагаше нечовешки усилия да не закрещи и да не започне да се мята. На няколко пъти се опита да повърне, но стомахът му бе съвсем празен. Тялото му трепереше неудържимо.

Знаеше с непоколебима увереност, че краят му ще е тук — на прага на най-изумителното антропологично откритие на всички времена, в ръцете на Тилде и Франко, които бяха малко по-добри от обикновени крадци.

— Какво прави тя там? — простена Мич. Дори вечерният здрач му се струваше твърде ярък. Доста бързо се стъмваше.

— Не е твоя работа — отвърна Франко и го стисна по-здраво за ръката.

Мич се дръпна и бръкна в джоба, където бе прибрал епруветката с тъканните образци. Бе успял да отреже малки късчета от кожата в горния край на бедрото и при двамата, преди болката да го повали напълно. Сега бе почти заслепен.

С мъка отвори очи и се загледа в сапфирената синева, изрисувала небето над планината, в леда и снега зад ярките проблясъци в очите му.

От пещерата се подаде Тилде, с камера в едната ръка и раница в другата. Каза нещо на италиански на Франко — говореше бързо, с тих глас. Мич не разбра нито дума, не че го интересуваше.

Единственото, което искаше, бе да слезе от тази проклета планина и да се мушне в топло легло, където да заспи, а болката да си иде завинаги.

Другата възможност бе да умре, но тя не изглеждаше толкова привлекателна.

Франко го прегърна през рамото.

— Хайде, приятел — подкани го италианецът и го върза с въже през кръста. Мич пристъпи напред, стиснал юмруци, за да не почне да си удря главата.

— Пикелът — обади се Тилде. Франко измъкна пикела на Мич, който се поклащаше на колана му, и го прибра в раницата.

— Здравата си загазил — рече Франко. Мич стисна очи, залезът бе като ярка светкавица. Тилде тръгна напред, а Франко — зад него.

— Ще минем по друг път — каза Тилде. — Снегът се заледява, а и мостът не е стабилен.

Мич отвори очи, но веднага ги затвори. Целият беше облян в пот. Пристъпваше съвсем автоматично; всеки път, когато се подхлъзваше, усещаше, че и Франко се повлича след него. Италианецът не му се скара, само скъси въжето и продължи да му говори с тих глас, сякаш успокояваше дете:

— Полека, приятел. Така е по-добре. Много по-добре. Гледай къде стъпваш.

— Франко, няма да издържа още дълго — прошепна Мич. — От две години не съм имал мигренозен пристъп. Дори не си нося таблетките.

— Няма значение. Гледай си в краката и прави каквото ти кажа. — Франко извика нещо на Тилде. Мич почувства, че тя е близко пред него, и примижа. Лицето й се появи сред облак от белезникава пара и искри.

— Ще вали — предупреди го тя. — Трябва да побързаме. — Двамата с Франко отново заговориха на италиански и Мич реши, че обсъждат да го оставят тук, на глетчера.

— Мога да вървя — побърза да каже. — Още мога.

Отново тръгнаха надолу по заледения склон, придружени от шума на бавно спускащата се ледена грамада. Пукотът и тътнежът бяха като пляскания на исполински ръце. Вятърът се усили и Мич се извърна, за да не го удря в челото. Франко отново го завъртя и лекичко го побутна.

— Не е време за глупости, приятел. Върви.

— Опитвам се.

— Върви и не приказвай.

Вятърът бе като леден юмрук, който го удряше право в лицето. Той се наведе напред. Ледени кристалчета го хапеха по бузите, опитваха се да му повдигнат качулката.

— Няма да се справи — подхвърли Тилде и Мич видя, че го заобикаля, обкръжена от вихрушка снежинки. Вятърът рязко смени посоката си и ги блъсна от другата страна. Осветени от фенерчето на Франко, снежинките летяха почти право надолу. Двамата обсъдиха възможността да изкопаят дупка, но ледът бе прекалено твърд и щеше да отнеме много време и усилия.

— Тръгвай. Право надолу! — извика Франко на Тилде и тя го послуша, Мич нито знаеше къде отиват, нито се интересуваше. Франко постоянно псуваше на италиански, но вятърът отнасяше думите му. Снегът бе като гъста завеса между тях и Мич долавяше присъствието на италианеца единствено по честите дръпвания на въжето.

— Боговете са разгневени! — извика Тилде с глас, пълен с възторг и вълнение. Франко, изглежда, бе паднал, защото Мич почувства силно дръпване назад. По някакъв начин пикелът отново се бе озовал в ръката му и докато се претъркулваше, той успя да запази самообладание и да забие острието в леда. Двамата спряха да се свличат. Изглежда, Франко бе увиснал на въжето. Мич погледна към него. Ярките светлини бяха изчезнали. Усещаше, че замръзва, но над всичко все още бе сковаващата болка на мигрената. Франко бе скрит зад снежната пелена. Вятърът пищеше и свиреше и Мич долепи лице до леда. Острието на пикела излезе от дупката и той се плъзна още няколко метра надолу. Болката в главата му поотслабна, колкото да се зачуди дали ще се измъкне жив оттук. Той заби шиповете на котките в замръзналия сняг и запълзя нагоре, теглеше Франко след себе си. Тилде изтърча край него и помогна на Франко да се изправи. Носът на италианеца беше окървавен и той се оглеждаше замаяно. Вероятно си бе ударил главата в леда. Тилде погледна Мич. Усмихна се и го докосна по рамото. Никой не каза нищо, но изведнъж тримата се почувстваха по-близки. Франко изстена, облиза окървавените си устни и скъси въжетата. Вятърът ревеше като трактор на пълни обороти. Мич почувства, че ледът под него потреперва. Бяха твърде близо до ледопада, който все повече се активизираше. Той освободи въжето на Тилде и тримата тръгнаха назад. Франко пристъпваше зад него слепешката, с окървавено, покрито със сняг лице. Очите му блестяха зад очилата. Италианецът коленичи до Мич и се подпря с ръка, после неочаквано се претърколи. Мич го сграбчи за рамото, но Франко отказа да се обърне. Сега вятърът духаше надолу по склона и той започна да се свлича. Опита се да се задържи, изпъна гръб и внезапно тупна долу. Единственият начин да се придвижва срещу вятъра на това открито пространство бе като пълзи. Той задърпа Франко след себе си, но само след няколко крачки осъзна, че задачата е непосилна. Ледът бе неравен, натрошен и само пречеше. Мич не знаеше какво да прави. Трябваше да намерят укритие от вятъра, но той нямаше представа накъде да тръгнат. Все пак се радваше, че Тилде ги изостави. Ако се спасеше, някой щеше да й направи много хубави бебета, но нямаше да са двамата с Франко, защото вече бяха прекрачили пределите на човешката еволюция. Край на бремето на отговорността. Стана му мъчно за Франко.

— Ей, приятелю — извика той в ухото на другия. — Събуди се и ми помогни, инак и двамата ще пукнем.

Франко не отговори. Невъзможно беше да е умрял, не беше паднал от толкова високо. Мич напипа вързаното за китката на италианеца фенерче, изхлузи го и освети очите на Франко, като се опита да повдигне клепачите му с ръкавицата си. Зениците бяха свити и нееднакви. Охо. Франко се бе ударил здраво в леда и сега имаше сътресение и счупен нос. Ето защо течеше толкова много кръв, полепнала върху лицето му като гъста каша. Мич се отказа да му вика. За миг му хрумна мисълта да се отърве от италианеца, но просто не можеше да го направи. По-рано Франко се бе опитал да му помогне. Съперници, сближени от неизбежния край. Мич се съмняваше, че която и да било жена би почувствала романтичен трепет, ако чуе подобна история. От опит знаеше, че жените не се интересуват от такива неща. Мъжката солидарност им бе чужда. Изведнъж усети, че се загрява. Якето и панталоните му се изпълваха с топлина. Хубаво щеше да е, ако можеше да се изпикае. Така поне щеше да си отиде с достойнство, а не с опикани панталони. Франко изстена. Не, не беше Франко. Тресеше се ледът под тях — после подскочи и се хлъзна встрани. Озарен от светлината на фенерчето, пред погледа на Мич се издигна грамаден леден блок — или може би падаха? Да, падаха. Той затвори очи в очакване на неизбежното. Тупнаха върху купчина мек сняг и вятърът внезапно изчезна. Върху тях се посипа още сняг и няколко ледени парчета, които притиснаха крака на Мич. Тук цареше тишина и спокойствие. Мич се помъчи да си освободи крака, но меката топлина се възпротиви; другият му крак също бе неподвижен. Бяха обречени.

След много време отвори очи и видя ярко озарено небе и заслепяващо, синьо слънце.