Грег Беър
Радиото на Дарвин (77)

77.
Сиатъл

12 август

Кайе седеше в буика, за да не я вали. Мич обикаляше между редиците коли — търсеше такава, каквато тя му бе описала — малка, от деветдесетте, японска или волво, синя, може и зелена. Скоро обаче дойде и посочи една черна, почти лимузина.

— Какво ще кажеш за тази?

— Не. — Кайе поклати глава. Мич обичаше големите американски коли. Ако го оставеше, току-виж й купил камион. Кайе обаче предпочиташе да е нещо по-скромно. Беше решила твърдо да си остави неприкосновен резерв в банката и дори се бе спряла на сумата — дванайсет хиляди долара.

— Ами няма други — оплака се той, но Кайе преднамерено не му обърна внимание. Не беше в настроение за шеги. Още сутринта се бяха сдърпали за нещо дребно на закуска. Всъщност подсъзнателно тя жадуваше за истински спор, дори за разправия, за да освободи натрупаното в тялото и ума й напрежение. Омръзнало й бе да търпи спотаената заплаха, която усещаше в долната част на корема си направо физически. Омръзнало й бе да чака, докато настъпи неизбежното.

Всъщност най-много от всичко искаше да му се скара, задето й бе позволил да забременее, да скочи с главата напред в неизвестното.

Мич пак тръгна между редовете и заразглежда надписите. Някаква жена с чадър слезе по стълбите на офиса и го заговори. Кайе ги гледаше подозрително. Мислите й се гонеха, объркани.

Мич посочи един „лексус“ втора ръка.

— Твърде скъп — промърмори Кайе под нос. — Ох, мамка му! — Усети, че гащите й са мокри. Помисли си, че се е изпуснала, но не беше това. Тя се опипа между краката, после извика:

— Мич!

Той дотича запъхтян, скочи на седалката и запали мотора в мига, когато първата вълна от болка я накара да се превие. Едва не си удари главата в таблото.

— О, Божичко!

— Тръгваме — опита се да я успокои той, докато излизаше на булеварда. — Как си?

— Зле — отвърна искрено тя. — Чувствам се странно.

Мич подкара със сто.

Имаше усещането, че червата й се движат. Опита се да стисне крака. Не можеше да си обясни какво точно става. Болката почти бе изчезнала.

Докато стигнат входа на болницата, Кайе бе почти сигурна, че всичко е приключило.

 

 

След като Кайе срещна съпротива от неколцина лекари, отказали да се занимават със случай на АЧЕРВ-бременност, Мария Кьониг ги свърза с доктор Фелисити Галбрейт. Здравната й осигуровка не покриваше лечението, тъй като случаите на АЧЕРВ се водеха за болест, а не за нормална бременност.

Доктор Галбрейт работеше в няколко болници, но държеше кабинет в „Марийн Пасифик“ — голямата централна болница, от която се виждаше като на длан езеро Юниън и по-голямата част от западен Сиатъл. Два дни от седмицата преподаваше в Западния университет и Кайе се чудеше кога намира време за личен живот. Беше висока пълна жена със закръглени рамене и приятно безгрижно лице, обрамчено в разчорлени руси къдрици. Преди да легне за преглед, Кайе беше почистена от дежурната сестра. Оказа се, че акушерката я познава — всъщност бе чела за нея в едно кратко съобщение на „Сиатъл Уикли“.

Кайе седеше в леглото и отпиваше от чашата с портокалов сок.

— Случват се тези неща — отбеляза философски Галбрейт.

— Случват се — съгласи се уморено Кайе.

— Казаха ми, че няма усложнения.

— Чувствам се съвсем добре.

— Жалко, че не можах да дойда по-рано. Извикаха ме направо от университетския център.

— Мисля, че всичко свърши още преди да дойда тук.

— Как се чувстваш?

— Гадно. Иначе съм здрава, но ми е неприятно.

— Къде е Мич?

— Казах му да вземе бебето. Плода де.

— Не прекаляваш ли с научния фанатизъм? — попита я Галбрейт съвсем добронамерено.

— Глупости — отвърна навъсено Кайе.

— Може да си в емоционален шок.

— Няма такова нещо. А и защо ми го взеха, без да попитат дали го давам? Трябва да го видя. Искам да разбера какво е станало.

— Това е първостадиен спонтанен аборт. Тук имаме представа как изглеждат — допълни меко Галбрейт и хвърли поглед към монитора. Беше включила на Кайе физиологичен разтвор.

Мич дойде с малка алуминиева тавичка, загърната с покривало.

— Щяха да го пратят в… — Той я погледна с пребледняло лице. — Не зная къде. Разкрещях се и…

Галбрейт ги изгледа. Личеше, че полага усилия, за да запази спокойствие.

— Кайе, това е просто един отхвърлен плод. Болницата ги праща в назначения от Работната група аутопсионен център.

— Тя е моя дъщеря — произнесе натъртено Кайе. — Искам да я видя преди да ми я отнемат. — Изведнъж почувства, че не може повече да сдържа сълзите си.

Галбрейт взе тавичката от Мич — той й я даде с видимо облекчение — и зачака Кайе да се успокои.

— Моля те — произнесе между хлиповете Кайе и Галбрейт сложи тавичката в скута й.

Мич извърна глава, когато Кайе дръпна покривалото.

Положена върху легло от ситно натрошен лед, в малка найлонова торбичка с капаче, не по-голяма от лабораторна мишка, лежеше нейната междинна дъщеря. Нейната дъщеря. Същата, която Кайе бе отхранила в утробата си.

За миг й се стори, че ще й прилошее отново. Тя плъзна пръст по телцето в торбичката и спря на късия извит гръбначен стълб под тъничкия амнион. Погали сравнително голямата, лишена от лице главичка, намери цепките на очите, бръчицата, представляваща недоразвитата уста, пъпките, където трябваше да са ръцете и краката. Малката виолетова плацента лежеше под амниона.

— Благодаря ти — прошепна Кайе на плода.

После покри тавичката. Галбрейт посегна да я вземе, но Кайе не й позволи.

— Нека остане при мен още няколко минутки — рече тя. — Искам да се уверя, че няма да е самичка. Където и да отива.

 

 

Галбрейт дойде при Мич в чакалнята. Той седеше, стиснал главата си с ръце, под картина с пастелен морски пейзаж.

— Май трябва да пийнеш нещо — бе първият й коментар.

— Кайе още ли спи? — попита Мич. — Исках да съм с нея.

Галбрейт кимна и каза:

— Можеш да влезеш по всяко време. Прегледах я. Интересуват ли те подробностите?

— Моля те, спести ми ги. И без това не съм на себе си… Извинявай.

— Няма нищо. Тя е смела жена, която мисли, че знае какво иска. Освен това все още е бременна. Вторичният зародиш вече е заел позиция. Няма родова травма, нито опасно кървене, изхвърлянето беше като по учебник, ако някой реши да пише учебник за тези неща. В болницата направиха биопсия — несъмнено се касае за първостадиен АЧЕРВ-аборт. Хромозомният брой беше потвърден.

— Петдесет и две? — попита Мич.

Галбрейт кимна.

— Както при останалите. Би трябвало да са четиридесет и шест. Става въпрос за сериозна хромозомна аномалия.

— Или за нова степен на нормалното — поправи я Мич.

— Да се надяваме, че си прав. След няколко месеца ще разполагаме с нови данни.

— Не зная как се чувстват жените след подобен инцидент. Какво трябва да й кажа?

— Остави я да се наспи. Когато се събуди, й кажи, че я обичаш и че тя е храбра и неповторима. Преживяното ще й се стори като лош сън.

— А какво да й кажа, ако и следващата бременност свърши по този начин?

Галбрейт въздъхна и каза:

— Нямам представа.

 

 

Докато Мич приключваше с попълването на картона за изписване, Кайе си сгъна нощницата, прибра я в шкафчето, след това влезе в банята да си вземе четката за зъби.

— Всичко ме боли — оплака се тя.

— Ако искаш, ще взема количка — предложи Мич. Вече беше при вратата, когато Кайе се показа от банята и му махна да спре.

— Мога да вървя. Чувствам се много по-добре. Но, Мич… петдесет и две хромозоми. Как ми се иска да разбера какво означава това.

— Има време — успокои я той.

Тя го погледна строго, после забеляза колко е изморен и нещастен, и въздъхна:

— Прав си.

Галбрейт почука на отворената врата.

— Влизай — покани я Кайе. Галбрейт прекрачи прага, следвана от непознат мъж със смутено изражение, облечен в сив костюм.

— Кайе, това е Ед Джанели. Официален представител на Кабинета за извънредно положение в болницата „Марийн Пасифик“.

— Госпожо Ланг, господин Рейфълсън. Съжалявам за затрудненията. От мен се иска да получа известна информация и подписите ви, съгласно разпоредбите на Кабинета за извънредно положение, както и специалните вътрешнощатски изисквания, подписани от губернатора на 22 юли тази година. Извинявам се за причиненото ви неудобство и за изживените страдания…

— Чакайте, чакайте — спря го Мич. — Какво искате всъщност от нас?

— Всички жени, носещи второстадийни, заразени с АЧЕРВ фетуси, трябва да се регистрират в нашата служба, за да бъдат наблюдавани. Ако желаете, наблюдението може да се извърши и от доктор Галбрейт, тъй като става дума за стандартизирани изследвания.

— Няма да се регистрираме — заяви Мич и се обърна към Кайе. — Готова ли си да си вървим?

Джанели му препречи пътя.

— Не бих искал да ви притеснявам, господин Рейфълсън, но изпълнението на разпоредбите е задължително за всички.

— Не признавам този закон — заяви упорито Мич.

— Глобата е петстотин долара за всяка отложена седмица.

— Хайде да не се караме — намеси се помирително Галбрейт. — Гледай на това като на допълнение към акта за раждане.

— Само че детето още не се е родило.

— Тогава нека бъде добавка към медицинската епикриза за спонтанен аборт — каза Джанели.

— Не е имало аборт — възрази Кайе. — Това, което става, е съвсем естествено.

Джанели завъртя отчаяно глава.

— Всичко, което искаме, е настоящият ви адрес и разрешение за достъп до медицинския ви картон, ако желаете — в присъствието на доктор Галбрейт и вашия адвокат.

— Божичко — възкликна Мич, заобиколи Галбрейт и Джанели, но на прага спря и се обърна към тях.

— Давате ли си сметка до какво ще доведе това? Хората просто ще започнат да се крият от вас.

— Ръцете ми са вързани — оправда се Галбрейт. — Болницата се бори срещу това решение. Възнамеряваме да пратим жалба до Здравния борд. Но засега…

Мич и Кайе излязоха. Галбрейт ги изпрати до вратата. Лицето й бе помръкнало.

Джанели обаче ги последва в коридора. Беше малко ядосан.

— Трябва да ви уведомя — почна той, — че глобата е с натрупване…

— Стига, Ед! — викна му Галбрейт. — Остави хората да си вървят!

Джанели замръзна, после поклати глава.

— Мразя тази гадост!

— Мразиш ли я? — подскочи разгневено Галбрейт. — Ами тогава остави пациентите ми на мира!