Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1

История

  1. — Добавяне

47.
Националният здравен институт, Бетезда

За да стигне до сградата на института, Огюстин трябваше да заобиколи по улица „Олд Джорджтаун“ и да остави колата на временния импровизиран паркинг близо до центъра на Работната група. Преди две седмици Групата се беше преместила в нова сграда по настояване на министъра на здравеопазването. Протестиращите, изглежда, не знаеха за промяната, защото продължаваха да се събират пред Десети корпус.

Огюстин крачеше бързо към входа на приземния етаж. Отвън на групички се бяха събрали полицаите, охраняващи демонстрантите, и охраната на сградата и разговаряха приглушено. На стотина метра зад тях се виждаше предната верига на демонстрантите.

— Не се тревожи, Огюстин — каза шефът на охраната. — Днес пристигат части на националната гвардия.

— Дотам ли стигнахме? — въздъхна Огюстин и завъртя очи. После бутна вратата, влезе в преддверието и натисна копчето на асансьора.

В Кабинета го очакваше личната му секретарка, госпожа Флорънс Лейтън, и трима от помощниците му.

— Какво има, саботаж ли? — попита Огюстин малко ядосано.

— Не. — Госпожа Лейтън му подаде сноп разпечатки. — Глупава история. Сървърът отказва да ни познае.

Огюстин затръшна вратата, дръпна един стол и метна куфарчето на бюрото. Телефонът изписука. Той се пресегна и натисна копчето.

— Флорънс, дай ми поне пет минути спокойствие!

— Марк, обажда се Кенели от името на вицепрезидента — предупреди го тя.

— Майко мила! Прехвърли го.

Том Кенели, шефът на отдела за технически комуникации — още едно звено, възникнало през последните няколко седмици — вече го очакваше на линията, за да го пита за демонстрантите.

— Ами… виждам ги и от моя прозорец — отвърна Марк.

— По последни данни са се събрали пред четиристотин и седемнайсет болници — каза Кенели.

— Господ да поживи интернет — отвърна Огюстин.

— Четири от демонстрациите са излезли извън контрол — като не броим малкия бунт в Сан Диего. Марк, вицепрезидентът е доста обезпокоен.

— Кажи му, че аз съм по-обезпокоен от него. Това е най-лошата новина, която мога да си представя — мъртвороден зрял „иродов плод“.

— Нещо по въпроса с херпеса?

— Нищо засега. Херпесът не заразява новородените преди раждане. Сигурно в Мексико Сити не са взели предпазни мерки.

— Сведенията ни са различни. Дали това не е било причината за малформациите? Новороденото болно ли е било?

— Болно, и още как, Том. Без никакво съмнение е случай на „иродов грип“.

— Ясно. Марк, вицепрезидентът е тук. Иска да говори с теб.

Вицепрезидентът го поздрави и Огюстин отвърна любезно, като се опитваше да говори спокойно. Вицепрезидентът го информира, че в най-скоро време с охраната на Националния здравен институт ще се заемат военните, за което е издадена необходимата заповед — това щяло да важи и за петте изследователски центъра в страната. Огюстин можеше да си представи последствията — телени заграждения, полицейски кучета, гранати със сълзотворен газ… Чудесна атмосфера за провеждане на сложни изследвания.

— Господин вицепрезидент, не е необходимо да се разпръскват демонстрантите — заговори той. — Моля ви. Нека си стоят и да си протестират.

— Президентът издаде заповед преди около час. Защо трябва да я променяме?

— Защото според мен това е вентилът, който изпуска натрупаната пара. Искам да се срещна с ръководителите на демонстрацията пред нашия институт.

— Това е задължение на директора на института.

— Кой преговаря с тях, сър?

— Директорът и шефът на охраната ще се срещнат с водачите. Не бива да показваме слабост, иначе кой знае докъде ще стигнат. Марк, не си и помисляй да участваш в преговорите.

— Ами ако се роди още един мъртъв плод? Този ни дойде като удар от неизвестното — едва преди шест дни узнахме, че ще се ражда. Опитахме се да им пратим помощ, но от болницата ни отказаха.

— Нали ви предадоха трупчето? Това показва известен дух на сътрудничество. Доколкото разбрах от Том, не е имало никакъв шанс да бъде спасено.

— Така е, но бихме могли да знаем преди останалите и да се подготвим за последствията.

— За това съм съгласен, Марк.

— Сър, с цялото си уважение, но международната бюрокрация направо ни задушава. Тъкмо затова протестиращите са толкова опасни. Виновни или не — ще стоварят всичко върху нас. Не мога да отговарям за нещо, в което не съм участвал.

— Това е наша грижа, Марк — хладно каза вицепрезидентът.

— Да, сър, зная, че е така. Част от проблемите произхождат от връзката ни с „Америкол“. Това… предварително обявяване на готовата ваксина…

— Том е на същото мнение, както и аз.

„А президентът?“ — помисли си той.

— Зная, че е така, но духът вече е изпуснат от бутилката. Според моите хора има петдесетпроцентна възможност предклиничните изпитания да се провалят. Рибозомата е отчайващо нестабилна. Изглежда, притежава афинитет към тринайсет или четиринайсет различни информационни-РНК. Може да успеем да спрем АЧЕРВ, но да предизвикаме миелинен разпад… множествена склероза, един Бог знае още какво!

— Госпожа Крос твърди, че са получили достатъчно пречистен субстрат, който вече действа по-избирателно. Тя лично ме увери, че няма никаква опасност от множествена склероза. Това били само слухове.

— И кой от вариантите ще им позволи Федералната агенция да подложат на изпитания? Трябва да се попълни съответната документация…

— Федералната агенция ще направи това, което поискаме.

— Бих искал да сформирам собствена изследователска група. Националният институт разполага както с хора, така и с необходимите ресурси.

— Марк, няма време.

Огюстин затвори очи и си разтърка челото. Усещаше, че се е зачервил.

— Надявам се, че сме изтеглили печелившата карта — каза той смирено. Сърцето му туптеше.

— Тази вечер президентът ще обяви, че изпитанията са ускорени — каза вицепрезидентът. — Ако предклиничните се окажат успешни, до месец ще преминем на опити върху хора.

— Не бих го одобрил.

— Робърт Джаксън твърди, че могат да го направят. Решението е взето.

— Президентът разговаря ли с Франк по въпроса? Или с министъра на здравеопазването?

— Те са в постоянен контакт.

— Сър, моля ви, нека президентът ми се обади. — Огюстин мразеше, когато е в положение да моли, но нямаше друг избор.

— Обещавам, Марк. Що се отнася до твоите задължения… следвай указанията на ръководството на Националния здравен институт. Никакво разделяне, никакви самостоятелни изяви, ясно?

— Аз не съм бунтар, господин вицепрезидент.

— Скоро пак ще си поприказваме, Марк.

След това отново се обади Кенели.

— Марк, войниците вече се товарят на камионите. Почакай малко… вицепрезидентът вече излезе. Слушай, Марк, какво му направи? Ухапа ли го?

— Помолих го да ми се обади президентът.

— Здравата си го настъпил — отбеляза Кенели.

— Ще бъде ли някой така добър да ми съобщи, ако се разнесе вестта за друго бебе, родено извън страната? — попита Огюстин. — Или у нас? Бих искал Държавният департамент да координира действията си с нас. Том, аз не съм продавач на минерална вода!

— Марк, моля те, никога повече не говори с такъв тон на вицепрезидента — бяха думите на Кенели преди да затвори.

Огюстин натисна копчето за повикване.

— Флорънс, трябва да напиша едно писмо и няколко бележки. Дикън в града ли е? И къде е Ланг?

— Доктор Дикън е в Атланта, а Кайе Ланг е в клиниката. Имате среща с нея след десет минути.

Огюстин отвори чекмеджето на бюрото и извади бележник. Вътре начерта схемата на трийсет и двете управленчески нива над него, на трийсетте под него и отбеляза с кръгче най-отгоре президента. Картината беше доста потискаща. Той зачерта решително пет, после шест, накрая десет имена и служби, раздирайки в яда си листа. Ако настъпеше най-лошото, щеше да съумее да прескочи поне десетина от тях, преди лайното да удари вентилатора.

Лесно можеха да го спрат. Достатъчно бе някой кариерист като Кенели да пошушне на президента, че Огюстин не може да работи в група, и щяха да го изхвърлят на улицата.

Ако преди това не се случеше още някой инцидент.

Което сигурно щеше да стане.

Някой много неприятен инцидент.