Елизабет Лоуел
Смърт посред бял ден (44)

Глава 43

Хотел „Савой“

Събота на обед

Въпреки че никой не беше казал и дума за това, Сюза, Лейси и Иън решиха да държат всички картини под око до средата на следобеда, когато щяха да слязат при господин Гудман, който да ги изложи за търга. Така че вместо да се опитват да обядват в ресторанта, стискайки по една картина под всяка мишница, те си поръчаха рум сървис. Две пици, сандвич със салам и голяма салата с пиле пристигнаха с изненадваща бързина. Това отчасти се дължеше на факта, че в хотела в момента имаше едва неколцина гости. До довечера мястото щеше да се напълни и рум сървисът щеше да се върне към старата традиция да се сервират прекалено скъпи и изстинали ястия.

Сюза и Лейси взеха пиците и започнаха да облизват пръстите си още преди първата хапка. Иън можеше само да гледа с копнеж обяда си, защото говореше с шерифа на окръг Морено.

Гледаше с копнеж и към Лейси, но не можеше да направи нищо засега.

— Благодаря за предложението — каза той, като се опита да пренебрегне куркането на червата си и неспокойствието в слабините си, — но няма нужда. Можем и сами да пазим картините няколко часа. След търга изложбата се мести в музея „Савой“ за един месец, нали?

— Да — отвърна Рори. — Веднага щом търгът довечера приключи, аз лично ще ескортирам картините до музея.

— Звучи ми приемливо. Някакви новини около кражбата?

Търнър изсумтя недоволно.

— Ти предположи правилно. Не открихме нищо. Пикапът бе изоставен на магистралата, на петнайсетина километра оттук в южна посока, близо до една отбивка.

— Собственик?

— Временният номер е бил фалшив. Номерата на двигателя са залети с киселина. Крадецът е носел ръкавици. Нито един отпечатък.

— Задънена улица — каза Иън.

— Да. Предполагаме, че някъде наблизо го е чакала паркирана кола. Ако не е, там има и автобусна спирка.

— Или го е взел някой приятел — допълни Иън.

— Както и да е станало, той е изчезнал веднага.

— Мексико?

— Вероятно. Може да е в Сан Диего, но е много по-лесно да се пренесат картините през Мексико.

— По дяволите, може да е била руската мафия от Ел Ей — предположи Иън. — Те вкарват крадени произведения на изкуството от цялата територия на бившия Съветски съюз. Напоследък започнаха да изпращат в обратната посока крадено американско изкуство. Контрабандните канали могат да се използват и в двете посоки.

— Боже! — изсумтя Рори. — Добре дошли в новото глобално престъпно село. Как изобщо ще успеем да се справим с престъпниците от цял свят, когато не можем да изскубем дори плевелите в собствената си градина?

— Затова съществуват организации като „Реъритис Ънлимитид“. Те се грижат за екзотичните плевели, за които местните полицаи нямат време, пари или опит.

— Истински бойскаути, а?

Иън се усмихна леко.

— Това сме ние. Обади ми се, ако научиш нещо, шерифе. Сигурен съм, че от застрахователната компания на Сюза ще ви позвънят много скоро.

— Вече ми пратиха свой представител. Той не е никак щастлив от липсата на напредък в разследването.

— И ти нямаше да си щастлив, ако ти предстоеше да загубиш няколко милиона.

— Между другото, когато запитах някой си Ес Кей Нийл може ли да гарантира за честността ти, той се разсмя толкова силно, та помислих, че ще си глътне езика — сподели Рори. — После ми обясни, че има по-голяма вероятност да изкарам виновен папата, отколкото теб. Каза, че единственият, на когото би се доверил, за да ти партнира в кражба, е Лоу Донован, а ако той е искал картините на майка си, просто е щял да я помоли. После ми каза да спра да му губя времето и ми затвори.

— Такъв си е Нийл. Прям човек.

— А „Реъритис“ попаднали ли са на нещо, свързано с картините? — попита шерифът.

— Аз поне не съм чул. А щях да разбера.

— Да, добре. Ако научиш нещо…

— Ще ти кажа. И обратното. Става ли?

— Разбира се — обеща Рори и затвори.

Иън тресна слушалката на мястото й.

— Вярвам ти, как ли пък не — промърмори тихо. — Ченгетата никога не споделят важна информация. — И отиде до масата, където го чакаше обядът.

— Шерифът съобщи ли нещо ново? — попита Сюза.

— Всички улики са довели до задънени улици. — Той седна до Лейси, повдигна брадичката й и облиза едно петънце от соса на пицата. — Ммм. Чесън и сметана. Любимият ми. С артишок и босилек. Няма да стане по-хубаво, освен ако не сложиш малко наденица отгоре. Ще изядеш ли всичко това?

Тя преглътна, не искайки да признае, че сърцето й е направило салто при топлото близване на езика му, и успя да проговори:

— Ти си имаш сандвич с наденица, голям колкото телевизор, и огромна салата, които още не си докоснал.

— И? — Той гледаше пицата в чинията й.

— Трябваше да си поръчам по-голяма пица.

— Ще ти дам да си хапнеш от моята наденица.

Тя се вгледа в тъмните му очи и мързелива усмивка и забрави да диша.

— Обещаваш ли?

— Честна дума.

Парче от пицата на Сюза се стовари върху сандвича на Иън.

— Стига си я тормозил — каза тя.

— Това значи ли, че искаш от моята… — започна той и се обърна към нея.

— Не — прекъсна го тя безцеремонно. — Имам си чудесен доставчик на наденица.

Иън се изсмя и започна да яде. Лейси гледаше очаровано как храната изчезва. Дори салатата не го забави ни най-малко.

— Защо си ме зяпнала? — попита той накрая.

— Аз имам само сестри. Баща ми все внимава да не напълнее. Нямах представа колко може да изяде един физически активен мъж.

— Почакай да дойдеш на вечеря със семейство Донован — каза Сюза. — Отвратително. — Погледна Лейси. — Родителите ти донесоха ли ти някоя елегантна дреха за довечера? Не ме питай защо, но хората винаги се обличат официално, когато ще гледат изкуство, сякаш така всичко става още по-ценно.

— О, да, мама ми донесе всичко, което някога е искала да облека — кимна Лейси и направи отчаяна физиономия. — Скоро ще трябва да рисувам в дизайнерски рокли, освен ако не намина през някоя разпродажба.

— Жалко, че не можахме да спасим онази черна рокля — усмихна се Иън. — Имаше страхотно деколте. А и надолу не беше лоша.

Лейси опита да не се разсмее или изчерви и не успя и за двете. Хвърли салфетката си към Иън, който я хвана, напъха я в яката на ризата си и отново се зае с обяда си.

— Благодаря, скъпа — каза той. — Не намерих своята.

— В скута ти е — рече Лейси.

— Сигурна ли си? Я провери.

— Тук трима стават много — обади се Сюза и намигна на младата жена. — Ако не се събудя до четири часа, блъскай по вратата, докато не чуеш смислено изречение от мен. Не само една или две думи, запомни. Цяло смислено изречение. Иначе само ще се обърна на другата страна и ще продължа да спя.

Тя взе пицата и бирата си, отиде в спалнята си и затвори вратата. След малко от радиото й загърмя реге.

— Да се чувствам ли виновна? — попита Лейси.

— Защо?

— Не исках да я прогоня.

— Не си. Едно научих за Сюза: че тя прави това, което иска. Освен това обича от време на време да остава сама. Преди къщата ти да изгори, ние вечеряхме рано и отивахме в двата противоположни края на апартамента. Тя предпочиташе така.

— Значи просто й даваше повод да се оттегли, без да изглежда груба? — попита Лейси замислено.

— Още не си проверила салфетката ми.

Тя се вгледа в очите му и усети как сърцето й отново направи салто.

Бавно се наведе и провери под масата къде е салфетката му. Беше си на мястото. Той също.

— О! — възкликна тя.

— Това „О, ужас!“ ли беше или „О, супер!“?

— Свърши ли с обяда си?

— Имаш нещо предвид ли?

— О, да!