Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1

История

  1. — Добавяне

2.
Република Грузия

Кайе се притисна към седалката на малкия бял фиат, докато Ладо го пришпорваше с главозамайваща скорост по тесния извит военен път. Макар че бе изтощена и изгоряла от слънцето, не можеше да заспи. Дългите й крака се свиваха нервно при всеки завой. Когато за пореден път предните гуми нададоха пронизителен писък, тя неволно прокара ръка през кестенявата си коса и се прозя демонстративно.

Ладо почувства, че тишината се е проточила твърде дълго, погледна Кайе с меките си кафяви очи, вдигна димящата цигара над черния лъскав волан и вирна брадичка.

— Спасението ни е в лайната, а?

Кайе неволно се засмя.

— Моля те, не се опитвай да ме развеселиш.

Ладо игнорира думите й.

— Това е добре за нас. Грузия има какво да предложи на света. Имаме големи нечистотии.

— Нечистотии — повтори тя.

— Не го ли казах правилно? — попита Ладо.

— Съвсем правилно — засмя се Кайе.

Ладо Дзакели беше старши научен сътрудник в Тбилиския университет „Елиава“, където извличаха бактериофаги — вируси, които нападаха всякакви бактерии — от местните отходни води и канални нечистотии и от образци, събрани от други места по света. Кайе, като представител на западната наука, бе дошла, за да почерпи от богатия грузински опит, засягащ лековитите свойства на бактерирфагите.

Доста бързо се бе сработила с колектива в университета. След седмица на конференции и обиколки по лабораториите някои от младите учени я поканиха да ги придружи до яркозелените пасища в подножието на планината Казбек.

После всичко тръгна с главоломна скорост. Тази сутрин Ладо бе пристигнал от Тбилиси в базовия лагер близо до една стара, изоставена православна църква. Донесе й затворен в плик факс от щаба на умиротворителните сили на ООН в Тбилиси.

След като изсърба едно горещо кафе, като истински джентълмен и неин спонсор, той й предложи да я откара до Горди, малко градче на седемдесет и пет километра югозападно от Казбек.

Кайе нямаше избор. Неочаквано и в най-неподходящия момент миналото й я бе застигнало отново.

В ООН бяха пресели цял куп автобиографии в търсене на най-подходящата кандидатура — медицински експерт, негрузинец, с познания и опит в строго определена област, но накрая се бяха спрели на нея: Кайе Ланг, трийсет и четири годишна, партньорка на мъжа си, Сол Медсън, в „Екобактер Рисърч“. В началото на деветдесетте тя бе специализирала съдебна медицина в Държавния университет в Ню Йорк и още тогава проявяваше интерес към криминалните разследвания. След година смени интереса си към микробиологията, с ударение върху генетичното инженерство, но в края на краищата се оказа единственият чужденец в Грузия с познания в определена област, от които в момента се интересуваше ООН.

Ладо се постара да я прекара през едни от най-красивите места, които бе виждала. В сенките на централен Кавказ те прекосиха няколко терасирани планински полета, осеяни със самотни каменни къщи с красиво оформени чардаци, до които водеха и черни, и павирани пътища. Преминаха и през няколко селца, в които козите и овцете бяха доста повече от хората.

Късчета обитаема земя сред планинската пустош, за всяко от които се бяха водили много повече битки, отколкото и за най-плодородните земи на Западна Европа. Понякога край пътя изникваха самотни фигури, които ги посрещаха с беззъби усмивки или вдигната за поздрав ръка.

Младите хора бяха избягали в големите градове и бяха оставили на старците да се занимават с прехраната — младежи се срещаха само в планинските курорти. Грузия се надяваше да стане туристическа страна. Икономиката й бележеше, бляскави успехи с всяка година, местната парична единица — лари, набираше сила и отдавна бе изместила рублата, а скоро щеше да си съперничи и с американските долари. Строяха се нефтопроводи от Каспийско до Черно море, а сред най-изнасяните продукти бе прочутото грузинско вино.

Но само след няколко години Грузия щеше да изнася вино от друг, съвсем различен характер: разтвори от бактериофаги, които щяха да изцерят света и да започнат война срещу бактериалните заболявания.

Докато влизаха в поредния сляп завой, фиатът навлезе в насрещното платно. Кайе преглътна болезнено, но не каза нищо. От първия момент на появата й в института Ладо се бе държал изключително внимателно с нея. На няколко пъти през последните седмици тя го улови да я гледа с изражение, с каквото мъжете бяха гледали жените от древни времена: присвити, жадни очи на издялан от дърво сатир. Ладо се славеше като женкар сред колежките си в „Елиава“, особено сред по-младите. Но към Кайе се отнасяше със сдържана почтителност, понякога дори с преднамерена загриженост. Притеснявал се, когато я виждал толкова тъжна, ала не знаел как да я развесели.

Въпреки красотата си Грузия имаше много недостатъци: гражданската война, убийствата, а сега и масовите гробове.

 

 

Посрещна ги стена от дъжд. Чистачките се извиваха като черни опашки и успяваха да избършат едва една трета от предното стъкло.

— Добре че Сталин ни е оставил нечистотия — продължаваше любимата си тема Ладо. — Достоен син на майка Грузия. Нашият най-добър експорт, по-добър и от виното. — Ладо я дари с фалшива усмивка. Изглеждаше едновременно и засрамен, и горд. Кайе не се сдържа.

— Той е избил милиони — промърмори тя. — Убил е и доктор Елиава.

Ладо напрягаше очи да види какво ги очаква в дъжда. Превключи на по-ниска скорост, удари спирачки и заобиколи ловко една дупка, в която би могла да пропадне цяла крава; Кайе изстена и се вкопчи в дръжката на вратата. Пътят в този участък нямаше заграждения, а отвъд ръба бе зейнала пропаст със стръмни стени, на дъното на която се виеше буйна река.

— Берия е обявил доктор Елиава за враг на народа — каза Ладо многозначително, сякаш ставаше дума за момент от семейната му история. — По онова време Берия е ръководел Грузинското КГБ. Той е местен кучи син, не е руско производство.

— Бил е човек на Сталин — отбеляза Кайе, като се опитваше да не мисли за онова, което би могло да им се случи на пътя. Не можеше да разбере защо всички грузинци толкова много се гордеят със Сталин.

— Тогава или си бил човек на Сталин, или те няма — поясни Ладо и повдигна рамене. — Голям шум се вдигнал в Грузия, когато Хрушчов заявил, че Сталин е престъпник. Какво знаем ние? Толкова пъти ни е прецаквал през онези години, че ни е бил като неверен съпруг.

Кайе намери за особено забавна последната мисъл. Ладо, изглежда, се окуражи от усмивката й.

— Някои все още се надяват да върнат хубавото време на комунизма. Но то ще дойде пак с лайната. — Той се почеса по носа. — Аз предпочитам лайната.

Спускаха се още около час, но пътят вече не бе с толкова завои. Изписаните с неразгадаеми грузински букви пътни знаци бяха надупчени от куршуми.

— Половин час, не повече — обяви по някое време Ладо.

Проливният дъжд размаза границата между деня и нощта. Ладо включи мътните светлини на фиата. Наближиха една отбивка за градчето Горди.

Точно преди нея шосето бе запречено от два бронетранспортьора. Петима руски умиротворители с маскировъчни униформи и очукани каски уморено им махнаха да спрат.

Ладо удари спирачките на фиата и качи едната гума на банкета. Едва сега Кайе забеляза, че през пътя е прокопана канавка. За да я заобиколят, трябваше да минат встрани.

Ладо смъкна прозореца. Двадесетинагодишно руско войниче със скулести розови бузки надникна вътре. От каската му върху ръкава на Ладо капеше вода. Ладо му заговори на руски.

— Американка? — попита русначето Кайе. Тя му показа паспорта си, удостоверението от университета и факса, с който изискваха, или по-скоро нареждаха — прехвърлянето й в Горди. Войничето взе факса и плъзна намръщено поглед по него; хартията бързо подгизна от дъжда. След това се отдалечи, за да се посъветва с офицера, който надзърташе от задния люк на по-близкия бронетранспортьор.

— Те не искат да са тука — прошепна Ладо на Кайе. — И ние не ги искаме. Но нали помолихме за помощ… сами сме си виновни.

Дъждът неочаквано спря. Кайе втренчи очи в мътноватата пелена пред тях. Над бръмченето на двигателя се чуваха песни на щурци и птичи крясъци.

— Тръгвате надолу, после наляво — обясни войничето на Ладо, гордо с познанията си по английски. После се усмихна на Кайе и махна на втория войник, застанал до бариерата отвъд канавката. Ладо включи на първа и малката кола подскочи напред върху банкета.

Ладо смъкна прозореца докрай. Отвън нахлу влажен и студен въздух и Кайе настръхна. От двете страни на пътя имаше гъста брезова гора. Изведнъж замириса неприятно. Наблизо имаше хора. После Кайе се сети, че не само градската канализация мирише така. Тя сбърчи нос и усети, че стомахът й се свива. Не, едва ли. До града оставаше не повече от миля, а оттам до крайната цел на тяхното пътуване имаше още толкова път.

През пътя минаваше плитък поток. Ладо забави скорост и подкара внимателно. Колелетата затънаха до половината, но фиатът се измъкна безпрепятствено на отсрещния бряг. Иззад облаците вече надничаха блещукащи звезди. На фона на небето планините бяха като тъмни назъбени стени. Скоро пред тях изникна Горди — каменни и бетонни постройки, няколко нови двуетажни дървени къщи с тесни прозорци, пътища от изтърбушен асфалт и стари огради. Никакви светлини. Вероятно пак нямаше ток.

— Не познавам този град — промърмори Ладо, удари рязко спирачки и Кайе се опря с крака. Колата нахлу с оглушително пърпорене на празния площад, заобиколен от двуетажни сгради. Кайе зърна светещия знак на „Интурист“ над местния ресторант „Тигъра на Руставели“.

Ладо светна лампичката и извади картата. Погледна я за миг, запрати я с отвращение на задната седалка и открехна вратата на фиата. Пантите изскърцаха пронизително. Той подаде глава навън и извика на грузински:

— Ей, къде тука е гробището?

Никакъв отговор.

— Хубава работа — промърмори Ладо и затръшна вратата два пъти, преди ключалката да закачи. Кайе стисна устни в мига, когато колата отново подскочи напред. Съпроводени от неистовия вой на изтормозения двигател, се спуснаха по една малка уличка, покрай смълчани магазинчета с тъмни, обрамчени в рамки от ръждясало желязо витрини, покрай две изоставени къщички, купчини натрошен бетон и разхвърляни бали слама.

След няколко минути забелязаха светлини, мъждукащи фенери и малък лагерен огън; скоро след това чуха равномерното бръмчене на полевия генератор и гласове в нощта. Гробището се оказа по-близко, отколкото бе посочено на картата, само на миля от града. Кайе се зачуди дали жителите са чули писъците, още повече дали въобще е имало някакви писъци.

Край на приятното прекарване.

 

 

Хората, които ги посрещнаха, носеха противогази с аерозолни филтри. Войниците от грузинската републиканска армия, които показваха явни признаци на безпокойство, си бяха завързали влажни кърпи през лицата. Това им придаваше злокобен вид, още повече като се имаха предвид обстоятелствата. Офицерите бяха с бели хирургически маски.

До офицерите стоеше главата на сакребуло, или местния съвет, нисък, плещест мъж с яки ръце, къса черна къдрава коса и голям нос.

Водачът на групата от ООН, полковник от американската армия, казваше се Николас Бек, представи лаконично присъстващите и даде на Кайе и Ладо маски. Кайе се подвоуми, преди да си я сложи. Хънтър — помощничката на Бек, негърка, чиято униформа беше с отличителните знаци на капрал, й подаде бели латексови ръкавици. Докато си ги слагаше, те издадоха добре познатия звук от плясък на гума върху кожа.

Бек и Хънтър отведоха Кайе и Ладо настрани от лагерния огън, до няколко бели джипа. Отвъд тях започваше малка пътечка, която се спускаше през ниската горичка и гъстите шубраци.

— Председателят на местния съвет се оплаква. Някакви местни, от опозицията, разкопали рововете и след това се свързали с щаба на ООН в Тбилиси — каза Бек. — Военните от републиканската армия не гледат с добро око на присъствието ни тук. От Тбилиси не ни оказват никакво съдействие. Казано накратко, ти си единствената помощ, която успяхме да издействаме.

Спряха до три наскоро разкопани рова, озарени от светлините на гирлянди увиснали над тях крушки, които се захранваха от полевия генератор. Мястото бе заградено от опънати на колове червени и жълти ленти, които не помръдваха в неподвижния въздух.

Кайе доближи най-близкия ров и си смъкна маската. Сбърчи нос и подуши въздуха. Миришеше на влага и на разкопана пръст.

— На повече от две години са — каза тя и подаде маската на Бек. Ладо спря на десетина крачки от тях. Изглежда, нямаше никакво желание да доближава гробовете.

— Трябва да знаем със сигурност — заяви Бек.

Кайе доближи втория ров и плъзна лъча на фенерчето по купчината потъмнели парцали, кафяви кости и рохкава почва, примесена с пясък и наносна кал. Вероятно тук бе текъл ручей. Труповете бяха променени до неузнаваемост, върху бледокафеникавите кости бе полепнала засъхнала кал, плътта — там, където я имаше — бе потъмняла и сбръчкана. Дрехите бяха избледнели до цвета на пясъка, но все пак си личеше, че не са били униформи, а гражданско облекло. Вълнените и памучни останки се бяха запазили. Кайе се огледа за синтетични тъкани — по тях можеше да прецени възрастта на гробището. Не видя.

Плъзна лъча нагоре по стената на изкопа. Най-дебелите корени, пресечени от лопатите, бяха с диаметър около три сантиметра. На пет-шест метра от изкопа се издигаше редица дървета — притихнали призрачни силуети.

До нея приклекна Вахтанг Чикуришвили, офицер от републиканската гвардия, с красиви, мъжествени черти, широки яки рамене и дебел, чупен поне няколко пъти нос. Не носеше маска, но държеше нещо черно. Едва след като се загледа внимателно, Кайе забеляза, че е обувка. Чикуришвили се обърна към Ладо на гърлен грузински.

— Казва, че обувките са стари — преведе Ладо. — Казва, че тези хора са умрели преди петдесет години. Може би повече.

Чикуришвили размаха ядно ръка с жест, който обхвана всички присъстващи, и обсипа Ладо с порой от грузински и руски думи.

Ладо продължи да превежда.

— Казва, че грузинците, които са разровили тези гробища, са много тъпи. Това не е работа за ООН. Стара история, отпреди гражданската война. Казва, че не са осетинци.

— Че кой пък е споменавал за осетинци? — намеси се сухо Бек.

Кайе разгледа обувката. Беше с дебела гьонена подметка, по връзките беше полепнала пръст. Кожата бе твърда като камък. Тя надникна вътре. Засъхнала кал, нито следа от чорапи или разложена плът — не изглеждаше обувката да е свалена от крак на мъртвец. Чикуришвили посрещна намръщено въпросителния й поглед, после драсна клечка кибрит и запали цигара.

„Играе“ — помисли си Кайе. В главата й нахлуваха спомени от лекциите по съдебна медицина, които бе посещавала редовно и с увлечение в Бронкс. Оперативна работа на местопрестъплението. Мирисът на предпазните маски.

Бек заговори на развален грузинско-руски, опитваше се да успокои офицера. Ладо любезно превеждаше неясните части. След това Бек хвана Кайе за лакътя и я отведе при един платнен навес, вдигнат на няколко метра от изкопите.

Под навеса, върху грубо сковани дървени маси, бяха подредени останките от изровените трупове. „Аматьорска работа“, рече си Кайе. Може би враговете на тукашния сакребуло ги бяха подредили и заснели, за да докажат тезата си.

Тя заобиколи масата: имаше два торса и череп. По торсовете се бяха запазили късове мумифицирана съединителна тъкан, върху челото и слепоочията на черепа тъмнееха изсъхнали ивици. Тя се огледа за гнезда от насекоми и откри една мъртва ларва, която се бе впила в разложената плът на шията. Твърде малко — вероятно телата са били заровени само няколко часа след смъртта. Навярно не е било през зимата, инак и тази ларва нямаше да я има. А може би зимите по тези ширини бяха меки.

Кайе взе оставеното на края на масата джобно ножче, отлепи с острието му останките от засъхнал, някога бял памучен плат върху единия от торсовете, след това отдели изпънатото парче кожа върху корема. Както в плата, така и в тъканите на таза имаше входни отвърстия от куршуми.

— Божичко! — промърмори тя.

В кухината на таза, запънато в сбърчена плът и изсъхнала пръст, лежеше миниатюрно телце, не по-голямо от шепа пилешки кокали, с хлътнало черепче.

— Полковник… — Тя посочи телцето на Бек и видя как лицето му се изпъва.

Труповете наистина можеше да са отпреди петдесет години, но в такъв случай бяха забележително добре съхранени. Бяха се запазили вълнени и памучни късчета от плата. Всичко беше съвсем изсъхнало. Местността отдавна се бе лишила от подпочвените си води, а и изкопите бяха дълбоки. Но корените…

Чикуришвили заговори отново. Този път тонът му бе смекчен, с нотки на вина. Доста вина се бе натрупала в тази странна през последното столетие.

— Той казва, че и двата трупа са женски — прошепна Ладо на Кайе.

— И сама го виждам — тросна се тя.

Заобиколи масата, за да огледа и втория труп. Този нямаше останки от кожа върху корема. Кайе разрови с върха на ножа коремната кухина — звукът бе като от стържене по изсъхнала кратуна. И тук в таза се гушеше миниатюрно черепче — ако се съдеше по размерите на телцето, ембрионът беше на не повече от шест месеца. Липсваха крайниците на трупа, но Кайе не можеше да определи дали са били отсечени преди да бъде хвърлен в гроба. Нито един от двата ембриона не беше изтикан навън от коремните газове при разлагането.

— И двете жени са били бременни — рече тя. Ладо преведе на грузински.

— Преброихме общо шест трупа — тихо каза Бек. — Жените са били застреляни, мъжете — вероятно пребити до смърт.

Чикуришвили посочи Бек, след това посочи през рамо към лагера и извика със зачервено, озарено от светлината на фенерчето лице:

— Джугашвили, Сталин.

И обясни, че гробовете били отпреди Великата отечествена война, от времето на чистките. В края на трийсетте. Това означаваше, че са отпреди седемдесет години — стари престъпления, които не бяха грижа на ООН.

— Той иска групата от ООН и руснаците да си вървят — преведе Ладо. — Казва, че това е вътрешна работа, не била за умиротворителите.

Бек заговори отново на грузинския офицер, този път с по-твърд глас. Ладо реши, че не иска да е между чука и наковалнята, и застана зад Кайе, която продължаваше да оглежда втория труп.

— Гадна работа — рече той.

— Твърде много е — прошепна Кайе.

— Кое? — попита Ладо.

— Седемдесет години — това е твърде много. Я ми кажи, двамата за какво се карат? — Тя разтвори с върха на ножа късчетата изсъхнала тъкан около очните ябълки. Приличаха на маска. Дали не им бяха слагали качулки преди да ги екзекутират? Не, едва ли. Останките бяха черни и жилави като плът.

— Твоят човек от ООН казва, че за военни престъпления няма давност — каза Ладо. — Никакви ограничения във времето.

— Прав е — кимна Кайе и внимателно преобърна черепа. На тилната кост имаше латерална фрактура, вдлъбната на около три сантиметра.

Кайе насочи вниманието си към мъничкия скелет, сгушен в таза на втория труп. През втората година от следването бяха изкарали кратък курс по ембриология. Костиците на фетуса изглеждаха някак странни, но тя се опасяваше, че може да строши неволно черепчето, ако се опита да го отмести, за да ги разгледа по-внимателно. И без това не биваше да се рови толкова.

Догади й се — не от смалените, изсъхнали човешки останки, а от картината, която се опитваше да й поднесе въображението. Тя се изправи и махна с ръка да привлече вниманието на Бек.

— Жените са били простреляни в корема — рече тя. „Избий всички първородни деца. Какви ужасни чудовища.“ — Убити са. — Тя стисна зъби.

— Преди колко време?

— Може да е прав за възрастта на обувката, ако произхожда оттук, но изкопът не е толкова стар. Корените по края на рова са прекалено тънки. Според мен жертвите са загинали преди две или три години. Почвата е суха, но има наноси, които са с повишена киселинност и спомагат за разтварянето на костите. Обърнете внимание на това парче плат: прилича на вълна или памук, което означава, че гробът е само на няколко години. Ако е синтетика, може да са и по-стари, но пак излиза, че датират доста по-късно от епохата на Сталин.

Бек застана до нея и вдигна маската си.

— Ще можете ли да ни помогнете, докато пристигнат другите? — попита той шепнешком.

— Това кога ще стане?

— След четири-пет дни — отвърна Бек. На няколко крачки от тях Чикуришвили местеше подозрителен поглед по лицата им, неспокоен като ченге, което присъства на домашна свада.

Кайе почувства, че дъхът й секва. Тя се извърна, пое си дъх, пристъпи напред и попита:

— Значи искате да започнете разследване за военни престъпления?

— Така смятат руснаците — отвърна Бек. — Сърбят ги ръцете да плеснат още едно обвинение в лицето на техните комунисти. Нови свидетелства за извършени от режима зверства ще подсилят позициите им сред народа. Кажете все пак някакво предположение за времето — две години, пет, трийсет, каквото и да е?

— По-малко от десет. Вероятно дори по-малко от пет. Тук съм с вързани ръце. Нищо не мога да направя. Ще взема образци, проби от тъканите, но за аутопсия и дума не може да става.

— При всички случаи ще свършите по-добра работа от местните хитреци — заяви Бек. — Никак не им вярвам. Не съм сигурен дали може да се вярва и на руснаците. Те също са предубедени.

Ладо ги слушаше с непроницаемо изражение, без да превежда на офицера.

Кайе почувства връщането на онова, от което толкова се опасяваше: старото, добре познато, мрачно настроение.

А си мислеше, че като замине надалеч и се отдели от Сол, ще забрави неприятните моменти и лошите чувства. Дори беше вдъхновена, докато наблюдаваше докторите и лаборантите в института „Елиава“, които се занимаваха с истинска, полезна за човечеството работа, буквално извличаха здраве от човешките нечистотии. Величавата и красива Република Грузия. А сега… ези или тура? Сталин или етнически прочиствания, грузинци, които се опитват да изместят арменците и осетинците, абхазци, воюващи срещу грузинци, руски умиротворители, вероятно бяха замесени и чеченци. Вечни войни между стари съседи с древни вражди.

Нищо хубаво нямаше да излезе за нея от тази работа, но не можеше да откаже.

Ладо смръщи нос и погледна Бек.

— Те са щели да стават майки? — попита той.

— Повечето — отвърна Бек. — Останалите може би са щели да стават бащи.