Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (50)

Глава 49

Летище „Джон Уейн“

Неделя сутринта

Стараейки се да не се прозява прекалено често, след като бе прекарал доста часове, ровейки из компютърните файлове на „Реъритис“, разтревожен от предупреждението на Карл, Иън имаше чувството, че ако прочете още веднъж за проклятието на Савой, ще му причернее. Ако съществуваше каквото и да е подозрение, предположение, слух за убийство, то със сигурност не бе стигнало до пресата. Разбира се, след смъртта на Джем Савой-Форест в доста статии се намекваше за самоубийство.

Убийство?

Никой не бе чувал за нещо подобно.

Така че бе поел в друга посока — да открие нещо повече за дядото на Лейси. Понеже той не беше потомък на прочуто семейство със слабост към алкохола, имаше доста добри шансове неприятните факти за него да са били документирани, ако изобщо е имало такива.

Пак сбърка в предположенията си.

Или този човек бе чист като ангел, или никога не го бяха залавяли да върши нещо нередно. Което създаваше друг проблем. В официалните документи Дейвид — липсваше средно име — Куин се появяваше чак като четиридесетгодишен. Вярно, че периодът отпреди навлизането на компютрите не беше леснодостъпен, но все пак не можеше да няма никакви свидетелства за съществуването на Дейвид Куин.

Като скри още една прозявка, Иън изчака Сюза и Лейси да се прегърнат с искрена топлота — очевидно и двете се разделяха неохотно. В бележника в джоба на дънковото му яке имаше купчина записки, а главата му бе пълна с възможности, които не водеха наникъде.

Също като опитите да открия нещо за Дейвид Куин. Каквито и въпроси или ключови думи да пуснеше за търсене, все се блъскаше в празна стена. Или мозъкът ми се е изпразнил.

Иън се размърда нетърпеливо. Не беше особено опитен в компютърните издирвания, но все би трябвало да открие рутинни неща — като дата на раждане, дата на смъртта, причина за смъртта, шофьорска книжка, данъчно досие и всички други номера, които съставляваха живота на обикновения човек.

Довечера ще опитам пак. Информацията трябва да е там. Просто сега съм блокирал.

Багажът на Сюза — малък куфар и голям сандък с художнически принадлежности — вече се придвижваше с товарната количка към самолета, но никоя от двете жени не даваше вид да бърза със сбогуването.

— Обади ми се веднага щом научиш нещо за онези картини — каза Сюза, вперила очи в Лейси.

— След като ти ще платиш на „Реъритис“, сигурна съм, че ще се обадят първо на теб. — Лейси се усмихна дяволито.

— Те не работят по този начин — обясни Сюза. — Главната им отговорност е към изкуството, а не към човека, който плаща сметките, или собственика на творбите, които се проверяват. Тези условия присъстват в документите, които подписа тази сутрин и с които им даде разрешение да оценят картините.

Усмивката на Лейси се стопи. Не бе харесала онази част от договора, според която установяването на истината, каквато и да беше тя, бе единствената цел на експертите от „Реъритис“.

— Да, тази част бе болезнено ясна. Не знаех, че се отнася и до този, който плаща хонорара им.

— Отнася се — промърмори Сюза унило.

— Винаги, както с прискърбие е открил не един клиент — включи се Иън. — Но пък отхвърлянето на нещо увеличава още повече стойността на това, което е минало теста.

Лейси сви рамене.

— Стойността не е толкова важна.

— Би трябвало да е — каза Иън. — Застрахователната компания ще използва предварителния доклад на следователя от пожарната, за да забави плащането, докато не стане ясно дали пожарът е случаен или не, а ако не е, кой го е причинил. — Чувстваше се зле за това, че бе утежнил ситуацията, като сам бе споменал за напоените с парафин блокчета пресовани стърготини, които бе видял, но сега не можеше да направи нищо. Съседката на Лейси може и да е била откачалка и пияница, но не бе заслужила да се изпече в леглото си. — За да възстановиш магазина си, ще се нуждаеш от всеки долар, който могат да ти платят. Ако продадеш една от картините, може много да си помогнеш.

— Знам. Просто… — Гърлото на Лейси пресъхна. — Толкова е ужасно. Ако жената на картината наистина е била убита, не искам да изкарвам пари от това.

— Тогава ми продай един пейзаж — настоя Сюза. — Те не са свързани с някакви неприятни истории, нали?

— С удоволствие ще ти подаря един — каза Лейси веднага, — не мога да ти го продам.

Усмивката на Сюза показа, че е успяла да постигне целта си.

— Добре, но само ако и ти приемеш една картина от мен в замяна.

Лейси зяпна изненадано.

— Не мога. Твоите са много по-ценни.

— Сделката е такава. Приемаш или се отказваш. Но ако откажеш, ще се разплача, защото винаги съм искала да имам картина на Луис Мартен — или на някой, чиито картини ме привличат също толкова силно — допълни тя, преди Лейси да възрази, че платната не са на Мартен. — Изкуството е там, където го откриваш, независимо кой го е подписал.

Лейси отново я прегърна.

— Не би трябвало, но ще се възползвам от невероятно щедрото ти предложение.

— Добре. — Сюза с нежелание пусна младата жена от прегръдката си. — Трябва да бягам. Пилотът има определен час за излитане. Ако го изпуснем, ще трябва да чакаме часове, докато ни дадат нов. — Надигна се на пръсти, за да прегърне Иън, и му каза тихо, така че Лейси да не чуе: — Тази работа никак не ми харесва. Бъди много, много внимателен.

— Да не си говорила с чичо ми Карл? — попита той, почти допрял устни до ухото й.

— По-скоро се обажда интуицията ми. Наистина, Иън. Нещо… не е наред.

— Вярвам ти.

Тя се вгледа в тъмните му очи и разбра, че той говори сериозно.

— Доведи Лейси в Сиатъл да си избере картината — продължи с нормално висок глас. — Доналд трябва да се запознае с нея.

Иън повдигна вежди.

— Има ли някаква конкретна причина?

— Ако си достатъчно глупав, за да я оставиш да ти се изплъзне, аз имам двама неженени синове. — Намигна на Лейси. — Вече си много голяма да те осиновя, но съм твърдо решена да не те изгубя. Трудно се намират дъщери.

Преди да успеят да мигнат, Сюза вече бе в самолета и той рулираше към пистата за излитане, а след няколко минути бързо набра скорост и се издигна във въздуха.

Иън се обади в „Реъритис“ още преди самолетът да прибере колесниците си.

— Кажи на Нийл, че самолетът на Донован излетя — каза той на секретарката. — Сюза е на път за дома, а аз излизам в отпуска.

Затвори и погледна Лейси. Нищо от случилото се през последните няколко дни не го радваше, освен че се бе запознал с нея. И със сигурност не искаше повече да я вижда нещастна и наранена. Това означаваше, че трябва да я разсее, да я зарови до шията в скучните задачи от ежедневието и после да се измъкне незабелязано, за да разследва скъпия й покоен дядо Рейнбоу, за когото бе доста вероятно да е извършил три убийства.

— Сега какво? — попита го тя.

— Нека да огледаме още веднъж онези картини, преди да ги изпратим на „Реъритис“.

— А после?

— Утре ще говорим със застрахователната компания да изпратят човек да огледа магазина — каза Иън. — И ще потърсим някоя строителна фирма да направи ремонта. Разбира се, ако следователите от пожарната са приключили работата си там.

— Страхотна отпуска те чака, няма що.

Той се усмихна нежно и я прегърна през рамо.

— О, ще измислим и още нещо.

А първото, за което щеше да се погрижи, бе безопасността й. Нямаше нужда Сюза и чичо му да го предупреждават, той и сам знаеше, че когато започнеше да рови из стари гробове, нещата можеха да загрубеят.