Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (43)

Глава 42

Ранчото „Савой“

Събота, късно сутринта

Във внушителната дневна на къщата в ранчото Анджелик Уайт седеше на тапицираното с кремав брокат канапе и галеше меките уши на Хъни Беър. В кръглите му тъмни очи грееше обожание. Фактът, че тя си хапваше солени бисквитки и вкусен селски пастет, никак не разсейваше кучето.

— Хъни Беър, премести се, мързеливецо. — Уорд побутна ретривъра с ботуша си. — Пречиш на дамата.

Кучето се притисна още по-силно към коляното на жената. Савой хвана каишката около врата му и го дръпна настрани.

— Наистина нямам нищо против — каза Анджелик. — Толкова е хубав.

— Повторете го пак, след като олигави скъпата ви рокля — рече Савой сухо и посочи коприната в цвят екрю, с която бе облечена. — Поне не е черна. Хъни Беър просто умира да си пуска космите върху тъмни материи.

Анджелик се усмихна и загука нещо на кучето. То подуши пръстите й с надежда. Тя му подаде хапка пастет. Кучето го облиза и пусна една лига върху документите, с които бе отрупана масичката за кафе.

Савой преглътна всичко, което искаше да каже за непослушните разглезени домашни любимци. Добре че мастилото на договора беше водоустойчиво. Не бе стигнал толкова далече, за да позволи един златист ретривър да го провали.

— Шампанско? — попита Уорд.

— Не, благодаря — отказа Анджелик за втори път. — Ще шофирам.

— Тогава си вземете плод. — Савой побутна към нея красиво аранжираното плато с плодове. — Кафе?

— Да, ако обичате — кимна тя и посегна към масата. За разочарование на Хъни Беър, взе лист хартия, а не парче от пастета. — Ако ми дадете минутка, само ще прелистя това.

— Няма нужда да бързате — каза Уорд, докато Савой наливаше кафе на всички.

Уорд наблюдаваше сина си и Анджелик с ъгълчето на очите си. Изобщо не се накланяха един към друг. Не докосваха случайно ръцете си. Не допираха краката си. Не си разменяха тайни погледи. Той се отказа от надеждата синът му да съблазни Анджелик и така да изкопчи от нея компромис, преди да сключат окончателния договор. И Рори не бе успял да открие нищо полезно. Сделката щеше да се сключи — не точно във вида, на който се бе надявал, но и така бе много по-добре, отколкото да види как империята му се сгромолясва заради някакви тъпи държавни чиновници.

Анджелик четеше документите със скоростта и точността на опитен изпълнителен директор, каквато и беше; после започна да поставя инициалите си на всяка страница редом с инициалите на Савой. Само две промени бяха направени, но никоя от тях не бе важна според нея. След като прочете и последната страница, тя се подписа на линията над подписа на Савой, написа датата и му се усмихна.

— Не мога да изразя колко съм доволна — каза тя. — Това е точно напредничавото, ориентирано към обществото и семейството начинание, в което си представях, че „Ню Хърайзънс“ ще инвестира.

— Ние също сме доволни — отвърна Савой. — На моменти се питах дали изобщо ще стигнем до сделка.

Анджелик се усмихна по-широко.

— Това прави бизнеса толкова интересен, не мислите ли? Несигурността.

Уорд й се усмихна през зъби. Трябваше да й го признае — тя преговаряше много твърдо. Но сега всичко бе приключило. Най-после. Всичко, за което бе работил и към което се бе стремил през живота си, сега бе осигурено. Името и постиженията на Уордън Гарнър Форест щяха да отекват в историята на Южна Калифорния.

Форест, не Савой.

Ако се приемеше, че нищо няма да се обърка преди подписването на окончателния договор, разбира се.

Нищо няма да се обърка — обеща си Уорд. — Цял живот съм сърбал попарата на семейство Савой заради това. Баща ми също. Ще се получи.

Анджелик бързо се справи с останалите екземпляри, натрупа ги един върху друг и прибра всички, освен един в елегантното кожено куфарче, което носеше.

— Може би все пак ще пийна глътка шампанско. Това е ден, който заслужава да отпразнуваме. Историческо сътрудничество на земята и идеите, а довечера и вечеря със знаменита художничка. — Тя се усмихна на двамата мъже. — Не е ли прекрасно, че някои от изчезналите картини са се намерили?

Уорд се наведе рязко напред.

— Какво?

— Е, не точно са се намерили. Не били точно същите картини, доколкото разбрах от Сюза, когато я срещнах в коридора — обясняваше Анджелик, поемайки чаша с шампанско от Савой. — Младата жена — Лейси, доколкото разбрах, — която донесла картините, толкова харесани от Сюза, имала още много такива. Така че търгът ще протече според първоначалния план. С цялата тази шумотевица около кражбата — сигурно всичко ще се разпродаде.

— Казвате, че тази Лейси има още картини? — учуди се Уорд.

— Да. Не е ли чудесно?

— Къде? — попита той рязко.

Анджелик се поколеба, изненадана от настойчивостта му.

— Къде съхранява картините ли? Нямам никаква представа.

— Баща ми — обади се бързо Савой, преди Уорд да заговори отново — е колекционер. Той обожава онзи художник, който е автор на картините на Лейси. Нали сте чували, че колекционерите са малко луди? — Усмихна се. — Не знам дали го осъзнавате, но току-що размахахте кокал пред чувствителния нос на един вълк.

Тя се засмя.

— Разбирам. И аз съм много запалена по някои неща. — Погледна Уорд. — Ще видите картините довечера, плюс някои, които Сюза е нарисувала след кражбата. Имате прекрасен хотел. — Анджелик се усмихна широко. — Благодаря, че уредихте да отседна в него. Така мога да срещна много интересни хора.

Уорд се усмихна с рефлексите на човек, който се бе издигнал до върха по трудния начин.

— Удоволствието е наше.

Савой също се усмихна, макар да се дразнеше, че Анджелик е разровила всяка подробност, свързана с холдинга на Форест, включително и връзката с хотел „Савой“.

— И къде са картините сега? — попита той Анджелик.

— Сюза не ми спомена. Някъде близо до нея, предполагам.

— Това не е нужно — каза Уорд. — Ако хотелът не бе с краката нагоре заради приготовленията за търга, кражбата нямаше да се случи. — Той се изправи. — Извинете ме. Ще отида веднага да проверя охраната.

И докато говореше, Уорд реши да разкаже играта на Рори, че бе изпуснал Лейси Куин точно когато тя е щяла да го заведе до цял куп картини на Луис Мартен.

Боже, вече никой ли не може да си върши работата? Аз се занимавам само с това да бърша задниците и да връзвам обувките на младите. Няма един истински мъж сред цялата пасмина.

Анджелик го проследи с поглед как излезе от стаята и се обърна към Савой:

— Не исках да го обидя.

— Не сте. Той просто побеснява всеки път, когато се сети, че онези картини са му се изплъзнали. Сигурно в момента се е обадил на шерифа и пак го пита не са ли хванали крадеца. — Савой се усмихна горчиво-сладко при мисълта какво се случва на Рори в момента. Така му се пада, веднъж да се скара и на него. — Ако ще и потоп да настъпи, мога да гарантирам, че повече картини няма да бъдат откраднати, преди татко да получи възможността да ги купи.