Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (33)

Глава 32

Хотел „Савой“

Петък сутринта

През изминалия час родителите на Лейси седяха в апартамента на Сюза и въртяха дъщеря си на шиш по-безмилостно и от полицията, но с различна цел.

— Лейси, просто се инатиш — въздъхна тъжно Доти. — Няма абсолютно никаква причина да не си събереш нещата, които са оцелели в магазина, и да се прибереш у дома с нас веднага. Имаме телефон и ще можеш да уредиш всички останали подробности от разстояние. О, скъпа, от самото начало си знаех, че не трябваше да наемаш онази дупка.

— Казвала си ми го много пъти. — Лейси разтърка очите си. — Вижте, оценявам загрижеността ви, но ще остана тук.

— Няма къде да живееш — изтъкна Броуди не за първи път. — Прояви здрав разум. Нямаш пари, нямаш дом, да не възнамеряваш да спиш в колата си?

Иън се опитваше да остане невидим във втората спалня, но това изречение преля чашата. Той прекъсна телефонния разговор с чичо си, който му разправяше стари истории, станали в окръг Морено, и позвъни на пиколото. После нахлу в дневната на хотелския апартамент, като затвори решително вратата на спалнята зад гърба си. Прекоси дневната и застана до стола на Лейси, погали с ръка непокорната й кестенява коса и помилва бузата й в мълчалива подкрепа.

— Знам, че й желаете доброто — каза той, — но не съм виждал нищо толкова безмилостно, откакто двете ми котки разкъсаха едно птиченце.

Броуди изгледа високия непринуден мъж с къса тъмна коса, решителен поглед и раменен кобур.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Иън Лапстрейк — обясни Лейси. — Забрави ли?

— О! — Доти приглади скъпия си розов плетен костюм. — Вие сте този, който е бил… ъъъ… с Лейси, когато пожарът е избухнал. — Тя се изправи и протегна ръка. — Аз съм Доти Куин. Искам да ви благодаря, че сте помогнали на нашето момиче. Тя не е много практична в живота.

Иън страшно се изкушаваше да каже на тази приятна, елегантно опакована представителка на висшето общество от Пасадена колко добре бе изглеждала непрактичната й дъщеря, облечена единствено с няколко петна от боя по добре оформеното дупе, но се отказа.

— Приятно ми е — каза той, усмихна се и се ръкува с Доти. Не разбираше защо усмивката му въздейства така на хората, но определено не се колебаеше да се възползва от нея. Особено в моменти като сегашния, когато с добро можеше да постигне много повече, отколкото с лошо. — Имате чудесна и много талантлива дъщеря и съм сигурен, че Сюза Донован ще ви каже същото, когато приключи телефонния разговор със съпруга си.

Доти се усмихна.

— Да, добре, ние обичаме нашата Лейси.

Иън не се съмняваше. Това бе единствената причина, която го бе спряла да пробие с ритници дупка във външната стена и да изхвърли родителите на Лейси през нея. Той се обърна към баща й:

— Господин Куин, радвам се да се запознаем.

Преди да осъзнае какво става, Броуди вече се ръкуваше с любовника на дъщеря си. Не че би трябвало да има нещо против — тя беше над трийсет. Но някои рефлекси умират трудно у един баща. Наежването в присъствието на мъж, който е съблазнил дъщеря му, бе един от тях.

— Няма нужда да се тревожите, че Лейси ще спи в колата си — каза Иън. — В момента приготвят за нея съседния апартамент. Тя може да го ползва толкова дълго, колкото пожелае.

Лейси издаде изненадата си:

— Но аз не мога да си го позволя.

— Не се тревожи. Безплатно е.

Кафявите й очи се ококориха.

— Откога пускат безплатно в апартаментите на хотел „Савой“?

— Откакто се обадих на „Реъритис“ и казах на Дейна за картините.

Лейси разтърси глава като куче, което излиза от водата, и от движението къдриците й затанцуваха.

— Моля?! Нещо съм със забавени реакции тази сутрин.

Той се усмихна, повдигна брадичката й и я целуна нежно по устните.

— Скъпа, ти никога не си със забавени реакции.

Тя затвори очи, издиша продължително, от което къдриците й се разлетяха, и опита да събере мислите си.

— Какво става?

Броуди се усмихна. Всеки мъж, който можеше да преодолее ината на Лейси с една лека целувка, бе много повече от обикновен жребец в леглото. Крайно време беше такъв мъж да се появи.

— Сюза разказа на Дейна за картините — обясни Иън. — Помниш ли? Тези, заради които се върна в горящата къща?

— Доста преувеличаваш — намуси се Лейси.

— А каква беше според теб?

Тя издаде долната си устна.

— Почти горяща.

— Поправи ме, ако греша — каза той, — но не беше ли същата почти горяща къща, в която не ме пусна да вляза за картините ти?

— Това е различно.

Вместо да се подразни, Иън се усмихна.

— А, да, сега ми стана ясно.

Лейси го погледна учудено.

— Така ли?

— Разбира се. Съвсем различно е. — Той я погледна въпросително.

— Ъъъ… за какво говорехме?

— Хвана ме натясно, скъпа. Явно не е било важно.

Броуди се изкиска и намигна на жена си, която гледаше със зяпнала уста как един непознат мъж се справяше с ината на Лейси, сякаш той изобщо не съществуваше. После Доти забеляза решителните тъмни очи на Иън и разбра, че дъщеря й не беше схванала края на разговора, но това щеше да се уреди по-късно, между тях двамата.

— Преди да забравиш името си — вметна Броуди, — исках да ти кажа, че оттеглям възраженията си да изложиш картините.

— Какво? Защо? — попита Лейси.

Доти отговори вместо него:

— Баща ти реши, че е време да намали темпото и да прекарва повече време по игрищата за голф. Оттегли кандидатурата си за съдийския пост.

Лейси се поколеба.

— Сигурен ли си, че искаш това, татко?

— Да. — Той се усмихна кисело на жена си. — Просто ми трябваше повече време, за да го осъзная.

На вратата откъм коридора се почука и се чу гласът на пиколото.

— Лейси, иди да отвориш, моля те. — Иън се обърна към родителите й: — Беше много мило да дойдете дотук, за да докарате дрехи на Лейси. Пиколото ще се нуждае от помощта на някого от вас, който да му покаже какво да качи в стаята й.

— Аз ще отида — предложи Броуди.

— И аз ще дойда — скочи Доти. — Бих хапнала нещо.

— Извинявай, мамо. Не се сетих, че може да си гладна — каза Лейси. — Ще помоля да изпратят нещ…

— Ние ще дойдем при вас веднага щом Лейси има какво да облече, освен този халат — прекъсна я Иън. — Кафенето е отлично. Непременно опитайте уелските кексчета.

Той затвори вратата след родителите й и пиколото. После отиде при двойната врата, която водеше към съседния апартамент. Когато я отвори, се видя, че вратата отсреща също е отворена и така се оформя огромен апартамент, в който можеха да спят дванайсет човека и да се поберат поне трийсет.

— Как направи това? — попита Лейси.

— Лесно. Натискаш дръжката и отваряш…

— Не. Питах как успя да изгониш родителите ми, без да ги вбесиш?

— Те ти мислят доброто, обичат те и не те разбират. Ти им мислиш доброто, обичаш ги и не ги разбираш. Карате се, без да опитате да се разберете. Просто свързах на късо, така че да прескочите тази погрешна верига.

— Направо ме плашиш.

Той хвана реверите на плюшения й халат и я придърпа към себе си.

— Снощи не мислеше така.

— Снощи ми обеща да те нарисувам гол.

— Когато кажеш, скъпа.

Тя се надигна на пръсти и се отдаде на целувката, наслаждавайки се на неговата сила и готовността му да я приеме каквато е. Това бе преживяване, което опияняваше като секс, като алкохол.

— Когато й купувах бои и четки — обади се Сюза, — нямах предвид, че ще прави пърформанси.

Лейси щеше да подскочи като смутена тийнейджърка, но Иън не я пусна. Довърши целувката толкова бавно и нежно, колкото я бе започнал. Чак тогава вдигна глава.

— Как е господин Донован? — попита той.

— Самотен. Като мен.

— Време ли е за рисуване?

Сюза погледна през прозореца, поколеба се и се усмихна.

— Ти си много проницателен мъж, Иън. Наистина ми се рисува, но не навън.

Тъмните му вежди се повдигнаха.

— Добре. Къде тогава?

— Тук. — Тя се усмихна на Лейси. — Какво ще кажеш да рисуваме него?

Лейси се втренчи в Иън. Не можеше да спре да мисли за изминалата нощ, когато му бе нахвърлила една бърза скица, както лежеше и я гледаше от леглото, а възбудата му бе толкова очевидна, колкото и удоволствието, с което я наблюдаваше той.

Сюза се засмя на глас.

— О, боже, какво изражение се изписа на лицето ти. Не смятам да го събличаме гол и да го изцапаме с бои. Искам да те нарисувам, както си сега — каза тя на Иън. — С тениската, каишката на кобура, нежен и със спотаен копнеж, с тези тъмни очи и вдъхваща доверие усмивка.

Иън изглеждаше доста смутен.

Усмихната, Сюза прекоси стаята, обхвана лицето му и го целуна шумно.

— Не знаех, че още има мъже, които се изчервяват.

— Ти можеш да засрамиш и статуя — измърмори той.

— Добре че си от плът и кръв — каза тя. — Бих искала да застанеш до прозореца.

— Лейси — прошепна Иън, — помощ!

— Ей сега — рече тя. — Само да взема новите бои, които Сюза ми е купила.

Той мислеше да изтъкне, че е по-добре Лейси да отдели време да сортира това, което можеше да се спаси от магазина й, но се радваше, че светлината се връща в очите й, и не искаше да разваля настроението й.

— Не може ли да отложим за друг път? — предложи им. — Трябва да уредя да заключат онези три картини.

— Те не си струват да бъдат охранявани — каза Лейси.

— Не съм на това мнение — обади се Сюза.

— Виж — въздъхна уморено Лейси, — оценявам всичко, което направи досега, но грешиш за картините. Те не са на Луис Мартен.

— Дала си ги за оценка ли?

— Не.

— Аз уредих „Реъритис Ънлимитид“ да ги оценят — съобщи Сюза. — Ако си права, ще отхапя езика си и ще го изплюя в мивката.

Блясъкът, който се беше върнал в очите на Лейси, изчезна, сякаш изобщо не се бе появявал.

— Не. Няма да ги давам за оценка.

— Защо? — попита Сюза спокойно.

Лейси просто поклати глава.

— Как ще реагираш — обърна се Иън към Сюза, — ако ти кажа, че картините са принадлежали на дядото на Лейси?

— Какво говориш? — умолително го попита Лейси. — Никога не съм изричала подобно нещо.

— Не и съзнателно — съгласи се той. — Но преди да изтичаш в горящия магазин, извика, че трябва да спасиш картините на дядо си. После излезе с тези три картини. Нищо друго. Нито една от твоите собствени.

Лейси пребледня, после по скулите й плъзна червенина.

— Грешиш! Аз… аз съм ги рисувала!

— Покажи ми.

— Върви по дяволите! Аз съм ги рисувала.

Той едва се усмихна.

— Скъпа, ти просто не можеш да лъжеш.

— Но ти можеш, нали? — каза тя с горчивина. — Държиш се нежно и мило, а само си мислел как да сложиш капана, в който да падне бедната ти жертва.

Той не помръдна, но някак й се стори, че се е надвесил над нея.

— Това ли си мислиш? Че съм те съблазнил, за да получа някои отговори?

— Да! — После си спомни предната нощ, смеха, страстта и спокойствието. — Не. — Скръсти ръце на гърдите си и се обърна настрани. — Боже, каква каша!

Сюза забеляза сълзите от гняв, страх и изтощение, които напираха в очите на Лейси.

— Ние искаме да ти помогнем. Вярваш ли ни?

— Да — промълви младата жена дрезгаво. — Но не мога. Просто не мога.

— Но… — Сюза спря, защото Иън й направи знак.

— Дядо ти е мъртъв — каза той. — Какъв е проблемът? Той е колекционирал картини и ти ги е оставил в наследство.

Лейси понечи да възрази, че той не ги е колекционирал, а ги е рисувал. Имаше голяма разлика. После осъзна, че Иън, съзнателно или не, й предлага изход.

— Разбирате ли, дядо Рейнбоу беше… особняк. Много колоритен. Наистина, наистина ярка личност.

Иън чакаше и се чудеше дали тя някога ще му се довери достатъчно, за да спре да го лъже — или поне да опита. Тя бе толкова нескопосана лъжкиня, че той щеше да се разсмее, ако не беше толкова ядосан.

— Понякога пиеше твърде много — продължи Лейси.

Иън се заслуша, защото жестовете й му подсказаха, че сега не лъже.

— И пътуваше на разни места.

Иън продължи да чака.

Лейси си пое дълбоко дъх и реши да се придържа към истината, доколкото е възможно.

— Понякога се връщаше с картини, но никога нямаше разписки за продажби от галерии или от някой художник, въобще нещо от тоя род.

— Къде ходеше той? — попита Сюза.

— Из цяла Калифорния.

— А имаше ли някакви любими места?

— Палм Спрингс, Анза Борего, Сан Франциско, Долината на смъртта. Защо?

— Но не Лагуна Бийч, Плажът на художниците или ранчото „Савой“?

— Не, защо?

— Две от трите картини, които ми показа, са нарисувани в ранчото — обясни Сюза. — Няколко галерии в Лагуна и Нюпорт продават картини на ранни пленерни художници, които са работили по тези места.

Лейси сви рамене.

— Никога не споменаваше за друга част от Южна Калифорния, освен пустинята, така че ако е ходил някъде другаде, аз не знам за това.

— Все още не мога да разбера проблема — каза Иън.

— Какъв проблем? — попита Лейси.

— Защо не искаш да дадеш картините за оценяване.

Тя сложи ръце на кръста си и го изгледа ядно.

— На теб ще ти хареса ли да докажат, че дядо ти е измамник?

— Не схващам мисълта ти.

— Ами ако е откраднал проклетите картини?

— Ами ако ги е нарисувал? — не отстъпи Иън. Видя как лицето на Лейси загуби напълно цвета си и изруга: — По дяволите, точно от това се страхувах! Той е бил фалшификатор, нали?

— Никога не съм го виждала да копира нещо — прошепна Лейси.

— Но със сигурност е рисувал в стила на прочут мъртъв художник, нали? Художник, чиито картини се продават за по триста хиляди и повече.

Тя се поколеба, после кимна нещастно:

— Да. Татко ще ме убие.

— Защо?

— Мога да си представя заглавията: СИН НА ФАЛШИФИКАТОР НА КАРТИНИ ПОЧТИ ИЗБРАН ЗА СЪДИЯ. — Тя отметна глава назад, но сълзите й въпреки това потекоха. — Горкият татко. Цялата му репутация ще бъде съсипана заради един баща, когото не е можел да контролира, и една дъщеря, заинатила се да отвори кутията на Пандора.

На вратата се почука.

— Пиколото.

Лейси пристегна халата си.

— Това са дрехите ми. Ще се облека и ще ида да съобщя новината на татко.

Иън погледна Сюза. Изглеждаше замислена — както когато се изправяше пред напълно непознат пейзаж.

— Върви с нея, Иън — каза му тя. — Аз трябва да проведа няколко разговора по телефона. Но… Лейси?

— Да?

— След като говориш с родителите си, ще отидем да сортираме картините в магазина ти. После ще вземем натъжените си сърца и ще се върнем навреме, за да порисуваме.

— Какво?

— Ще рисуваме залеза на една скала, която гледа към няколкостотин години история. Ще се обадя да уредя това с иконома на ранчото.

Лейси се поколеба, после се усмихна измъчено.

— Благодаря. С удоволствие ще дойда.

— Добре. Докато говориш с родителите си, мисли за това — все още искам „Реъритис“ да огледат тези картини.

— Защо?

— Убедена съм, че са дело на Луис Мартен. Трябва да са оцелели от пожара в ателието му или да са били нарисувани преди смъртта му. Не разбираш ли? Ако дядо ти просто е копирал, трябвало е да има от какво да копира — от оригинали на Луис Мартен. Тези картини все още съществуват някъде. Те принадлежат на поколенията, Лейси.

Иън искаше да зададе въпрос, но един поглед на Сюза го накара да замълчи.

Прекалено съсипана, за да спори, и най-после повярвала в това, в което не искаше да вярва, Лейси отвърна:

— Добре. Става. Нищо няма да промени факта, че дядо Рейнбоу е бил фалшификатор. — Една сълза се плъзна от ъгълчето на окото й. — Аз само исках да осигуря на картините на дядо си признанието, което мислех, че заслужават. Сега репутацията на баща ми е на ръба на провала, а скоро дядо ми ще се прочуе като фалшификатор и измамник. — Тя се засмя с горчивина. — Пътят към ада е постлан с добри намерения, нали?