Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (68)

Глава 67

Ранчото „Савой“

Вторник, късно следобед

Пазачът на южния портал беше виждал Иън и Лейси и преди. Той си отбеляза имената им и отвори прозореца на караулката. Дъждът плющеше.

— Добър вечер — поздрави ги той. — Господин Форест още не се е върнал от клуба, но икономката ви очаква.

— Кой господин Форест? — попита Иън, не обръщайки внимание на дъжда, който влизаше през отворения прозорец на камионетката.

— Уорд. Той излезе преди около час. Очаквахте да се видите със сина му ли?

— С него говорихме.

— Тогава той със сигурност ще се появи скоро.

Лейси се наведе през Иън, за да погледне пазача. Нямаше нужда да се накланя много. Сега бяха само двамата на седалката и тя бе допряла бедрото си до неговото.

— Не сме дошли чак дотук, защото обичаме да разглеждаме забележителности в дъждовно време — обясни на пазача. — Казаха ни, че ще можем да видим колекцията от картини на семейство Форест. Някой от двамата господа уведоми ли кога ще се върне?

— Не, но съм сигурен, че икономката знае.

Лейси опита да възрази.

Пазачът обаче продължи:

— Карайте бавно и внимавайте по пътя там, където се изкачва покрай каньона до върха на скалата. Уорд ме предупреди, че скалата се рони от многото дъждове.

Иън затвори прозореца си и подкара през ранчото. Чистачките на предното стъкло работеха на максимална скорост. Кална вода се стичаше от високата страна на пътя към ниската и навсякъде имаше локви. Макар и асфалтиран, пътят никак не беше добър.

Лейси се вкопчи в таблото.

— Пазачът няма защо да пази. Тези бабуни могат да те съборят без проблем. Колко е до къщата?

— Няколко километра.

Тя погледна мокрите, брулени от бурята чинари, растящи в пресъхналото речно корито вляво от пътя.

— Нищо чудно, че пътят се разпада. Такъв дъжд би пратил и Ной в работилницата му. Чудя се дали коритото на реката ще се напълни.

— Доста е далече от планините.

— И?

— Няма толкова оттичащи се води.

Лейси погледна Иън. Не се нуждаеше от този нервен отговор, за да отгатне, че той е в лошо настроение.

— Бесен си по принцип или поради някаква конкретна причина? — попита тя.

Иън посегна към ключа, с който се включваше задвижването 4×4 на колелата, и го натисна. Старата камионетка изстена и пое по пътя като голяма костенурка — бавно, но сигурно.

— Вече говорихме за това — каза й.

— И изводът ни беше…?

— Че сме прецакани.

Пътят се стесни до едно платно с разширения тук-там, за да могат да се разминат две коли. Не следваше пресъхналото речно корито, а се виеше като змия покрай скалата, която се издигаше от север. Дъждът намаля за момент, после заплющя с нова сила. Някъде на запад имаше разкъсване на облачността и слънцето пробиваше през дъжда в пищни златисти проблясъци. Така шофирането ставаше още по-трудно.

Слънцето залезе, когато пътят започна да се катери в поредица остри завои, напомнящи за времето на теглени от коне карети. Вместо в канавки, водата се оттичаше от пътя с наклон на паважа надолу към пропастта от страната на шофьора. Ручеи мръсна вода се стичаха през пътя, накъсвани от време на време от струпана кал. Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-лош ставаше пътят.

— Човек очаква да го поддържат по-добре — промърмори Лейси, като отново се хвана за таблото.

Иън не отговори.

Полегатата част на пътя беше изровена от падналите в речното корито скални късове. Другата страна на пътя беше осеяна с кал и камъчета, които се ронеха от скалите и се трупаха на купчини, правейки пътя още по-тесен. Ако някой разчистеше с булдозер следващата пролет, положението щеше да се оправи. Но сега беше ужасно.

Иън си спомни предупреждението на пазача и включи на дълги светлини. Не му помогнаха много. Беше времето от деня, когато не е нито тъмно, нито светло, а разстоянията се определят трудно дори и да не вали като из ведро.

— Ако видиш скали… — започна Иън.

Предното стъкло се пръсна на парчета.

Писъкът на Лейси заглуши трясъка на оръжие.

Пушка — помисли си Иън, докато се бореше с тъмнината, която го обгръщаше. — Отстрелват ни като патици.

Въпреки че не виждаше нищо, опита да завърти кормилото така, че да се отдалечат от пропастта, но беше твърде късно. Всичко се изплъзваше от ръцете му.

Лейси хвана здраво волана и опита да задържи камионетката на пътя. Чу се внезапно щракване. Возилото рязко подскочи напред и хлътна откъм нейната страна, при което започна да се хлъзга, а гумите забуксуваха. Задните колела вече бяха излезли от пътя и повличаха надолу със себе си всичко. Колелата се въртяха независимо едно от друго, хвърляха вода и кал назад към речното корито на около трийсет метра по-долу. Не беше отвесна пропаст, но склонът се оказа много стръмен.

Камионетката се тресеше и се плъзгаше към ръба.

Предната лява гума успя да зацепи. Колата спря да се пързаля и завибрира с ужасен стържещ звук. За момент Лейси помисли, че ще се задържи на едно място, но тежестта беше прекалено голяма. Камионетката пак се понесе надолу. Тя откопча предпазния си колан и този на Иън. И после усети как всичко увисва.

— Иън! — Задърпа го към пътническата врата, като се възползваше от ъгъла на седалката. — Трябва да слезем, преди камионетката да се преобърне!

Той като че ли изстена. Лейси не чуваше нищо, освен рева на двигателя. После главата му се завъртя и тя видя лицето му.

Това на него не е кръв. Не може да е. Няма да позволя да е.

Тя изрита вратата и се свлече навън, дърпайки Иън след себе си. Не усети как рамото й се блъсна в някаква твърда повърхност, нито леденостудения дъжд, който се изливаше отгоре им. Усети единствено треперенето и болката при вдишване.

И дишането на Иън.

Той е жив! О, боже, той е жив!

Зад нея камионетката изстена, подскочи и после просто изчезна. Трясъкът и дрънченето на метал й подсказаха, че се преобръща все по-бързо и по-бързо, набирайки скорост с всяка секунда.

С ъгълчето на окото си долови движение. Някакъв мъж се спускаше по скалата към тях. Заля я облекчение — някой идваше да им помогне. После видя очертанието на пушка и разбра, че не камък е разбил предното им стъкло, спомни си и звука от пукнати гуми, който бе чула. Някой се беше опитал да ги убие.

А сега идваше да довърши започнатото.

Да се скрием. Трябва да се скрием!

На пътя нямаше къде да се прислонят. Не можеше да вдигне Иън и да го дърпа нагоре по склона. Можеше да отиде единствено надолу.

Така че тръгна.

Иън поклати глава и започна да се бори с ръцете, които го влачеха. Със силата единствено на адреналина Лейси се вкопчи в него и така двамата се понесоха към единственото скривалище, което можеше да намери. Когато той усети, че стигат до ръба, разбра какво ги очаква. Сграбчи я и обви ръце около нея, опитвайки се да я предпази, докато се търкаляха, преобръщаха и пързаляха по скалата в мрака надолу. Накрая се блъснаха в нещо по-голямо от тях и се спряха.

Иън изстена. Първата вълна на замайване беше отминала, оставяйки след себе си гаденето и замъгленото зрение вследствие мозъчното сътресение. Беше получавал и по-тежки контузии. Можеше да се движи, ако трябваше. Опита да си спомни как се е озовал на дъжда, затиснал Лейси под себе си, но не успя.

После си спомни.

— Лейси — прошепна дрезгаво и тревожно до ухото й, — ранена ли си?

— Само ми… излезе… въздухът. Нищо… друго.

— Видя ли кой стреля по нас?

— Един мъж.

— Само един?

— Не знам.

Болката, която проряза дясната му ръка, когато я раздвижи, за да издърпа пистолета си, му подсказа, че има изкълчена китка или по-вероятно — счупване. И в двата случая не можеше да си служи с нея. Размърда краката си. Можеше да ги движи. Пироните в травмирания му глезен не бяха се разместили.

Над тях се чу шум от свличащи се камъчета и пръст, ругатня, а после настъпи тишина. Чуваше се само как вали дъждът. Свечеряваше се, но все още бе достатъчно светло, за да ги забележи преследвачът.

Лейси се чудеше дали ще усети куршума, който ще я убие.

— Ако мръдна, той ще ни види — каза Иън в ухото й. — Можеш ли да извадиш пистолета ми от кобура?

Скрита от убиеца под широките рамена на Иън, Лейси бръкна под скъсаното му кално сако и се засуети с кобура. Пръстите й бяха премръзнали, изтръпнали и трепереха.

— Защо просто не ни застреля?

— Дупките от куршуми трудно се обясняват. За разлика от катастрофа в мрачен дъждовен следобед.

Кал, камъчета и вода се стичаха по склона към тях.

— Побързай, ако можеш.

— Извадих го, но не виждам предпазителя — прошепна тя продрано. — Не го усещам. Много е студено.

— Сложи дръжката в лявата ми ръка.

Тя тикна студения метал в дланта му, изчака той да свали предпазителя и опита да не мисли за звуците, които се чуваха откъм хълма.

— Виждаш ли го да се движи? — попита Иън в ухото й.

Тя не искаше да поглежда. Все пак надзърна, като внимаваше почти да не помръдва.

— Той е на около една трета надолу по хълма и върви напреко към нас, вляво от мен.

Твърде далече, за да рискува. Лейси усети топлия дъх на Иън, когато той притисна устни до ухото й и каза:

— Лежи неподвижно. Каквото и да става.

Дъждът се лееше — студен и неумолим.

Мъжът се приближи, подхлъзна се и изруга.

— Ей, вие двамата, добре ли сте?

Лейси не помръдна, Иън също.

Чуха се меки жвакащи звуци, ботушите му явно потъваха и се пързаляха в калта.

Тя стисна зъби, за да спре писъка, който се надигаше в гърлото й. Всичко у нея се бунтуваше срещу необходимостта да лежи неподвижно, безпомощно, докато убиецът се приближаваше, за да се увери, че са мъртви.

Един камък се заби в гърба на Иън. Друг удари ухото му. Той усети напрягането на тялото на Лейси и му се искаше да я успокои, но беше твърде късно. Убиецът се намираше съвсем близо, нямаха никакви варианти за действие — освен един.

Той се претърколи и започна да стреля, стреля и стреля, докато свършиха всички патрони.

Отначало нищо не се случи. После мъжът политна, подскочи като марионетка и се заби по лице в калта.

Без да отделя поглед от падналия мъж, Иън освободи празния пълнител, стисна пистолета си между коленете и извади нов пълнител от колана си. Без да обръща внимание на дъжда и на калните си пръсти, зареди пистолета с лявата си ръка.

— Стой тук — нареди той.

— Няма да се справиш с една ръка.

Вцепенена, Лейси го последва през десетте метра по хлъзгавия склон към мястото, където мъжът беше паднал по очи, вдигнал ръце над главата си, сякаш се е вкопчил в нещо, което е поддало, и затова е паднал. В ръцете му нямаше оръжие.

Иън се наведе и допря дулото на пистолета си зад ухото на мъжа, който простена и инстинктивно се дръпна.

— Още е жив — процеди Иън, отвратен. — Никога не съм можел да стрелям добре с лявата си ръка.

Лейси въздъхна, без да осъзнава, че е спряла да диша за момент.

— Той има пушка някъде.

— Паднала е вляво от него. Не я докосвай. Негодникът сигурно е заредил патрон в цевта.

Иън грубо дръпна мъжа и го обърна по гръб, после заби пистолета си точно под брадата му. Под маската на калта, кръвта и дъжда Уорд Форест се взря в мъжа, когото бе опитал да убие.