Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (26)

Глава 25

Нюпорт Бийч

Четвъртък вечерта

Боса и все още облечена в черната рокля, която бе носила на вечерята, Лейси крачеше нервно из апартамента над магазина. Запита се дали да не порисува, но се отказа. Единственото, което искаше да рисува в момента, бе Иън Лапстрейк. Гол.

— По дяволите! — изстена тя.

Прокара пръсти през косата си, освободи къдриците си и захвърли дебелата шнола в ъгъла. Може би трябваше да изпие повече шампанско. Или трябваше да завлече Иън насила вътре, когато той й пожела лека нощ при вратата, вместо да го остави да закара Сюза обратно в хотела им.

Да си на работа двайсет и четири часа в денонощието наистина беше гадно.

Лейси погледна единичното легло в ъгъла и разбра, че няма да може да заспи. Погледна празните платна, които я чакаха. Можеше да порисува. Резултатът сигурно щеше да е някакъв шарен боклук, но така щеше да прекара времето в рисуване, докато не се умори достатъчно, за да заспи, или докато не види Иън отново.

Не е просто желание за секс, нали?

Точно в момента имаше готовност да рискува. Лошото бе, че той нямаше. Целувката за лека нощ бе безобидна, все едно я бе целунал брат й.

С раздразнено махване на ръка тя включи стереоуредбата. От малките говорители прозвуча дрезгавият глас на Ета Джеймс и изпълни апартамента с мрачни слова за разбити сърца и провалени шансове.

Идеално.

Лейси реши, че все пак ще рисува. Без да се замисли за скъпата рокля, която все още носеше, тя навлече отгоре й огромна стара тениска с дълги ръкави, служеща й вместо престилка в студените нощи. Когато откри блузата на една гаражна разпродажба, тя бе толкова дълга, че й стигаше до коленете и ръкавите й трудно оставаха навити. Дължината не се бе променила, но сега по ръкавите имаше толкова много петна от боя, че се бяха пречупили и втвърдили, както бяха навити до лактите.

Тъкмо започна да опъва статива си, когато проехтя чукане на входната врата и я стресна така, че подскочи. Предпазливо отиде до прозореца, който гледаше към тротоара пред магазина, отвори го и надникна. Мъжът долу вдигна главата си, чул скърцането на прозореца.

— Аз съм — подвикна Иън. — Сюза ме изрита. Каза, че ти имаш повече нужда от охрана от нея. После събуди и шефа ми, който ми нареди да правя каквото ми казва тя.

Лейси искаше да попита защо, но се отказа. Той не изглеждаше щастлив да стои под прозореца й посред нощ.

— Ами тук всичко е наред — избъбри тя.

— Кажи го на Сюза — отвърна намусено той.

Вятърът опъна сакото и дънките по тялото му. Не валеше, но беше доста хладно.

— Има ли правило, което ти забранява да влезеш? — попита Лейси.

— Ако не вляза, ще замръзна тук.

— О, колко е хубаво да те търсят заради самата теб.

Преди той да отговори, тя затръшна прозореца и го заключи. После изтича боса долу, прекоси сумрачния магазин и отключи входната врата.

— Не забравяй да заключиш след себе си — каза и обърна гръб на мъжа, за когото копнееше толкова силно само преди минути. Но онова беше тогава, а това — сега, и той беше толкова ядосан, че трябва да остане с нея, че изглеждаше готов да се сдави и с някое бясно куче. — В кухнята има кафе, шампанско и бира. Има също бисквити и сирене, ако си гладен.

Иън видя как Лейси се качва обратно нагоре като изпръскано с бои привидение и се зачуди с какво е облечена под огромната фланела — ако изобщо имаше нещо. Тази мисъл произведе незабавен ефект върху слабините му, от което настроението му помръкна още по-рязко. Сюза, проклетите й предчувствия и желязната й решимост.

Усмивката, прокрадвала се на устните на Сюза, не бе направила заповедите й по-лесни за приемане. Нито дълбокият зноен глас на Ета Джеймс, който се носеше откъм горния етаж със сластните думи на песента „Прегърни ме“. Не можеше ли Лейси да си пада по рап или по новите групи, които не умеят дори да тананикат?

С отвращение се зае отново да слага резетата. Не беше гладен, не пиеше, когато е на работа, и бе прекалено буден, за да има нужда от кафе. Включи малкото си фенерче и започна да обикаля мрачните редици на магазина, оглеждайки изображенията на индиански богове върху съвременни керамични произведения, досадните плакати на филми ноар и също толкова познатата елегантност на ар нуво от двайсетте. Спря до една лампа арт деко, чиито изчистени линии му напомняха за откритите пространства на изток от Сиера Невада, където властваха слънцето и вятърът.

Насочи лъча на фенерчето към часовника си. Цели седем минути, какво постижение. Оставаха му още само триста шейсет и седем. До сутринта щеше да е наизустил всички наличности в магазина.

— Няма нужда да стоиш на тъмно — извика Лейси от горния етаж. — Можеш да светнеш. Аз рисувам, не спя, така че светлината няма да ми пречи.

Нямаше смисъл да я пита дали компанията му ще й пречи. Щом рисуваше, той можеше да стои и на сантиметри от нея и тя нямаше дори да забележи. Но това, вместо да го успокои, го подразни. Беше в ужасно настроение.

Изкачи се по стъпалата, като ги прескачаше по три.

Лейси чу стъпките, които бързо се приближаваха, и стисна статива толкова силно, че едва не остави отпечатъците си върху него. Изключително внимателно довърши разпъването на краката му, така че да може да рисува права. Обикновено седеше, докато рисуваше, но не и тази вечер. Беше прекалено нервна.

А това, че Иън пристигна като буреносен облак, който търси къде да се разрази, никак не помогна на нервите й.

— Мислех, че всички художници рисуват само на ярка дневна светлина, идваща от северен прозорец.

— В един съвършен свят — да. Но аз не живея в такъв. Така че трябва да съм изобретателна — каза Лейси, като махна с ръка към специалните лампи над главата си.

След това избра едно празно грундирано платно и го постави върху статива.

— Това наистина ли е платно? — попита той.

— Най-хубавото се прави от лен. Но е много скъпо.

Той погледна платното и се намръщи.

— Значи това е лен?

— Не. Не мога да си го позволя, затова съм адаптирала техниката си, така че да извлека най-доброто от памучно платно.

— Неволята учи?

— Да. Също като с фъстъченото масло. Има достатъчно фъстъци да се покрие цялата планета — и какво правим ние? Смиламе ги на масло, за да се складират по-лесно.

Опитвайки да не се усмихва, той се наведе над рамото й и се вгледа в белия правоъгълник, който очакваше да бъде изпълнен с цвят.

— Изглежда, сякаш вече има някакъв слой боя.

Лейси усещаше топлината на тялото му.

— Купувам си някои от платната подготвени, така че да не се налага аз да нанасям основата. Но това е от платната, които си подготвих сама преди няколко седмици.

Тъй като той не каза нищо, тя издиша внимателно и се обърна към масата с боите. Масите, по-точно. Когато работеше в ателието си, обичаше да се разпростира. Самите маси бяха покрити със засъхнали следи от боя във всички възможни нюанси. Чиниите, които използваше за палитри, бяха почистени от бои и готови, също и четките.

Иън наблюдаваше как Лейси подрежда на отделна малка масичка нещо, което миришеше на терпентин, и четки с всевъзможни размери и изненадващо голямо разнообразие от форми. Всичките имаха много дълги дръжки.

— Защо са ти толкова много? — попита той.

Тя го погледна предпазливо, докато отваряше едно чекмедже, което бе част от масата.

— Извинявай, не те разбрах.

— Толкова много четки в толкова много форми.

— По една четка на цвят.

Той изчака.

— Иначе трябва да спирам, за да почиствам четката всеки път, когато поискам да използвам друг цвят — обясни Лейси. — И имам отделна маса за разтворителя, защото от опит съм научила, че мога да го разлея, ако го държа близо до статива.

— А различните форми?

— Тази — вдигна една четка с тънки косми — е с плосък край и дълги косми. Използвам я за средни и по-редки бои.

— А другите са за гъсти бои?

— Не. Тази е за гъсти бои. — Показа му четка с къси косми и плосък ръб.

— А космите от какво са всъщност?

— От китайска свиня. — Лейси придърпа наблизо по-малък статив и постави на него една от скиците, които бе направила в ранчото със Сюза.

— Свински косми — повтори той.

— Казват им и четина. Всъщност името на породата е „Китайска бяла свиня“. Ако човек иска особено гъсти четки, има специални разновидности на породата, по които си падат някои художници.

— Китайски, а? Сигурно са скъпи, щом се внасят.

— Да, по-скъпи са от синтетичните, но свинете, които стрижат, за да правят четките, идват от Китай, колкото и лабрадорите идват от Лабрадор.

— Значи използваш само четки със свински косми?

Тя сви рамене.

— Ако рисувах портрети или в стила на старите майстори, щях да използвам четки с косми от самур, язовец или мангуста.

— Мангуста? Занасяш ме.

— Не. — Замислено опипа една четка. Чиста, суха, готова за рисуване.

— Значи си доволна от свинските косми.

— За маслени бои — да. — Местеше поглед от скицата към празното платно. — Свинските косми са по-твърди от другите видове, а маслените бои са по-твърди от останалите бои. Освен това свинските косми се разръфват в края си, а не завършват с остър връх като космите от други животни.

— Това хубаво ли е?

— Разбира се. Разръфаните краища задържат повече боя, придават повече плътност. Разбира се, структурата зависи и от платното, и от самите бои. — Гласът й звучеше разсеяно, вниманието й бе насочено към празното платно. — Използвам маслени бои от маково семе, когато искам да постигна тежка структура, която да съхне бързо.

— Тази картина от онези, които нарисува в ранчото ли е?

Лейси кимна.

— И сега ли използваш такова? — продължи той, радостен да я чува как разговаря спокойно с него, вместо да се държи предпазливо.

— Не. Масло от ленено семе.

Видя я как отваря голяма тубичка с бяла боя и по-малки с червено, зелено, синьо и жълто. Лейси изстиска от боите на отделни купчинки по края на едната палитра.

Иън се вгледа в разпръснатите палитри, по тях имаше засъхнали бои с повече цветове, отколкото можеше да опише с думи. Но тя не извади други тубички.

— Получаваш всичките цветове, като смесваш тези пет?

— Четири — отвърна му разсеяно и удари дългата дръжка на четката в дланта си. — Технически погледнато, бялото не е цвят, както пък черното е наличие на всички цветове.

— Къде ти е черното?

— Не го използвам. Законът на Шевро за цветовия контраст.

— Я повтори.

Тя се размърда, избра още няколко четки и ги остави настрана, преди да заговори:

— В същината си импресионизмът е точно това — импресия, впечатление за реалност, а не пресъздаване едно към едно. Импресионизмът е изкуството да се излъже окото да види сенките, като се използват допълнителни цветове и така се увеличи контрастът, а не чрез използването на черни сенки и бяла светлина, както при старите майстори.

— Картините на старите майстори винаги са ми изглеждали доста мрачни.

— Това е резултат от лошо почистване или въобще липса на почистване. Или лошо изкуство. Има много примери за това. Винаги е имало. Винаги ще има. Не е задължително старото да означава добро.

— Не и ако това, което Сюза оценяваше във вторник вечерта, е пример за старо.

Лейси се усмихна бегло, но празното платно я влечеше.

— Боите на Сюза не са в тубички — отбеляза Иън.

— Тя си прави свои собствени бои в повечето случаи. Засега аз съм доволна от готовите. Когато това се промени… — Гласът й заглъхна и тя продължи да рисува.

Той я наблюдаваше как смесва цветовете в средата на палитрата, как добавя капка масло, отново размесва, после добавя още малко жълто, превръщайки ярките цветове по края на палитрата в бледи, почти прозрачни нюанси на синьото.

— На мен ми изглежда, сякаш сама си правиш боите — каза той.

Тя издаде някакъв звук, който сигурно означаваше „Каза ли нещо?“.

— Така ли е? — попита я.

— Какво?

— Сама ли си правиш боите?

— Сама си смесвам цветовете. Това е различно.

Той повярва на думите й.

Няколко минути се чуваше само гласът на Ета Джеймс, която пееше „Любовта ме нарани“, и приглушеният звук от допира на четката до платното. Небето се оформяше на платното като тиха въздишка. Друга четка, друга смесица от цветове — и океанът също придоби форма. Трета четка, ново размесване на цветове — и зеленината изпъкна на преден план.

Той погледна малката картина, която тя бе нарисувала в ранчото, и после голямата, изплуваща пред очите му. Същото място, същите цветове, но по-деликатни и някак по-сдържани. Пленерно и студийно изкуство. Сега виждаше разликата, но не можеше да определи кое му харесва повече. И двете си имаха своята енергия, сила, реалност.

— Сюза сама си опъва платната — заговори Иън. — А ти?

— По-рано ги опъвах. — Лейси пъхна зелената четка под брадичката си и отново взе синята. — Дядо настояваше да го правя. Най-скъпоценният му инструмент бяха клещите, които използваше за опъването на платната. Още ги пазя. Но не ги използвам. И не си правя платна по мой размер. Фабриките се справят по-добре от мен. И по-бързо. — Докато говореше, тя остави първата четка, изстиска още боя на друга чиния, разбърка я бързо с нови четки и добави контрастните ивици, които придадоха на океана, небето и тревата усещане за триизмерност. — Той ме научи да смесвам готовите бои, въпреки че си правеше бои сам — с хаванче, чукче и минерали.

Иън успя да проследи обрата в разказа й, поне се надяваше да е успял.

— Дядо ти? — попита я предпазливо.

— Хм.

— Той художник ли беше?

— Хм.

— Това „хм-да“ ли беше или „хм-не“?

— А?

— Дядо ти художник ли беше?

Четката й трепна. Лейси изруга тихо, взе шпатула и изстърга грешката си, като си напомни, че трябва да внимава повече за разговора, отколкото за картината. Не можеше да почисти небрежно изпуснатите думи така, както изстъргваше боята от платното.

— Просто хм — отговори тя.

— Любител ли беше? — настоя Иън.

Разговорът им от по-рано отекна в ушите й. Значи ли това, че ми имаш доверие?

Да.

Ще запомня това, Лейси Джанюари Марш Куин.

Заплаха.

Определено.

Иън гледаше как Лейси хапе дръжката на четката си и се запита защо тя можеше да разговаря напълно спокойно за боите и рисуването, но се въздържаше от това да обсъжда дядо си, който също е бил художник — може би. Във всеки случай установи с раздразнение и задоволство, че поне е успял да привлече изцяло вниманието й.

— Значи беше любител? — повтори той.

— Нали знаеш как е с изкуството. Един е Микеланджело, а друг — пълен провал.

Тя се наведе и смеси червеното и синьото, за да получи лилаво, което щеше да изглежда като черни сенки, когато го нанесеше до зеленото на преден план. Размахваше дългите четки с лекотата, присъща на художниците, които използват маслени бои и се нуждаят от дължината, за да стоят на разстояние от платното и да преценяват резултата от нарисуваното.

След няколко минути Иън се облегна назад с небрежната лекота, предразположила не един човек да се отпусне. Разпитът всъщност не бе сложно изкуство. Първо откриваш за какво не искат да говорят хората и после действаш заобиколно и говориш, докато човекът не изпусне нещо. Чакането бе най-важната част от играта.

— За теб Микеланджело ли беше?

— Кой?

— Дядо ти.

— Беше просто дядо Рейнбоу. Друго не ме интересуваше.

— Изглежда, сте били много близки.

— Какво имаш предвид? — попита тя и го погледна през рамо за пръв път от двайсет минути.

— Оставил ти е любимите си клещи. — Той се усмихна. — Не знам как изглежда от женска гледна точка, но според всеки мъж това е проява на близост.

— Дядо ме насърчаваше да рисувам. — Тя се обърна към платното, сякаш поставяше край на тази тема.

Иън си спомни един разговор между Лейси и Сюза.

— А родителите ти са били против.

— Мама смяташе, че така само се цапам и си пилея времето. Можеше да го понесе като мое хоби, но като професия — в никакъв случай.

— Може би всичко това й е писнало още докато е растяла покрай дядо ти.

Лейси разсеяно поклати глава, вече потопила се в магията на платното.

— Мама е от семейство на адвокати, съдии и политици. — Смени четките и смеси нови цветове. — Дядо Рейнбоу е баща на баща ми.

— Значи баща ти не е имал нищо против, че рисуваш?

Лицето й посърна.

— Дядо и татко не се разбираха. Аз бях единственият човек, който разбираше дядо.

— А дядо ти е бил единственият, който е разбирал теб.

Това не беше въпрос, така че тя не отговори. Просто се потопи по-дълбоко в света, който създаваше, арки от цветове, които подсказваха, че небето, океанът и сушата са в плен на вятъра, едновременно див и спокоен в буйността си. Къщите по крайбрежието бяха бързи мазки в кремаво под тъмните евкалиптови дървета, които се огъваха под ласките на своя любовник — вятъра.

— С какво се занимава баща ти? — попита Иън след малко.

— С право. В момента се кандидатира за съдия.

— Явно са си лика-прилика с майка ти.

Лейси се усмихна.

— Така е. Ако живеех с когото и да е от тях, бих се побъркала, но те се чувстват много добре заедно. Представи си.

— Дядо ти с вас ли живееше?

— От време на време.

— Ако съдя по рисуването ти, през повечето време е живеел с вас.

Тя потупа с върха на дръжката по брадичката си и се вгледа в нарисуваното. Въпреки че се разсейваше, картината се получаваше по-бързо от всяка друга, която бе рисувала, с повече криви и по-малко ъгловати мазки с четката. По-… безразсъдна. Харесваше й.

Може би по-често трябваше Иън да й диша във врата.

— Той много време ли прекарваше с теб? — попита Иън, опитвайки да изкопчи нещо по нов начин.

— Кой?

— Дядо ти — каза той спокойно, въпреки желанието да изскърца със зъби.

Беше изтръгвал информация и от по-трудни хора от Лейси, като се правеше на доброто ченге. Беше принуждавал други да говорят, като се държеше като лошото ченге. Прилагаше всичко, което можеше да свърши работа. Само че не искаше да се прави на лошото ченге пред Лейси, за да я принуди да му сподели неща, които искаше да знае просто от любопитство: защо тази открита и прозрачна жена си бе измислила фалшиво име и не искаше да говори за дядо си. Най-добре бе да продължи с непринудения разговор, докато тя не се отпуснеше напълно. Тогава той щеше да има доказателство за нещо, в което бе сигурен, но засега просто като предчувствие.

Лейси не бе намерила трите картини на гаражна разпродажба, както и неговата майка не го бе намерила под някое зелево листо.