Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (19)

Глава 18

Пасадена

Сряда вечерта

Когато телефонът иззвъня, Броуди Куин вдигна поглед от бележките си по най-новия си случай — жена, която бе решила, че да работиш като счетоводител не е толкова доходоносно, колкото да присвояваш чужди пари. При всяко движение на химикалката му бялата лапичка на котката замахваше към лъскавия метал. Броуди дори не спираше да пише. Той щеше да забележи само ако котката я нямаше. „Хвани химикалката“ бе част от вечерния ритуал на мъжа и животното.

— Ще се обадиш ли ти, скъпи? — извика Доти откъм банята. — Потънала съм до брадата в пяна.

Той измърмори нещо, погледна номера, от който звъняха, и въздъхна с облекчение. Беше Лейси, а не поредната криза в офиса.

— Здравей, Лейси.

— Извинявай, че прекъсвам работата ти — каза тя. — Знам, че очакваш с нетърпение вечерите, когато не те бомбардират с телефонни обаждания.

— Винаги се радвам да чуя момичетата си.

В другия край на линията Лейси почти се усмихна. Отдавна вече никой не я определяше като момиче, но за баща си щеше винаги да остане такава.

— Как е положението?

— Както винаги по това време на вечерта. Дебелата топка преследва химикалката ми, затрупан съм с работа, а майка ти кисне във ваната.

Лейси се поколеба. Надяваше се баща й да се ентусиазира толкова от добрата новина, колкото и тя, но не вярваше, че ще стане така.

— При теб всичко наред ли е? — попита Броуди.

— Всичко е чудесно. Сюза направо се влюби в картините на дядо. Каза, че са толкова добри, колкото и платната на Луис Мартен.

Броуди затвори очи и стисна слушалката на телефона. По дяволите, татко, не можа ли да си избереш някой друг художник, когото да имитираш?

— Хубаво.

— Хубаво? Това е невероятно! Луис Мартен е велик, почти неизвестен калифорнийски импресионист, който е щял да стане световноизвестен, ако…

— … ако не беше умрял преди много време — прекъсна я Броуди нетърпеливо. — А дядо ти почина преди две години. Защо някой ще смята, че е страхотно дядо ти да е рисувал точно като някакъв умрял художник? Би било по-добре, ако имаше свой собствен стил, не мислиш ли?

— Ти не разбираш. Сюза е съгласна с мен, че дядо е много талантлив художник. Най-прочутият колекционер на калифорнийско пленерно изкуство иска да купи поне една от картините му. Сюза казва, че трябва да ги дам за оценяване, защото може да струват стотици хиляди долари всяка.

— Само ако наистина са били нарисувани от Луис Мартен — заяви Броуди с равен тон. — Но те не са нарисувани от Мартен. Нарисувани са от човек, който е бил достатъчно възрастен, за да знае, че не трябва да се изкушава да изкарва пари по лесния начин.

— За какво говориш?

— За нещо, което ти не искаш да чуеш, а аз със сигурност не искам да ти кажа. Остави тази история на мира, Лейси.

— По-добре ми кажи.

— Все настояваш. Все държиш да стане на твоето.

— Съжалявам, татко, но е твърде късно да се променям. Ще ми кажеш ли или не?

Броуди едва се сдържа да не изругае. Винаги се бе страхувал, че този скелет не може да остане в килера завинаги, но все се надяваше да се сгромоляса в някой по-подходящ момент.

— Когато парите не ни достигаха — заяви той, — твоят любим дядо Рейнбоу фалшифицираше картини на Луис Мартен и ги продаваше неподписани на нищо неподозиращи галерии на умерено високи цени.

Лейси зяпна. Нищо не излезе от болезнено присвитото й гърло. Преглътна и опита отново.

— Но аз съм го виждала да рисува — прошепна тя дрезгаво. — Той бе много талантлив. Не е имало нужда да копира някого.

Ядосан и нещастен, Броуди изтри очилата си и стисна основата на носа си.

— По дяволите, скъпа! Не исках това да се случва. Не исках той да те кара да плачеш така, както караше да плачат всички останали.

— Аз не плача. — Още не. Лейси трудно овладяваше емоциите си. — Не мога да повярвам.

— Искаш да кажеш, че няма да ми повярваш.

Лейси мъчително си пое дъх.

— Знам, че е бил лош съпруг и баща, но беше художник.

— Беше фалшификатор — натърти Броуди. — И всичкият ти инат няма да промени този факт. А сега целият свят ще научи. Когато скандалът достигне до вестниците, аз ще отричам, че съм знаел за това, и адски се надявам и ти да твърдиш същото. Само така ще мога евентуално да спася професионалната си репутация.

— Но това е абсурдно. Дори и да си прав за дядо, не може да твърдят, че ти си отговорен за това, което е правил или не е правил той.

Броуди се засмя горчиво.

— Лейси, на колко години си? Това е политика, а не църква. „Виновен по асоциация“ е името на играта.

Тя искаше да спори, но знаеше, че няма смисъл. Баща й беше прав.

— Боже, толкова съжалявам! Не исках да…

— Знам — прекъсна я Броуди грубо. — Може пък да е за добро. След като лекарят ми каза да намаля темпото, майка ти не беше особено доволна от идеята да се кандидатирам за съдия. Все ми опява да намаля работата и да отделяме повече време за пътешествия.

— Но ти винаги си искал да станеш съдия.

Той сви рамене.

— Човек невинаги получава това, което иска.

— Не е нужно никой да научава — каза тя решително. — Никой не знае името ми. Просто ще оттегля картините и ще изчезна.

— Няма да е толкова лесно.

— Но…

— Забрави — прекъсна я Броуди уморено. — Пуснахме духа от бутилката и не можем да го върнем обратно. Пести енергията си, за да спасиш собствената си репутация, когато хората започнат да се чудят дали внучката не е същата измамница като дядо си.

— Казах ти, никой не знае коя съм! — Е, почти никой. Иън не се броеше, нали? — Всичко ще бъде наред, татко. Просто ще прибера картините и всичко ще се оправи.

Но не всичко можеше да се оправи. Тя най-после бе разбрала защо дядо й Рейнбоу никога не подписваше платната си.

Фалшификатор.