Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (6)

Глава 5

Южна Калифорния

Вторник следобед

Стъклените стени на заседателната зала на последния етаж на „Савой Тауър“ разкриваха разноцветния пейзаж на окръг Морено — високотехнологични индустриални паркове, търговски центрове, магистрали и жилища, вариращи от имения до луксозни крайбрежни небостъргачи за постоянно пътуващите и истински богатите. Ниски планини, обрасли в зеленина каньони, хълмове с пасящи крави, цитрусови горички, ягодови полета, малки пристанища, няколко застрашени от унищожаване солени блата се преплитаха като пръсти с различните строежи. Оградено от планините на северозапад и от океана на югозапад, ранчото „Савой“ беше едновременно опорната точка и лостът на властта, която се простираше до губернатора на щата и до Сената на Съединените щати и имаше доста сериозно влияние върху настоящия вицепрезидент.

Портретът над лъскавата заседателна маса от черешово дърво изглеждаше не по-малко внушителен от гледката навън: старият Бенфорд Савой, търговецът, спечелил цяло състояние, продавайки на златотърсачите яйца по дванайсет долара и жени по трийсет долара. Да се извлича златото от джобовете на другите мъже било много по-лесно от това да клечиш в ледената вода и да отсяваш златен прах, докато вече не виждаш нищо от непрекъснатото взиране.

Бенфорд взел златото и купил старо испанско ранчо с много земя. Земята и богатството преминавали от едно поколение на семейство Савой в следващото в продължение на почти сто години без никакви проблеми. Малко смущение внесла съпругата на един от третото поколение — Сандра Уитън-Савой, която бе имала наглостта да завещае част от парите, наследени от Савой, на децата на сестра си. Беше дразнещо някой, който не е с тяхната кръв, да стане член на управителния съвет на „Савой Ентърпрайзис“, но когато каузата беше достатъчно важна, тези с истинската кръв омекваха достатъчно, за да признаят съществуването на далечните си братовчеди от рода Пикфорд.

Друг малък проблем се появил в същото поколение. Бенфорд Савой Трети, когото близките приятели наричали просто Трий, имал лошия късмет единственото дете, с което се сдобил, да е дъщеря, а не син. Джем Савой се омъжила за Уорд Форест. И дори и да не живели щастливо до края на дните си, умножили семейството си много по-плодотворно от родителите и дядовците си. За кратко време им се родили четири деца. Две от тях станали страстни последователи на религиозната секта на Муун и скъсали всякакви връзки със семейството. Дори не им изпращали картички за Коледа.

В резултат от това на многократно омъжвалата се Блис и по-малкия й брат Савой беше останало да си играят на дърпане на въже със семейното богатство. Интересите на Блис към семейния бизнес бяха изключително непостоянни. В периодите между два брака и/или любовници, тя се месеше в бизнес начинанията на брат си и пренебрегваше трите си пораснали деца. Савой бе успял да сведе браковете си само до два и децата си до три.

Шестимата братовчеди не присъстваха на днешното важно заседание поради простата причина, че Блис и Савой щяха да държат контрола върху фирмата, докато са живи. Също като собствения си баща, Блис и Савой бяха много жизнени. Проклятието на Савой с нещастните смъртни случаи ги беше пропуснало, вероятно защото не живееха така безразсъдно, както някои от предшествениците си.

Столът начело на заседателната маса беше празен, когато вратата в далечния край на стаята се отвори. С кимване към някои и по някоя дума за поздрав към други Савой Форест уверено се отправи към очакващия го стол. Тъмнорусата му коса бе като дрехите му — ненатрапчива, в скъпа прическа и загатваща за слънцето, което обливаше всички в Южна Калифорния с еднаква светлина и топлина.

Блис затвори книгата, която четеше — „Могъщите жени през двайсет и първи век“, — и погледна големия си златен електронен часовник, който винаги носеше заедно с гривната с преплетени сърца от злато и диаманти, наследена от майка й, както и едно диамантено колие, което много впечатляваше, когато ходеше на опера.

— Закъсня със седем минути и четирийсет и четири секунди.

— Благодаря, Блиси — каза той, оставяйки една дебела папка върху масата. — Предадох поздравите ти на госпожа губернатора.

— Шибана кучка!

— Тя е една от малкото, които ти си пропуснала — обади се Рори Търнър.

— Да ти го начукам!

— Вече си го правила, забрави ли?

— Не — отвърна Блис. — На теб хареса ли ти?

Останалите около масата въздъхнаха, размърдаха се смутено или нервирано в зависимост от настроението си. Освен че беше шериф на окръг Морено, Рори бе един от четиримата бивши съпрузи на Блис. Другите трима бяха взели парите, които им се полагаха при развода, и бяха избягали в по-безопасни земи. За разлика от Рори. Двамата с Блис сега се караха повече, отколкото когато бяха женени. Понеже се намираше тук заради връзките си със семейството, а не в качеството си на шериф, Рори носеше костюм и вратовръзка, а не шерифската си униформа.

— Благодаря за информацията — каза им иронично Савой. — Може ли да престанем с ударите под кръста, докато говорим по работа?

Рори сви рамене и се усмихна.

— Извинявай. Старите навици умират трудно.

Блис не обърна внимание на забележката на бившия си съпруг. Имаше огромен опит в това да не му обръща внимание, тъй като Рори работеше за баща й — по време на брака им и след него. Уорд Форест така и не й прости за развода с Рори, „единствения истински мъж“ сред множеството, с които бе имала връзка. Тя наистина трябваше да признае, че шерифът е истински мъжкар, но никога не проявяваше това си качество по отношение на нея, ако не се броеше сексът. Рори казваше на тъста си единствено: „Да, сър“. Почти същото бе и положението с брат й.

Каква полза имаше, че носеше шерифска значка и пистолет, щом само целуваше задници?

Савой огледа седящите около масата. Както винаги, поне един от клона на фамилията Пикфорд присъстваше. Племенникът на Сандра Уитън-Савой — счетоводителят Стивън, или неговият син — Джейсън, адвокатът, не пропускаха нито едно събрание и бдяха петнайсетте процента на семейство Пикфорд да донесат всеки възможен цент печалба. Днес беше ред на Стивън да се кара за всеки петак, очите му бяха нащрек, моливите — подострени, а калкулаторът — приготвен.

Освен него присъстваха, готови за битка, и акулите на Савой — двама адвокати от Ню Йорк, които водеха протокола, правеха цифрови записи и документираха всяко събрание на „Савой Ентърпрайзис“. Двамата мъже си имаха имена, но само Савой ги помнеше. За останалите от семейството адвокатите бяха колкото важни, толкова и взаимозаменяеми.

— Извинете, че ви накарах да чакате — каза им Савой.

И двамата адвокати се усмихнаха великодушно. Те работеха на хонорар и именно Савой Форест подписваше чековете им.

— Госпожа губернаторът искаше да разбере дали може да разчита на нашата подкрепа за преизбирането си — продължи Савой, оглеждайки всички около масата. — Уверих я, че може.

Блис издаде непочтителен звук и приглади косата си, която бе в няколко нюанса на русото и чиято поддръжка й струваше четиристотин долара на месец. Тя презираше губернаторката, защото се подмазваше на Савой, вместо на нея. Но същото правеха и всички останали около масата, с изключение на онзи Пикфорд. Той просто беше колосален досадник, но харесваше губернаторката достатъчно. Тя незабележимо бе прокарала някои поправки в щатските закони, които доведоха до неочаквано намаляване на данъците за ранчото „Савой“ и следователно се отразиха благотворно върху петнайсетте процента на Пикфорд. Вицепрезидентът на САЩ се опитваше да осигури същите привилегии на ранчото на федерално ниво.

— Първият въпрос, който трябва да обсъдим — каза Савой и запрелиства дебелата кожена папка пред себе си, като вадеше отделни документи. — Знаете каква чест е за семейството, че музеят „Савой“ бе избран да приеме…

— Боже — възкликна Пикфорд шумно, — това още пари ли ще ни струва? Предния път похарчихте двайсет милиона от парите на фирмата ни, за да построите музей и да придобиете така нареченото изкуство за частната колекция на…

— Не е частна — намеси се една от акулите на Савой. — Музеят е освободена от данъци организация с идеална цел, финансирана и ръководена от „Савой Ентърпрайзис“ в името на културното обогатяване на обществото, окръга, щата и нацията. Музеят е отворен за посещения по редовен, публикуван график и…

— Спестете ми правните глупости — прекъсна адвоката Пикфорд. — Всички знаят, че Савой Форест и татко му избират сами всички картини и че някои от тях висят в музея „Савой“ от сряда до събота. Само петнайсет картини са на показ във всеки момент, а музеят притежава повече от двеста. Ако това не е частна употреба на парите на „Савой Ентърпрайзис“, здраве му кажи.

— Вашето юридическо становище няма да издържи в съда — изтъкна наперено единият адвокат и вдигна ръка.

— Само защото Савой Форест притежава и съда, и съдиите.

— Благодарим ви за информацията, както винаги — включи се Рори. — Карайте внимателно и не превишавайте скоростта на път за вкъщи.

Пикфорд приглади сакото си и млъкна за малко. Савой се протегна и погледна часовника на сестра си, след което каза:

— Почти трийсет секунди без крамоли. Нов рекорд. Поздравления, Стивън.

Рори се изкикоти.

Блис прехапа устни, за да скрие усмивката си. Брат й знаеше точно как да се оправя с досадните Пикфорд и го правеше с напълно невинен вид.

Савой запали цигара и изчака. Димът се издигна бързо, засмукван от вентилационната система.

Всички мълчаха.

— Да опитаме ли да издържим трийсет и една секунди? — попита той.

— Просто говори по същество — натърти Пикфорд и почука с грижливо оформените си нокти по масата. — Това не е пресконференция, свикана да поздрави истинските наследници на рода Савой за гражданската им добродетелност. Разполагате с власт, затова имате това освободено от данъци хоби, което взема от парите на данъкоплатците като цяло и на семейство Пикфорд конкретно. Да преминем към следващия въпрос от дневния ред, ако обичаш.

— Винаги си добре дошъл да посетиш музея — обади се Рори. — Ще се погрижа да получиш безплатен пропуск.

Пикфорд го изгледа с убийствен кос поглед.

Савой дръпна от цигарата си и я постави в скъпия пепелник.

— Опасявам се, че следващата тема няма да те зарадва, Стивън. Управителният съвет е поканен да наеме една от масите на благотворителната вечеря и търга за Приятелите на окръг Морено.

— Благотворителността е безплатна само ако си беден — каза Пикфорд. — Колко ще струва?

— Десет хиляди долара за маса с осем човека.

Пикфорд направи измъчена гримаса: петнайсет процента от десет хиляди бе хиляда и петстотин.

— Евтино е. А и ще ни направи добра реклама — отбеляза Блис и се прозя. — Наеми две маси и сложи Рори на другата с татко.

— Отлично предложение — кимна Савой. — Със сигурност ще подейства добре на храносмилането на всички присъстващи. Рори?

— Той иска семейството да е сплотено пред хората, а не да се кара или напива.

Рори внимаваше да не поглежда бившата си жена, която замалко не бе попаднала в заглавията на вестниците, нахвърляйки се на един полицай, който я бе арестувал за шофиране в нетрезво състояние. За късмет полицаят, същевременно и заместник-шериф, знаеше от коя страна е намазана филията с масло. Просто беше натикал Блис на задната седалка на патрулната кола и я беше закарал в дома на баща й.

— Ако ще иска някакви публични прояви на любов, ни разделете — каза Блис.

Рори поклати глава. Бе започнал леко да посребрява на слепоочията, което придаваше достойнство на момчешкото му лице.

— Господин Савой отбеляза повече от ясно, че иска пресата да види колко сплотено е семейството. — И най-вече — да увери Анджелик Уайт, че семейството отговаря на критериите на компанията й.

Но Блис твърдо се противопоставяше на всичко, свързано с разработването на ранчото, така че споменаването на Анджелик нямаше да допринесе за мира в семейството.

Рори също не изрече на глас това, което седналите около заседателната маса вече знаеха: Уорд Форест може и да беше на повече от седемдесет, но изглеждаше и се държеше бодро — като петдесетгодишен мъж в добра форма. Въпреки че по собствено желание бе предал юздите на компанията на двете си любими деца още преди десет години, за да се заеме с разнообразни хобита и интереси, голямата част от същинското богатство все още се намираше под контрола му. Каишката, на която бяха вързани Блис и Савой, беше дълга, но все пак съществуваше.

— Ако въпросът е за отразяването в пресата, кажи на татко да седне на масата със Сюза — предложи Блис, като имаше предвид Сюза Донован, която подписваше картините си просто със Сюза. — Майката на семейство Донован е движещата сила на търга, както и знаменитостта, която журналистите ще се трупат да интервюират.

Рори не обърна внимание на забележката й. Също и всички останали.

— Добре, една маса — каза Савой и си отбеляза нещо в полето, преди да премине към следващия въпрос.

— Къде ще седи нашата част от семейството? — попита Пикфорд. — Тези маси не могат да поберат повече от осем човека, а съм сигурен, че жените от семейство Пикфорд ще искат да присъстват на събитието.

— Мислех, че не си падаш по изкуство — отбеляза Савой.

— Така е. Погрижи се да има място поне за осем човека от нашето семейство на масата на „Савой Ентърпрайзис“.

— Две маси. — Савой направи нова отметка. — В противоположни краища на залата. — Той вдигна поглед към Рори. — Освен ако татко не иска да включи роднините и от двете страни в семейния портрет.

Рори се засмя:

— Само ако е на погребението им.

Савой се подсмихна. Уорд бе намразил всички Пикфорд от пръв поглед още преди четирийсет години. Оттогава нищо не се бе променило.

И нищо нямаше да се промени.

— Следващата точка от дневния ред — отново зашумоля с книжата Савой — е делото, заведено срещу корпорацията от „Загрижени граждани за разумно развитие“. Трябва да решим дали ще искаме извънсъдебно споразумение, като се съгласим да намалим с две трети гъстотата на планираното селище на Плажът на художниците, или ще прекараме следващите десет години в съда, като същевременно плащаме данъци, все едно земята е разработена. А можем и да включим земята в селскостопанския резерв и да си спестим данъците, но така най-вероятно ще загубим възможността някога в бъдеще да разработим тази част от ранчото.

— Можеш да си разработваш каквото искаш, стига да не е в моята половина от ранчото — каза Блис. — Тази половина включва Пясъчния залив, както е истинското име на Плажът на художниците.

— Ти не притежаваш половината от нищо — изстреля Рори, — а Пясъчният залив не съществува на никоя карта. Мястото се казва Плажът на художниците.

— Дръж си шибаните булдозери далече от старата семейна земя, където са живели и умрели прадедите ни — озъби се Блис.

— Крайбрежните райони са най-доходоносната земя в ранчото, която лесно може да се разработи, и Плажът на художниците е само малка част от това, което би трябвало да е изложено на показ — каза Пикфорд гръмогласно. — Данъците живи ще ни изядат и…

Блис, Пикфорд и Рори заговориха един през друг.

— Първо дамите — каза Савой и рязко тресна пепелника върху масата.

— Значи ти си пръв — обърна се Рори към Пикфорд.

Когато счетоводителят се надигна наполовина от стола си, Савой взе цигарата си и дръпна продължително и успокояващо. Щеше да се нуждае от всяка възможна помощ, за да не избухне. Заседанието не се различаваше особено от семейните кавги. Винаги ставаше така. Винаги щеше да е така. Променяха се единствено имената на участниците, които се зъбеха един на друг, губейки си времето, макар изобщо да не разполагаха с време за губене.

А той още не беше поставил за обсъждане сливането с „Ню Хърайзънс“. Когато го направеше, Блис наистина щеше да превърти от ярост: повечето от предложените проекти включваха земя, която тя възприемаше като своя.

Но нямаше избор. Анджелик Уайт бе дала ясно да се разбере, че делото на „Загрижени граждани“ трябва да се уреди, преди тя да обмисли евентуалното сливане на „Савой Ентърпрайзис“ с „Ню Хърайзънс“. Според финансовите отчети, нямаха никакъв избор — трябваше да направят сливането. В прекрасния смел свят на двайсет и първи век изборът бе сливане или смърт.

Савой отново дръпна от цигарата си. Дори и нищо друго да не се провалеше, пак им предстоеше тежък месец.